Този сайт използва бисквити - Повече Информация. Приемам
Активни Потребители: 6 Гости: 17
Активни регистрирани потребители
277:10:13 - Bing [Bot] [82283]
Новина
277:10:13 - Google [Bot] [43323]
Тема
277:10:13 - Semrush [Bot] [175382]
Тема
0:10:48 - VeskoNS [1]
Новина
77:57:59 - Ahrefs [Bot] [9571]
Теми на потребител
0:41:14 - Tbot [Bot] [17]
Тема
Активни анонимни потребители
0:11:25 [0]
Тема
0:09:41 [0]
Потребителски профил
0:07:42 [0]
Тема
0:00:00 [0]
Статии
0:12:01 [0]
Видове
0:03:17 [4]
Начална страница
0:01:09 [0]
Статии
0:06:28 [0]
Статии
0:11:18 [0]
Статии
0:08:49 [4]
Форум
0:11:26 [0]
Тема
0:16:22 [2]
Мнения на потребител
0:08:29 [1]
Тема
0:12:46 [0]
Мнения на потребител
0:04:46 [0]
Потребителски профил
0:07:02 [0]
Чат
0:08:27 [0]
Галерия
От Wishbone
ДЕНЯТ, В КОЙТО ХАРПУНДЖИЛЪКЪТ ЕДВА НЕ МЕ УДАВИ... В МЪКА!
(Специалното извинение към Ачо (Live2Dive), че взаимствах част от едно от неговите заглавия)


И да искам, никога няма да забравя 16 октомври 2001 година...

Хубав, слънчев есенен ден. Птичките весело чуруликаха, пчеличките неуморно жужаха, пеперудките пърхаха безгрижно с крилца и т.н. и т.н......Тези идилии до болка са ви познати, така, че си ги представете сами. Вятър нямаше, вълнение също, беше сравнително топло, абе с една дума - разкошен ден за подводен риболов. Набързо сформирахме група от трима човека, аз и синът ми- харпунджии и жена ми, в качеството на треньор, майка и съпруга. Най-трудно бе да решим, каква да е дестинацията, но след кратко съвещание, аз реших това да е устието на река Ропотамо. Скочихме в колата и в 11 часа вече бяхме там и мокрехме неопрените.

Синът ми Кирил, тогава беше на 16 години и едва що бе проходил, в сериозното харпунджийство. Имаше два-три сезона зад гърба си, но едва този сезон за който говоря, се бе отърсил от късият харпун и попчетата и с променлив успех, вече биеше "бели риби", с един "Спорасуб" - 75 см.

Гмуркахме може би до към 13,30 часа. Излязохме с по 7-8 рибки (платеринки), но всичките "невалидни". Много пасаж, много нещо, но всички риби под 300 гр. Като има дребно, пак е по-добре, отколкото пълно безрибие. Поне окото се пълни и остава надеждата, че ще мине нещо по-голямо, което да отстреляш, а то все не идва, а ти пак се надяваш и накрая компромисно праскаш най-едрото рибе от ятото и то се оказва 250гр... Карай, все пак кръвта циркулира, пулсът се ускорява, адреналинът се вдига, стреляш интензивно... Абе както и да го гледаш - пак си е кеф. За първи път забелязах в очите на сина ми онзи пламък, който е характерен за "зарибените" от някакво хоби хора, и в който пламък ние харпунджиите отдавна горим. Предполагам, че за него това е било "карнавал на рибите", защото до този момент не беше попадал на такива големи пасажи платерини.

Изглед към Крокодила

До залез слънце имаше все още доста време, така, че решихме да гмурнем и на друго място. Ибрахме да отидем на "Крокодилите". Повечето от вас сигурно го знаят това място, пада се на изток от "Перла". Някой дори го е обособил като "гмуркачески център". Първото нещо което направих когато слязохме долу на брега, беше да посоча на Кирил една паметна плоча, вградена в скалите - на удавил се преди доста време 18 годишен харпунджия. Мисля, че името му беше Иван Раков. Не исках да го плаша, а по скоро до го предупредя да бъде крайно внимателен, така че с назидателен тон му заявих, че с морето шега не бива, и че за никоя риба, колкото и голяма да е тя, не си струва да рискуваш живота си. Една от версиите за смъртта на това момче е, че се е удавило след като не е преценило силите си в преследване на голяма риба (това ми го е казал лично Димо Грозев). Явно всичко това много подтисна сина ми и за момент дори съжалих, че така набързо изгасих ентусиазма му. Като цяло бяхме доста угнетени и унили, но все пак се приготвихме за влизане.

