ДЕНЯТ, В КОЙТО ХАРПУНДЖИЛЪКЪТ ЕДВА НЕ МЕ УДАВИ... В МЪКА!
(Специалното извинение към Ачо (Live2Dive), че взаимствах част от едно от неговите заглавия)
И да искам, никога няма да забравя 16 октомври 2001 година...
Хубав, слънчев есенен ден. Птичките весело чуруликаха, пчеличките неуморно жужаха, пеперудките пърхаха безгрижно с крилца и т.н. и т.н......Тези идилии до болка са ви познати, така, че си ги представете сами. Вятър нямаше, вълнение също, беше сравнително топло, абе с една дума - разкошен ден за подводен риболов. Набързо сформирахме група от трима човека, аз и синът ми- харпунджии и жена ми, в качеството на треньор, майка и съпруга. Най-трудно бе да решим, каква да е дестинацията, но след кратко съвещание, аз реших това да е устието на река Ропотамо. Скочихме в колата и в 11 часа вече бяхме там и мокрехме неопрените.
Синът ми Кирил, тогава беше на 16 години и едва що бе проходил, в сериозното харпунджийство. Имаше два-три сезона зад гърба си, но едва този сезон за който говоря, се бе отърсил от късият харпун и попчетата и с променлив успех, вече биеше "бели риби", с един "Спорасуб" - 75 см.
Гмуркахме може би до към 13,30 часа. Излязохме с по 7-8 рибки (платеринки), но всичките "невалидни". Много пасаж, много нещо, но всички риби под 300 гр. Като има дребно, пак е по-добре, отколкото пълно безрибие. Поне окото се пълни и остава надеждата, че ще мине нещо по-голямо, което да отстреляш, а то все не идва, а ти пак се надяваш и накрая компромисно праскаш най-едрото рибе от ятото и то се оказва 250гр... Карай, все пак кръвта циркулира, пулсът се ускорява, адреналинът се вдига, стреляш интензивно... Абе както и да го гледаш - пак си е кеф. За първи път забелязах в очите на сина ми онзи пламък, който е характерен за "зарибените" от някакво хоби хора, и в който пламък ние харпунджиите отдавна горим. Предполагам, че за него това е било "карнавал на рибите", защото до този момент не беше попадал на такива големи пасажи платерини.
До залез слънце имаше все още доста време, така, че решихме да гмурнем и на друго място. Ибрахме да отидем на "Крокодилите". Повечето от вас сигурно го знаят това място, пада се на изток от "Перла". Някой дори го е обособил като "гмуркачески център". Първото нещо което направих когато слязохме долу на брега, беше да посоча на Кирил една паметна плоча, вградена в скалите - на удавил се преди доста време 18 годишен харпунджия. Мисля, че името му беше Иван Раков. Не исках да го плаша, а по скоро до го предупредя да бъде крайно внимателен, така че с назидателен тон му заявих, че с морето шега не бива, и че за никоя риба, колкото и голяма да е тя, не си струва да рискуваш живота си. Една от версиите за смъртта на това момче е, че се е удавило след като не е преценило силите си в преследване на голяма риба (това ми го е казал лично Димо Грозев). Явно всичко това много подтисна сина ми и за момент дори съжалих, че така набързо изгасих ентусиазма му. Като цяло бяхме доста угнетени и унили, но все пак се приготвихме за влизане.
Влязохме към 15.00 часа, с нагласата да стоим в морето не повече от 1-2 часа. Тъй като Кирил беше все още доста неопитен, практиката дотогава беше следната: аз се гмурках, а той трябваше да ме следва на няколко метра, без да ме изпуска от поглед. Инструкциите ми бяха такива, че не трябваше да се отделя от мен по никакъв повод. По този начин аз нямах необходимостта да го търся с очи, защото той беше винаги неизменно до мен и така ми беше много по спокойно. Гмуркайки се, много бавно се предвижвахме по посока кейовата стена на "Перла". На няколко пъти му направих забележка да не стои прекалено близко до мен. Трябваше да спазва определена дистанция, така че ако се появи риба, да не се стигне до нещастен инцидент. Риба тъй и не се появи. Пълна пустош. Даже и цаца нямаше. Така в плуване и гмуркане подминахме малкият "Крокодил" и се бяхме отдалечили от мястото откъдето влязохме, може би на 400-500 метра.