Влязохме към 15.00 часа, с нагласата да стоим в морето не повече от 1-2 часа. Тъй като Кирил беше все още доста неопитен, практиката дотогава беше следната: аз се гмурках, а той трябваше да ме следва на няколко метра, без да ме изпуска от поглед. Инструкциите ми бяха такива, че не трябваше да се отделя от мен по никакъв повод. По този начин аз нямах необходимостта да го търся с очи, защото той беше винаги неизменно до мен и така ми беше много по спокойно. Гмуркайки се, много бавно се предвижвахме по посока кейовата стена на "Перла". На няколко пъти му направих забележка да не стои прекалено близко до мен. Трябваше да спазва определена дистанция, така че ако се появи риба, да не се стигне до нещастен инцидент. Риба тъй и не се появи. Пълна пустош. Даже и цаца нямаше. Така в плуване и гмуркане подминахме малкият "Крокодил" и се бяхме отдалечили от мястото откъдето влязохме, може би на 400-500 метра.
След известно време ме обзе необяснимо безпокойство. Заозъртах се, но никъде не виждах Кирил. Беше минал час и половина откакто бяхме влезли в морето. Температурата на водата беше около 15-16 градуса. Той беше с едно 5 милиметрово, изтъняло неопренче, втора употреба. Отгоре на всичко му беше доста голямо и пропускаше вода отвсякъде. Предположих, че му е станало студено и е тръгнал да излиза, но все още недуомявах защо не ми се е обадил и предупредил за това.


Малкият Крокодил


Забравих да ви кажа, че бяхме влезли в морето, без буйове.

ГОЛЯМА ГРЕШКА!

Оглеждах се в продължение на десетина минути, с надеждата да го видя някъде наоколо, но не. От мястото където бях не виждах съпругата си, защото едни скали препречваха плажчето, на което седеше тя, и аз можех само да гадая какво се е случило. Бях повече от убеден, че Кирил вече е излязъл на брега, но същевременно му бях страшно ядосан за безотговорната му постъпка. Плувайки, едва сдържах гнева си и смятах да му вдигна страхотен скандал.
Искам да уточня нещо. До този момент, когато сме били в морето, синът ми, къде от страх, къде от неопитност, никога не се беше отдалечавал на повече от 10-15 метра от мен.
Приближавайки към плажчето се взирах все по-настоятелно, но виждах единствено жена си как спокойно си чете вестник. Когато се приближих достатъчно близко, тя се надигна и озадачена ме застреля с въпроса, "А Кирил къде е?". Сякаш планина се сгромоляса върху мен. Причерня ми. Едва успях да промълвя, "А не е ли тук?".

От този момент на татък не знам дали ще мога да опиша това което почувствах и изживях, но ще опитам?
Стомахът ми рязко се сви на топка, сякаш се превъртя и заседна в гърлото ми. Гневът, който до преди малко ме държеше, моментално се изпари и на негово място ме връхлетя СТРАХЪТ. Страх - толкова силен, какъвто до този момент не бях изпитвал. Страх, че момчето ми може да си е отишло завинаги. Краката ми бяха като отсечени. Нямах сили да изляза от водата. И тогава дойде по-страшното. Видях широко отворените, обезумели от ужас, очи на жена си. Тя безпогрешно бе видяла страха в мен, беше го прочела в моите очи. С нечовешки, смразяващ кръвта стон, тя се свлече на земята и ридаейки повтаряше: "Детето ми, детето ми". В този момент не знаех какво да направя. Спуснах се да я прегърна, да я успокоя, но срещнах едно обезумяло от скръб същество, гледащо ме обвинително, с омраза, готово да ме разкъса на парчета. Колкото и да бях уплашен и скован от шока, реших че трябва да действам. Грабнах ключовете от колата и както бях с мокрия неопрен, се втурнах по стръмната пътечка.