След известно време ме обзе необяснимо безпокойство. Заозъртах се, но никъде не виждах Кирил. Беше минал час и половина откакто бяхме влезли в морето. Температурата на водата беше около 15-16 градуса. Той беше с едно 5 милиметрово, изтъняло неопренче, втора употреба. Отгоре на всичко му беше доста голямо и пропускаше вода отвсякъде. Предположих, че му е станало студено и е тръгнал да излиза, но все още недуомявах защо не ми се е обадил и предупредил за това.
Забравих да ви кажа, че бяхме влезли в морето, без буйове.
ГОЛЯМА ГРЕШКА!
Оглеждах се в продължение на десетина минути, с надеждата да го видя някъде наоколо, но не. От мястото където бях не виждах съпругата си, защото едни скали препречваха плажчето, на което седеше тя, и аз можех само да гадая какво се е случило. Бях повече от убеден, че Кирил вече е излязъл на брега, но същевременно му бях страшно ядосан за безотговорната му постъпка. Плувайки, едва сдържах гнева си и смятах да му вдигна страхотен скандал.
Искам да уточня нещо. До този момент, когато сме били в морето, синът ми, къде от страх, къде от неопитност, никога не се беше отдалечавал на повече от 10-15 метра от мен.
Приближавайки към плажчето се взирах все по-настоятелно, но виждах единствено жена си как спокойно си чете вестник. Когато се приближих достатъчно близко, тя се надигна и озадачена ме застреля с въпроса, "А Кирил къде е?". Сякаш планина се сгромоляса върху мен. Причерня ми. Едва успях да промълвя, "А не е ли тук?".
От този момент на татък не знам дали ще мога да опиша това което почувствах и изживях, но ще опитам?
Стомахът ми рязко се сви на топка, сякаш се превъртя и заседна в гърлото ми. Гневът, който до преди малко ме държеше, моментално се изпари и на негово място ме връхлетя СТРАХЪТ. Страх - толкова силен, какъвто до този момент не бях изпитвал. Страх, че момчето ми може да си е отишло завинаги. Краката ми бяха като отсечени. Нямах сили да изляза от водата. И тогава дойде по-страшното. Видях широко отворените, обезумели от ужас, очи на жена си. Тя безпогрешно бе видяла страха в мен, беше го прочела в моите очи. С нечовешки, смразяващ кръвта стон, тя се свлече на земята и ридаейки повтаряше: "Детето ми, детето ми". В този момент не знаех какво да направя. Спуснах се да я прегърна, да я успокоя, но срещнах едно обезумяло от скръб същество, гледащо ме обвинително, с омраза, готово да ме разкъса на парчета. Колкото и да бях уплашен и скован от шока, реших че трябва да действам. Грабнах ключовете от колата и както бях с мокрия неопрен, се втурнах по стръмната пътечка.
Реших да обходя мястото с колата, до кея на "Перла". Разстоянието беше към 1-2 км. Щях да спирам през 50-100 метра и да оглеждам морето отгоре, с надеждата да видя плувец във водата. Часът беше 17:20. Слънцето беше вече много ниско и се отразяваше в морето, така че то блестеше неимоверно силно и в бликащите от светлина вълнички не можеше да се различи почти нищо. За около 20 минути обиколих няколко пъти брега, но колкото и да се взирах, не виждах нищо. Времето минаваше, а отчаянието ме обхващаше все повече и повече. Трябваше да се върна при съпругата си, но не знаех какво да й кажа. Все пак много се надявах, че като отида там ще заваря Кирил, излязъл от морето жив и здрав. С боязън слязох долу на брега и заварих жена си на колене, върху скалите, да хлипа неутешимо и да се моли на небесата. Никога няма да забравя, обляното й в сълзи лице и треперещо тяло на фона на тези огромни зловещи скали, и на това голямо студено море. От Кирил нямаше и следа. Погледът ми неволно попадна върху паметната плоча на онова момче и в този момент нещо се скъса в мен. Ревнах. Не мога да опиша мъката, която ме обзе. Ревях с цяло гърло. Виех като животно. Изпитвах огромна вина за случилото се. Започнах да си спомням приказките на близки и познати, които не одобряваха и считаха за опасно това, че въвеждах сина си още от малък в гмуркането и харпунджийството. Спомних си и нещо друго. По ирония на съдбата, дядо ми Иван Кисьов, който беше рибар от Приморско, през 1969г., връщайки се от риболов с лодката си, претърпява злополука и се удавя недалеч от мястото където бяхме.