Реших да обходя мястото с колата, до кея на "Перла". Разстоянието беше към 1-2 км. Щях да спирам през 50-100 метра и да оглеждам морето отгоре, с надеждата да видя плувец във водата. Часът беше 17:20. Слънцето беше вече много ниско и се отразяваше в морето, така че то блестеше неимоверно силно и в бликащите от светлина вълнички не можеше да се различи почти нищо. За около 20 минути обиколих няколко пъти брега, но колкото и да се взирах, не виждах нищо. Времето минаваше, а отчаянието ме обхващаше все повече и повече. Трябваше да се върна при съпругата си, но не знаех какво да й кажа. Все пак много се надявах, че като отида там ще заваря Кирил, излязъл от морето жив и здрав. С боязън слязох долу на брега и заварих жена си на колене, върху скалите, да хлипа неутешимо и да се моли на небесата. Никога няма да забравя, обляното й в сълзи лице и треперещо тяло на фона на тези огромни зловещи скали, и на това голямо студено море. От Кирил нямаше и следа. Погледът ми неволно попадна върху паметната плоча на онова момче и в този момент нещо се скъса в мен. Ревнах. Не мога да опиша мъката, която ме обзе. Ревях с цяло гърло. Виех като животно. Изпитвах огромна вина за случилото се. Започнах да си спомням приказките на близки и познати, които не одобряваха и считаха за опасно това, че въвеждах сина си още от малък в гмуркането и харпунджийството. Спомних си и нещо друго. По ирония на съдбата, дядо ми Иван Кисьов, който беше рибар от Приморско, през 1969г., връщайки се от риболов с лодката си, претърпява злополука и се удавя недалеч от мястото където бяхме.

Някой от вас може би ще си каже, че прекалено много съм драматизирал нещата, и че паниката е била повече, отколкото трябва. Затова се чувствам длъжен отново да уточня - месецът беше средата на октомври, водата беше 15-16 градуса, а Кирил със своето неопренче, измръзваше на втория час. Все още изпитваше известен страх от морето и по тази причина никога не беше ловувал сам. Все гледаше да е близо до мен, а още повече, че това място му беше напълно непознато и беше пропито с трагедията разиграла се преди години с онова злощастно момче.

Часът беше вече 18:20 и започна леко да се смрачава. Надеждата отлиташе с всяка изминала минута. Погледнах жена си, която в мъката си изглеждаше толкова малка и крехка... Погледнах морето, което в този момент ми изглеждаше толкова огромно и враждебно, и взех най-трудното решение в живота си. Обух плавниците, сложих маската и тръгнах да търся детето си, някъде там, по дъното... Минавах по маршрута, по който бяхме гмуркали преди два часа и се взирах по дъното за да открия две светли петна, два жълти плавника, с каквито беше тогава той. Само по тях можех да открия евентуално тялото му, защото черният неопрен, щеше да е неразличим в прокрадващата се вече тъмнина. Бях напълно наясно, че баластният оловен колан ще го държи закотвен там долу на дъното - дъното, което в този момент ми изглеждаше нереално зловещо. Стрясках се при вида на светли пясъчни петна и водорасли. Трудно ми е да опиша какво чувствах. Плувах, плачех, гълтах морска вода, а в главата ми минаваха какви ли не кошмарни мисли. Как ще открия тялото му.... Как ще го влача до брега... Как ще го нося до колата... Как ще го занеса в къщи... Как ще трябва да уведомя близките си...

В този момент разбрах защо някои хора посягат на живота си? А аз защо трябваше да живея повече? Спомних си разплаканите очи на жена си. С каква ненавист и гняв ме гледаха, сякаш казваха, "Ти си виновен! Ти не можа да го опазиш!". Цял живот щях да изпитвам непосилна вина, да виждам укора в очите й, на нея и на всички хора, които ме познават. Животът ми губеше смисъл. Обикалях около малкият "Крокодил" и оглеждах дъното, защото там за последно го бях видял. Тягостни мисли и въпроси отново ме връхлетяха. Ами ако не успея да открия тялото? Какво трябваше да предприема следващият ден? Къде трябваше да потърся водолазна група за издирването му? Или пък трябваше да събера приятели и да го търсим сами? Ужас! Кошмар! Напълно изживявах мъката на хора, загубили завинаги рожбите си по някакъв начин.