Някой от вас може би ще си каже, че прекалено много съм драматизирал нещата, и че паниката е била повече, отколкото трябва. Затова се чувствам длъжен отново да уточня - месецът беше средата на октомври, водата беше 15-16 градуса, а Кирил със своето неопренче, измръзваше на втория час. Все още изпитваше известен страх от морето и по тази причина никога не беше ловувал сам. Все гледаше да е близо до мен, а още повече, че това място му беше напълно непознато и беше пропито с трагедията разиграла се преди години с онова злощастно момче.
Часът беше вече 18:20 и започна леко да се смрачава. Надеждата отлиташе с всяка изминала минута. Погледнах жена си, която в мъката си изглеждаше толкова малка и крехка... Погледнах морето, което в този момент ми изглеждаше толкова огромно и враждебно, и взех най-трудното решение в живота си. Обух плавниците, сложих маската и тръгнах да търся детето си, някъде там, по дъното... Минавах по маршрута, по който бяхме гмуркали преди два часа и се взирах по дъното за да открия две светли петна, два жълти плавника, с каквито беше тогава той. Само по тях можех да открия евентуално тялото му, защото черният неопрен, щеше да е неразличим в прокрадващата се вече тъмнина. Бях напълно наясно, че баластният оловен колан ще го държи закотвен там долу на дъното - дъното, което в този момент ми изглеждаше нереално зловещо. Стрясках се при вида на светли пясъчни петна и водорасли. Трудно ми е да опиша какво чувствах. Плувах, плачех, гълтах морска вода, а в главата ми минаваха какви ли не кошмарни мисли. Как ще открия тялото му.... Как ще го влача до брега... Как ще го нося до колата... Как ще го занеса в къщи... Как ще трябва да уведомя близките си...
В този момент разбрах защо някои хора посягат на живота си? А аз защо трябваше да живея повече? Спомних си разплаканите очи на жена си. С каква ненавист и гняв ме гледаха, сякаш казваха, "Ти си виновен! Ти не можа да го опазиш!". Цял живот щях да изпитвам непосилна вина, да виждам укора в очите й, на нея и на всички хора, които ме познават. Животът ми губеше смисъл. Обикалях около малкият "Крокодил" и оглеждах дъното, защото там за последно го бях видял. Тягостни мисли и въпроси отново ме връхлетяха. Ами ако не успея да открия тялото? Какво трябваше да предприема следващият ден? Къде трябваше да потърся водолазна група за издирването му? Или пък трябваше да събера приятели и да го търсим сами? Ужас! Кошмар! Напълно изживявах мъката на хора, загубили завинаги рожбите си по някакъв начин.
И въпреки всичко, искрицата надежда останала в мен ме караше да се озъртам наоколо. И изведнъж погледът ми се спря на една черна точка, намираща се на 30-40 метра от мен! Не знаех дали халюцинирам, но Боже мой, приличаше на глава на човек и се движеше! Свалих маската и започнах да се взирам... Да! Това наистина беше плувец. Изкрещях с цяло гърло "Кико!!!"...... а той се обърна и ми махна с ръка. Не можех да повярвам! Да, това беше детето ми, Кико, и беше ЖИВ!!! Плачех и крещях от радост! Плувахме един към друг със страшна скорост. Прегръщахме се, ревейки и двамата, целувах го, удрях го, ругаех го и какво ли не. Той беше не по-малко уплашен от мен, а още повече го стресна видът ми и безумното състояние, в което ме виждаше. Успях само да му кажа " Бързо плувай към майка си, защото ще умре от мъка".