И въпреки всичко, искрицата надежда останала в мен ме караше да се озъртам наоколо. И изведнъж погледът ми се спря на една черна точка, намираща се на 30-40 метра от мен! Не знаех дали халюцинирам, но Боже мой, приличаше на глава на човек и се движеше! Свалих маската и започнах да се взирам... Да! Това наистина беше плувец. Изкрещях с цяло гърло "Кико!!!"...... а той се обърна и ми махна с ръка. Не можех да повярвам! Да, това беше детето ми, Кико, и беше ЖИВ!!! Плачех и крещях от радост! Плувахме един към друг със страшна скорост. Прегръщахме се, ревейки и двамата, целувах го, удрях го, ругаех го и какво ли не. Той беше не по-малко уплашен от мен, а още повече го стресна видът ми и безумното състояние, в което ме виждаше. Успях само да му кажа " Бързо плувай към майка си, защото ще умре от мъка".

Той тръгна, а аз се отпуснах безжизнено на една скала на брега и чувах само думкането на полудялото си сърце. Животът ми бавно, много бавно, възвръщаше смисъла си. Бях като изцеден. Нямах сили да мръдна от мястото си. Очите ми тежаха. Исках да заспя, там на място, върху студената скала, в падащия сумрак. С върховни усилия успях да се плъзна в тъмната вода и заплувах бавно и леко към плажчето, на което ме чакаха две любими същества.

Какво се беше случило?

Малко, след като сме преминали покрай малкия "Крокодил", Кирил ме изгубил от поглед. Видял нещо някъде напред, по посока кея на "Перла", и си помислил, че това съм аз. Продължавал да плува и да се гмурка в тази посока с убеждението, че аз вървя напред, и че той ме следва. Да, ама не, както казваше на времето един журналист. Лека-полека стигнал до тетраподите на кея и тогава, след като се оглеждал дълго, разбрал, че мен ме няма. Вече доста попремръзнал, той се покатерил на един тетрапод и стоял там 30-40 минути за да се постопли малко. Същевременно се оглеждал за мен в очакване, че ще се появя всеки момент. След като разбрал, че това няма да стане, решил да се връща обратно, но се натъкнал на множество платерини, играещи около едно рифче на 40-50 метра от кея. Там ловната страст го обхванала и в дебнене и стрелба минали още около 30 минути. Между другото, беше отстрелял две наистина много големи платерини. По обясними причини обаче, аз изобщо не им се зарадвах. Точно в този момент мразех морето, харпуните, рибите и всичко свързано с това кошмарно изживяване.

Кирил и Иван Томови

ПОСЛЕСЛОВ: ( както пишеха на времето в старите книги)
От този момент на татък, буят е задължителен атрибут в оборудването на Кирил. Тази година той ще навърши 22 години, да е жив и здрав. Състезател е по подводен риболов от клуб "Нафтекс", Бургас.
В следствие на тази случка се оказа, че в допълнение към дългогодишната язва, съм придобил и каскаден (подвит) стомах, заради стреса. Съпругата ми оттогава е със сърдечни проблеми.

Но по-важното е, че продължаваме да се радваме на морето, и по-специално, на подводния риболов и дано да продължи така и занапред.

Хайде със здраве!

Иван Томов (Vatus)
Видяна: 1464 Коментари: 0
1
Коментари
В последните няколко месеца подобно нещо се случи на няколко човека, ( включително и на мен) т.е. да се помириш с мисълта че човека с който гмуркате заедно се удавил. Аз лично по отвратително чувство не съм изпитвал въпреки че видях го жив и здрав 15тина минути след като започнах да го търся. Не мога (и не искам) да разбера как ти било на теб (Иван Томов) като знам аз за тези 15мин. какви мисли ми минаха през главата: как ще кажа на баща му, на приятелите....
Не си струва да изпитваш такъв стрес и страх заради неспазване на договора за деня (кой, къде, за колко време, буй итн. итн.)