Той тръгна, а аз се отпуснах безжизнено на една скала на брега и чувах само думкането на полудялото си сърце. Животът ми бавно, много бавно, възвръщаше смисъла си. Бях като изцеден. Нямах сили да мръдна от мястото си. Очите ми тежаха. Исках да заспя, там на място, върху студената скала, в падащия сумрак. С върховни усилия успях да се плъзна в тъмната вода и заплувах бавно и леко към плажчето, на което ме чакаха две любими същества.
Какво се беше случило?
Малко, след като сме преминали покрай малкия "Крокодил", Кирил ме изгубил от поглед. Видял нещо някъде напред, по посока кея на "Перла", и си помислил, че това съм аз. Продължавал да плува и да се гмурка в тази посока с убеждението, че аз вървя напред, и че той ме следва. Да, ама не, както казваше на времето един журналист. Лека-полека стигнал до тетраподите на кея и тогава, след като се оглеждал дълго, разбрал, че мен ме няма. Вече доста попремръзнал, той се покатерил на един тетрапод и стоял там 30-40 минути за да се постопли малко. Същевременно се оглеждал за мен в очакване, че ще се появя всеки момент. След като разбрал, че това няма да стане, решил да се връща обратно, но се натъкнал на множество платерини, играещи около едно рифче на 40-50 метра от кея. Там ловната страст го обхванала и в дебнене и стрелба минали още около 30 минути. Между другото, беше отстрелял две наистина много големи платерини. По обясними причини обаче, аз изобщо не им се зарадвах. Точно в този момент мразех морето, харпуните, рибите и всичко свързано с това кошмарно изживяване.
ПОСЛЕСЛОВ: ( както пишеха на времето в старите книги)
От този момент на татък, буят е задължителен атрибут в оборудването на Кирил. Тази година той ще навърши 22 години, да е жив и здрав. Състезател е по подводен риболов от клуб "Нафтекс", Бургас.
В следствие на тази случка се оказа, че в допълнение към дългогодишната язва, съм придобил и каскаден (подвит) стомах, заради стреса. Съпругата ми оттогава е със сърдечни проблеми.
Но по-важното е, че продължаваме да се радваме на морето, и по-специално, на подводния риболов и дано да продължи така и занапред.
Хайде със здраве!
Иван Томов (Vatus)
(Специалното извинение към Ачо (Live2Dive), че взаимствах част от едно от неговите заглавия)
И да искам, никога няма да забравя 16 октомври 2001 година...
Хубав, слънчев есенен ден. Птичките весело чуруликаха, пчеличките неуморно жужаха, пеперудките пърхаха безгрижно с крилца и т.н. и т.н......Тези идилии до болка са ви познати, така, че си ги представете сами. Вятър нямаше, вълнение също, беше сравнително топло, абе с една дума - разкошен ден за подводен риболов. Набързо сформирахме група от трима човека, аз и синът ми- харпунджии и жена ми, в качеството на треньор, майка и съпруга. Най-трудно бе да решим, каква да е дестинацията, но след кратко съвещание, аз реших това да е устието на река Ропотамо. Скочихме в колата и в 11 часа вече бяхме там и мокрехме неопрените.
Синът ми Кирил, тогава беше на 16 години и едва що бе проходил, в сериозното харпунджийство. Имаше два-три сезона зад гърба си, но едва този сезон за който говоря, се бе отърсил от късият харпун и попчетата и с променлив успех, вече биеше "бели риби", с един "Спорасуб" - 75 см.
Гмуркахме може би до към 13,30 часа. Излязохме с по 7-8 рибки (платеринки), но всичките "невалидни". Много пасаж, много нещо, но всички риби под 300 гр. Като има дребно, пак е по-добре, отколкото пълно безрибие. Поне окото се пълни и остава надеждата, че ще мине нещо по-голямо, което да отстреляш, а то все не идва, а ти пак се надяваш и накрая компромисно праскаш най-едрото рибе от ятото и то се оказва 250гр... Карай, все пак кръвта циркулира, пулсът се ускорява, адреналинът се вдига, стреляш интензивно... Абе както и да го гледаш - пак си е кеф. За първи път забелязах в очите на сина ми онзи пламък, който е характерен за "зарибените" от някакво хоби хора, и в който пламък ние харпунджиите отдавна горим. Предполагам, че за него това е било "карнавал на рибите", защото до този момент не беше попадал на такива големи пасажи платерини.
До залез слънце имаше все още доста време, така, че решихме да гмурнем и на друго място. Ибрахме да отидем на "Крокодилите". Повечето от вас сигурно го знаят това място, пада се на изток от "Перла". Някой дори го е обособил като "гмуркачески център". Първото нещо което направих когато слязохме долу на брега, беше да посоча на Кирил една паметна плоча, вградена в скалите - на удавил се преди доста време 18 годишен харпунджия. Мисля, че името му беше Иван Раков. Не исках да го плаша, а по скоро до го предупредя да бъде крайно внимателен, така че с назидателен тон му заявих, че с морето шега не бива, и че за никоя риба, колкото и голяма да е тя, не си струва да рискуваш живота си. Една от версиите за смъртта на това момче е, че се е удавило след като не е преценило силите си в преследване на голяма риба (това ми го е казал лично Димо Грозев). Явно всичко това много подтисна сина ми и за момент дори съжалих, че така набързо изгасих ентусиазма му. Като цяло бяхме доста угнетени и унили, но все пак се приготвихме за влизане.
Влязохме към 15.00 часа, с нагласата да стоим в морето не повече от 1-2 часа. Тъй като Кирил беше все още доста неопитен, практиката дотогава беше следната: аз се гмурках, а той трябваше да ме следва на няколко метра, без да ме изпуска от поглед. Инструкциите ми бяха такива, че не трябваше да се отделя от мен по никакъв повод. По този начин аз нямах необходимостта да го търся с очи, защото той беше винаги неизменно до мен и така ми беше много по спокойно. Гмуркайки се, много бавно се предвижвахме по посока кейовата стена на "Перла". На няколко пъти му направих забележка да не стои прекалено близко до мен. Трябваше да спазва определена дистанция, така че ако се появи риба, да не се стигне до нещастен инцидент. Риба тъй и не се появи. Пълна пустош. Даже и цаца нямаше. Така в плуване и гмуркане подминахме малкият "Крокодил" и се бяхме отдалечили от мястото откъдето влязохме, може би на 400-500 метра.
След известно време ме обзе необяснимо безпокойство. Заозъртах се, но никъде не виждах Кирил. Беше минал час и половина откакто бяхме влезли в морето. Температурата на водата беше около 15-16 градуса. Той беше с едно 5 милиметрово, изтъняло неопренче, втора употреба. Отгоре на всичко му беше доста голямо и пропускаше вода отвсякъде. Предположих, че му е станало студено и е тръгнал да излиза, но все още недуомявах защо не ми се е обадил и предупредил за това.
Забравих да ви кажа, че бяхме влезли в морето, без буйове.
ГОЛЯМА ГРЕШКА!
Оглеждах се в продължение на десетина минути, с надеждата да го видя някъде наоколо, но не. От мястото където бях не виждах съпругата си, защото едни скали препречваха плажчето, на което седеше тя, и аз можех само да гадая какво се е случило. Бях повече от убеден, че Кирил вече е излязъл на брега, но същевременно му бях страшно ядосан за безотговорната му постъпка. Плувайки, едва сдържах гнева си и смятах да му вдигна страхотен скандал.
Искам да уточня нещо. До този момент, когато сме били в морето, синът ми, къде от страх, къде от неопитност, никога не се беше отдалечавал на повече от 10-15 метра от мен.
Приближавайки към плажчето се взирах все по-настоятелно, но виждах единствено жена си как спокойно си чете вестник. Когато се приближих достатъчно близко, тя се надигна и озадачена ме застреля с въпроса, "А Кирил къде е?". Сякаш планина се сгромоляса върху мен. Причерня ми. Едва успях да промълвя, "А не е ли тук?".
От този момент на татък не знам дали ще мога да опиша това което почувствах и изживях, но ще опитам?