Поздрав
12:07:44, 08 Мар 2007
Дано всички таква случки да имат вашият край !
12:16:32, 08 Мар 2007
Покъртителна история....Важното е, че всичко е свършило добре!
Бъдете живи и здрави!
12:40:32, 08 Мар 2007
Благодаря ти, Ватус. И Кико да е жив и здрав и да продължава да жъне успехи в състезанията!

А Попац уцели точното място - "Договорът" трябва да се спазва стриктно... Ако не за друго, поне заради околните!
13:01:45, 08 Мар 2007
super история.Дано не се случва на никого ;-(
13:28:07, 08 Мар 2007
Историята е страшно поучителна а страхътв една или друга степен е до болка познат на всеки който се е гмуркал в компанията на някой близък. На мен ми се е случвало с баща ми навремето и с племенника ми миналата година. За мое щастие не е продължавало повече от няколко минути. Но ужасът при мисълта че си изгубил някой безвъзвратно, съвсем наблизо до теб е наистина сковаващ. Затова и аз постъпих по същия начин, направо завързах буя за племенника ми въпреки ожесточените му протести. Но наистина не бих могъл да си представя часове наред подобно напрежение. Поздрави за разказа ... радвам се за щастливия завършек!!!!
14:49:36, 08 Мар 2007
Много тежка история... Написана много живо и истински...
Преди месец ми се случи същото нещо. Търсих приятел в морето. При мен агонията продължи около 2 часа... Няма такива мисли, но и такова облекчение като го видях да вдига плавниците в морето... Да не говорим колко псувни отнесе след това
18:03:50, 08 Мар 2007
Ватус, много се радвам, че всичко е завършило така...Може би е добре всеки да си направи твърди изводи...
Аз уж съм ги направил...
Разказаха ми как миналото лято, много възрастен и безкрайно опитен харпунист отишъл на море с брат си и племенника си (18-19 годишен). В компанията много се говорело за харпуни и риби, но 2 поредни дни младежът, който бил много запален, не влизал в морето, щото не се чувствал добре... На третия ден влязъл с опитния си чичо, по познатия, описан по-горе механизъм. Младежът не бил много опитен. В един момент чичото го изгубил от поглед, търсил го, излязъл на брега, никъде го нямало.... Случило се най-страшното - инфаркт (или инсулт - разказвачът не знаеше точно). По-късно приятелката на момчето казала, че предния ден му текла кръв от носа. Но НИКОЙ В СЕМЕЙСТВОТО НЕ ЗНАЕЛ, че това момче има здравословни проблеми!!!
Понеже глупостта няма край, ето и моя принос:
Нямахме втори костюм и за това влизахме с 30 годишния (!!) ми син по отделно. Той е много мускулест, тренира и т.н. На петия ден му предложих моя костюм. Той с радост прие и въпреки съмненията да не му е малък, го облече и влезе - сам. За първи път ползваше неопренов костюм.
До тук вече имам 2 груби грешки. За мое щастие, се сетих за тях и се уплаших и се ядосах на себе си чак като видях силно зачервеното лице на сина ми, когато излезе само след 15-20 минути!
Грешките са следните:
1. Колкото и да ми е леко голям костюма, синът ми е с15-20 см по-висок и малко по-тежък от мен, следователно този костюм му е малък! Затруднява му дишането и всички движения!
2. Поради дълггогодишна практика да плува гол и общия характер на тренировките му - силови, за качване на маса, той има изграден стереотип като влезе във вода, да увеличава производството на топлина. Като добавя и че беше август и водата в горните 4-6 метра беше 26 градуса, топлинния удар му е бил на милиметри!... Като пиша сега и отново изтръпвам при спомена.
Та момчето ми се усетило, че нещо му е много тежко и, с много бавно темпо заплувало към брега. Като видях зачервеното му лице и чух "Абе тате, много топло с тия неопрени..." се втурнах да го събличам...
Та още веднъж - непрекъснато трябва да внимаваме, до най-малки детайли!!! Особено с неопитни хора.
Пожелавам на всички щастливо гмуркане!
19:42:23, 08 Мар 2007
Тази история много ме натъжи тъй като долових какво си почувствал,трудно е и човек не може да си представи какво е да загуби близък човек,но смъртта и съдбата не питат дали сме готови затова когато ни връхлитат,те просто идват! Аз самият съм губил близки приятели и знам какво е,днеска сте заедно,а утре си на погребение,адски гадно нещо!Радвам се,че всичко се е разминало а момчето го познавам,даже беше най-младия състезател мисля,или поне един от най младите състезатели през 2003г. и спечели купата на Нафтекс в Поморие мисля,за най-голяма риба един пеленгас,аз тогава станах 3-ти!