Стомахът ми рязко се сви на топка, сякаш се превъртя и заседна в гърлото ми. Гневът, който до преди малко ме държеше, моментално се изпари и на негово място ме връхлетя СТРАХЪТ. Страх - толкова силен, какъвто до този момент не бях изпитвал. Страх, че момчето ми може да си е отишло завинаги. Краката ми бяха като отсечени. Нямах сили да изляза от водата. И тогава дойде по-страшното. Видях широко отворените, обезумели от ужас, очи на жена си. Тя безпогрешно бе видяла страха в мен, беше го прочела в моите очи. С нечовешки, смразяващ кръвта стон, тя се свлече на земята и ридаейки повтаряше: "Детето ми, детето ми". В този момент не знаех какво да направя. Спуснах се да я прегърна, да я успокоя, но срещнах едно обезумяло от скръб същество, гледащо ме обвинително, с омраза, готово да ме разкъса на парчета. Колкото и да бях уплашен и скован от шока, реших че трябва да действам. Грабнах ключовете от колата и както бях с мокрия неопрен, се втурнах по стръмната пътечка.
Реших да обходя мястото с колата, до кея на "Перла". Разстоянието беше към 1-2 км. Щях да спирам през 50-100 метра и да оглеждам морето отгоре, с надеждата да видя плувец във водата. Часът беше 17:20. Слънцето беше вече много ниско и се отразяваше в морето, така че то блестеше неимоверно силно и в бликащите от светлина вълнички не можеше да се различи почти нищо. За около 20 минути обиколих няколко пъти брега, но колкото и да се взирах, не виждах нищо. Времето минаваше, а отчаянието ме обхващаше все повече и повече. Трябваше да се върна при съпругата си, но не знаех какво да й кажа. Все пак много се надявах, че като отида там ще заваря Кирил, излязъл от морето жив и здрав. С боязън слязох долу на брега и заварих жена си на колене, върху скалите, да хлипа неутешимо и да се моли на небесата. Никога няма да забравя, обляното й в сълзи лице и треперещо тяло на фона на тези огромни зловещи скали, и на това голямо студено море. От Кирил нямаше и следа. Погледът ми неволно попадна върху паметната плоча на онова момче и в този момент нещо се скъса в мен. Ревнах. Не мога да опиша мъката, която ме обзе. Ревях с цяло гърло. Виех като животно. Изпитвах огромна вина за случилото се. Започнах да си спомням приказките на близки и познати, които не одобряваха и считаха за опасно това, че въвеждах сина си още от малък в гмуркането и харпунджийството. Спомних си и нещо друго. По ирония на съдбата, дядо ми Иван Кисьов, който беше рибар от Приморско, през 1969г., връщайки се от риболов с лодката си, претърпява злополука и се удавя недалеч от мястото където бяхме.
Някой от вас може би ще си каже, че прекалено много съм драматизирал нещата, и че паниката е била повече, отколкото трябва. Затова се чувствам длъжен отново да уточня - месецът беше средата на октомври, водата беше 15-16 градуса, а Кирил със своето неопренче, измръзваше на втория час. Все още изпитваше известен страх от морето и по тази причина никога не беше ловувал сам. Все гледаше да е близо до мен, а още повече, че това място му беше напълно непознато и беше пропито с трагедията разиграла се преди години с онова злощастно момче.
Часът беше вече 18:20 и започна леко да се смрачава. Надеждата отлиташе с всяка изминала минута. Погледнах жена си, която в мъката си изглеждаше толкова малка и крехка... Погледнах морето, което в този момент ми изглеждаше толкова огромно и враждебно, и взех най-трудното решение в живота си. Обух плавниците, сложих маската и тръгнах да търся детето си, някъде там, по дъното... Минавах по маршрута, по който бяхме гмуркали преди два часа и се взирах по дъното за да открия две светли петна, два жълти плавника, с каквито беше тогава той. Само по тях можех да открия евентуално тялото му, защото черният неопрен, щеше да е неразличим в прокрадващата се вече тъмнина. Бях напълно наясно, че баластният оловен колан ще го държи закотвен там долу на дъното - дъното, което в този момент ми изглеждаше нереално зловещо. Стрясках се при вида на светли пясъчни петна и водорасли. Трудно ми е да опиша какво чувствах. Плувах, плачех, гълтах морска вода, а в главата ми минаваха какви ли не кошмарни мисли. Как ще открия тялото му.... Как ще го влача до брега... Как ще го нося до колата... Как ще го занеса в къщи... Как ще трябва да уведомя близките си...
В този момент разбрах защо някои хора посягат на живота си? А аз защо трябваше да живея повече? Спомних си разплаканите очи на жена си. С каква ненавист и гняв ме гледаха, сякаш казваха, "Ти си виновен! Ти не можа да го опазиш!". Цял живот щях да изпитвам непосилна вина, да виждам укора в очите й, на нея и на всички хора, които ме познават. Животът ми губеше смисъл. Обикалях около малкият "Крокодил" и оглеждах дъното, защото там за последно го бях видял. Тягостни мисли и въпроси отново ме връхлетяха. Ами ако не успея да открия тялото? Какво трябваше да предприема следващият ден? Къде трябваше да потърся водолазна група за издирването му? Или пък трябваше да събера приятели и да го търсим сами? Ужас! Кошмар! Напълно изживявах мъката на хора, загубили завинаги рожбите си по някакъв начин.
И въпреки всичко, искрицата надежда останала в мен ме караше да се озъртам наоколо. И изведнъж погледът ми се спря на една черна точка, намираща се на 30-40 метра от мен! Не знаех дали халюцинирам, но Боже мой, приличаше на глава на човек и се движеше! Свалих маската и започнах да се взирам... Да! Това наистина беше плувец. Изкрещях с цяло гърло "Кико!!!"...... а той се обърна и ми махна с ръка. Не можех да повярвам! Да, това беше детето ми, Кико, и беше ЖИВ!!! Плачех и крещях от радост! Плувахме един към друг със страшна скорост. Прегръщахме се, ревейки и двамата, целувах го, удрях го, ругаех го и какво ли не. Той беше не по-малко уплашен от мен, а още повече го стресна видът ми и безумното състояние, в което ме виждаше. Успях само да му кажа " Бързо плувай към майка си, защото ще умре от мъка".
Той тръгна, а аз се отпуснах безжизнено на една скала на брега и чувах само думкането на полудялото си сърце. Животът ми бавно, много бавно, възвръщаше смисъла си. Бях като изцеден. Нямах сили да мръдна от мястото си. Очите ми тежаха. Исках да заспя, там на място, върху студената скала, в падащия сумрак. С върховни усилия успях да се плъзна в тъмната вода и заплувах бавно и леко към плажчето, на което ме чакаха две любими същества.
Какво се беше случило?
Малко, след като сме преминали покрай малкия "Крокодил", Кирил ме изгубил от поглед. Видял нещо някъде напред, по посока кея на "Перла", и си помислил, че това съм аз. Продължавал да плува и да се гмурка в тази посока с убеждението, че аз вървя напред, и че той ме следва. Да, ама не, както казваше на времето един журналист. Лека-полека стигнал до тетраподите на кея и тогава, след като се оглеждал дълго, разбрал, че мен ме няма. Вече доста попремръзнал, той се покатерил на един тетрапод и стоял там 30-40 минути за да се постопли малко. Същевременно се оглеждал за мен в очакване, че ще се появя всеки момент. След като разбрал, че това няма да стане, решил да се връща обратно, но се натъкнал на множество платерини, играещи около едно рифче на 40-50 метра от кея. Там ловната страст го обхванала и в дебнене и стрелба минали още около 30 минути. Между другото, беше отстрелял две наистина много големи платерини. По обясними причини обаче, аз изобщо не им се зарадвах. Точно в този момент мразех морето, харпуните, рибите и всичко свързано с това кошмарно изживяване.
ПОСЛЕСЛОВ: ( както пишеха на времето в старите книги)
От този момент на татък, буят е задължителен атрибут в оборудването на Кирил. Тази година той ще навърши 22 години, да е жив и здрав. Състезател е по подводен риболов от клуб "Нафтекс", Бургас.
В следствие на тази случка се оказа, че в допълнение към дългогодишната язва, съм придобил и каскаден (подвит) стомах, заради стреса. Съпругата ми оттогава е със сърдечни проблеми.
Но по-важното е, че продължаваме да се радваме на морето, и по-специално, на подводния риболов и дано да продължи така и занапред.
Хайде със здраве!
Иван Томов (Vatus)
Не си струва да изпитваш такъв стрес и страх заради неспазване на договора за деня (кой, къде, за колко време, буй итн. итн.)
Поздрав