Да ти е жив и здрав! Случките са много за такива инциденти,отдавана когато бях спасител съм виждал подобни случки и имах такава,която спасители с по 20 години стаж не бяха имали и ми викаха че съм луд да го направя безплатно,но после ме хвалеха че съм бил много смел!Тогава бях на 17години и имаше инцидент при който момче се удави,беше на около 25 години според мен!АЗ видях мъката на приятелите и близките му която беше изписана на лицата им,особено на майка му и баща му,хорицата се молеха някой да го извади поне,имаше 4 патрулки поне и вече бяха дошли някакви уж водолази да го търсят,беше се удавил от 4 часа!Аз дори него ден не бях на работа а и не беше на моя район но,много съжалих убезомелите хорица и попитах дали мога да се вкюлча в търсенето и получих съгласие от полицаите след като разбраха,че съм спасител!Взех едни скапани плавници и маска каквито имаше и влязох във водата,от тук нататък ще опиша какво стана но няма да описва с най дребни подробности тъй като няма смисъл.И така на второто гмуркане го намерих,беше седнал като на трон между два камъка,беше мътно,а той беше като восъчен,дори не се стъписах и не се изкачих да си взема въздух, хванах го за ръката и както са ни учили го поведох нагоре пред мен(винаги първо удавника),дълбочината не беше повече от 5 метра!Но най интерсното беше че никой от толкова хора не посмя да дойде да ми помогне(имаше поне 200 сиирджиии) когато се показох на повърхността и заплувах влачейки го в захват,а той тежеше много,че как смятаха да го вадят тогава ония които бяха дошли за това,незнам,сигорно щяха да си плуват и уж да не го намерят и накрая пак да си вземат паричките,по малко сигорно ама все файда!Така не съм се измарял никога,а смея да твърдя че съм отличен плувец,бил съм спортно училище с плуване и тренирах активно,тренирали сме и с удавници точно тези неща,но сега беше различно много тежеше!Чак като доплувах до камъните полицаите ми помогнаха и го извадихме,хванахме го общо 5 човека,по един за краката,по един за ръцете и един го хвана за косата, защото по страшия му нареди да го хвне за косата за да не му се блъскала главата в камъните, и го положихме на земята.Тогава бащата на момчето,плачейки дойде при мен прегърна ме и плачейки ме благослови въпреки мъката си,после ми сложи нещо в ръката,а отстрани само чувах мълвата на хората,много от хората ми викаха "браво момче" и за какво,момчето вече го няма,страхливци даже не дойдоха и да помогнат!Когато положихме с полицаите момчето на земята от устта му започна да излиза пяна,а аз му отворих очите и проверих зениците дали ще реагират,въпреки че нямаше никакъв смисъл,още с влизането знаех че влизам да търся,човек който вече не сред нас,но така са ни учили да правим,а полицаите миизвикаха "остави го няма смисъл,мъртъв е "!После когато си тръгнах вече,а човекът ми беше бутнал нещо връката както казах,си отворих ръката да видя какво ми даде,в ръката ми имаше 500лв от ония синкаво зелените,които бяха през 95 г,доколкото помня тогава и бях започнал да работя такава работа!Та така за тази история,видях мъката на хората,почувствах я,а както плаче една майка не може да се сравни с нищо,топка ти засяда на гърлото моентално,а сълзите напират да излязат и не можеш ги спря!Толкова за тази трагична случка радвам се,че историите които разказвате са били с добър край!Надявам се да не съм ви отегчил и разтроил с моята,но такъв е живота,порсто съдба!
01:09:34, 09 Мар 2007
Поздравявам Vatus за статията, написана е много реално и предизвиква спомени за подобни случки във всеки. Чувството на тревога и ужас, когато загубиш човек под водата ми е познато, както и огромната радост, когато всичко завърши добре. Подобни случки имат и положителна страна- допуснатите грешки се врязват в съзнанието и се стремиш повече да не ги допускаш.
Пожелавам му и друг път да ни направи съпричастни с други истории.
20:38:21, 12 Мар 2007
Страхотна история, и на мен ми се е случвало нещо подобно със сина ми. Просълзих се.
02:52:11, 13 Мар 2007
Поздрави за статията! На мен ми се заби като трън в петата, щото съм имал подобно преживяване макар и за 15-на минути.Супер гадно . По стечение на обстоятеллства и два пъти съм потъвал с лодка и там преживяното си беше екшън , дано развръзките от тези случай не са като с удавника.
Специално накарах сина ми (17г.) да я прочете
, и без мой коментар се надявам да си е направил изводите , като мен.
07:05:37, 13 Мар 2007
Добре разказана и драматична история , Иване, няма проблем със заглавието ! Ето ви и една моя подобна кратичка историйка , която бях позабравил :

Беше преди десетина години, когато един ден взех 14 годишният син на мои приятели с мене, и отидохме да погмуркаме в една наводнена каменна кариера близо до Йоханесбург, заедно с колеги от клуба. Момчето беше много ентусиазирано, но с минимален опит. Предупредих го да стои близо до мене, и не го изпусках от очи докато плувахме нагоре-надолу. На 10 метра дълбочина в кариерата има потопен автобус, като атракция за леководолазите и гмуркачите. Гмурнах долу, минах през останките на автобуса, изплувах през предния прозорец (няма стъкла), и се върнах обратно на повърхността. В този момент момчето под моя опека ми викна , че и то иска да слезе и да пипне автобуса, и преди да успея да кажа нещо гмурна надолу, изчезвайки в зеленикавата мъгла на водата. Инстинктивно предчувствайки нещо поех дъх и тръгнах веднага след него. Настигнах го в момента в който пипваше вече покрива на автобуса. Без да предприемам нищо, го наблюдавах как се отблъсна от автобуса и пое нагоре. Като на забавена лента видях момчето да забавя постепенно маховете с краката, и да се отпуска. Незабавно го хванах с една ръка под мишницата и го извлякох като чувал с картофи последните 6-7 метра до повърхността. Държейки главата му над повърхността, бързо смъкнах маската от лицето. Хлапакът беше в полусъзнание, цялото лице синьо, устните морави. Окопити се набързо, но преустановихме далдисването за деня. Дълго време след това ме преследваше кошмарът на предотвратената немислима ситуация - на родителите, обаче, разказахме историята в много по-меки краски ...
09:41:47, 13 Мар 2007
Не ми се мисли какво му е било тогава на Ватус. Но какво е чувствал може да разбере само един баща. Не знам как и е намерил сили да влезе отново в морето и да го търси.
10:17:59, 13 Мар 2007
А кое беше предизвикало припадъка ??? Не му е стигнал въздуха и е глътнал вода или ....????
17:52:06, 13 Мар 2007
Супер статья !!!!!!! Браво !
Дай бог такого не пережить ! Я в принципи стараюсь ездить одинь на охоту / против правил безопасности / , но сообщаю родственникам где меня искать . Буй всегда привязан , найдут .....
19:34:00, 13 Мар 2007
Ачо и твоята история е доста поучителна... Добре, че си предвидил ситуацията и си реагирал навреме...
10:25:56, 14 Мар 2007
Филка, и друг път съм попадал в критични ситуаций, траещи няколко секунди, и да ти кажа право, винаги реагираш по инстинкт - чак в последствие като анализираш последователността на събитията установяваш как си предприел най-правилния курс на действие. Хлапакът просто вече губеше съзнание от кислородна недостатъчност ...
11:33:58, 14 Мар 2007
И така да е, има хора които не биха реагирали адекватно в подобна ситуация!
12:18:18, 14 Мар 2007
Благодаря за отзивите и пожеланията момчета ! Благодаря на Wishbone, за превода и художественното оформление на историята !
pipin 162, разказът ти ме разтърси много силно. Не всеки има КУРАЖ, да търси удавник, а още повече, че ти тогава си бил, само на 17 години, с още неукрепнала психика. За един ден ти си скъсил дистанцията и от юноша, си се превърнал в истински мъж. За мен ти си много смел човек. А за сиирджийството за което говориш, то е ясно. Както обикновено се случва, много "мъжаги", малко истински мъже. По време на случката която разказах по горе, дойдоха при нас двама "мъжаги", уж харпунджии, да попитат има ли риба? Когато видяха в какво състояние сме аз и съпругата ми, а ние бяхме наистина обезумели от мъка, те се измъкнаха като пръдни. Даже за морална подкрепа не останаха при нас, а камо ли да предложат да помогнат с нещо. Така, че не е чудно, че има толкова много"кибици" и толкова малко човеци.
Ачо (Live2Dive), радвам се, че това младо момче, се е отървало на косъм от смъртта, благодарение на теб. Явно си е имал "ангел- хранител", в твое лице. Предполагам,че чувството, да спасиш нечий живот е неповторимо и изпълва с благородство душата.
А какво да кажа за СТРАХЪТ, който малко или много всички сме изпитвали? И до ден днешен, щом синът ми тръгне за състезание или с приятели на подводен риболов, стомахът ми става на топка и тревогата ни обзема. Не знам благословия или проклятие са мобилните телефони, но докато не ни се обади, че жив и здрав е излязъл от морето, страхът ни владее от всякъде. А понякога ни се струва, че дълго, мноооого дълго време не ни се обажда и тогава паниката е на лице. Не знаем как да се оттърсим от това чувство? След онзи стресиращ случай, с жена ми сме станали прекалено чувствителни и лесно раними. Явно това ще продължи до края на живота ни.
Искам да ви кажа, че нямам самочувствието на добър разказвач, затова повярвайте ми, това което съм разказъл в историята, е един малък процент, от това което наистина преживяхме.
Нека сме здрави и да гмуркаме, щом това ни прави щастливи !
И да спазваме ДОГОВОРЪТ, както написа РОРАС.
13:36:02, 14 Мар 2007
Хубава публикация!!!
14:26:50, 14 Мар 2007
Тази история кара и мъжете да плачат!
08:46:47, 15 Мар 2007
Много трогателен и в същото време поучителен разказ. Добре, че всичко е завършило щастливо!
Имам около 30 сезона работа като спасител на море и съм
участвал в много инциденти.
Съпреживях твоят разказ......напълно
Бъдете живи и здрави и на момчето желая успехи в подводният риболовен спорт
18:10:27, 05 Май 2007
Благодаря ти Кауо!
19:02:35, 05 Май 2007
Най -покъртителната история която съм чувал ....Да ти е жив и здрав Кирил..и да учиш внуци и пра-внуци !!
18:41:22, 06 Юни 2007
Дано доживея времето да уча внуци и правнуци, но за сега обучавам гаджето на дъщеря ми, дали е за добро или зло, няма кой да ти каже?
20:34:09, 06 Юни 2007
наистина силна история Ватус ,... направил си грешка , че си оставил само сина ти да те наблюдава , на всяко твое изплуване трябваше лично с очите си да се убеждаваш , че той е около теб...не е трябвало предварително преди гмуркане да се "настройвате" негативно с надгр. плоча , така от една страна само "привличате" неприятностите върху себе си , от друга - ти си в морето вече с тая нагласа и при най-дребния инцидент ( примерно ) и вече почваш да си мислиш най-лошото и не си в състояние да вземеш на-правилното решение - т.е . ти си на крачка от паниката ...има безброй начини двама души да се загубят в морето и най -рядко срещаната причина тва е смъртта - а ти веднага за тва си помисли - нали , щото влязохте с тая нагласа , да сте живи и здрави и тримата и прости за съветите щото на чужд гъз и сто тоеги за малко
14:17:30, 02 Яну 2008
Просълзих се радвам се че сте живи и здрави. Проверка винаги взаимна!!!
15:06:03, 07 Сеп 2009
Нови Продукти
Epsealon Brown Fusion 3mm Yamamoto® 039 High Pants

Цена: 176.00 Лв.
Spearfishing