Разглеждане на всички мнения на Dobs
|
История 13:
Молитва
Готов бях за морето. Това, което зависеше от мен, го направих! Въпреки всичките дивашки изпълнения с колелото, си бях жив и здрав. Нямах гипс на никой крайник, а това само по себе си беше добро начало на лятото.
Училището си беше наред. Дойде 24-ти май и всички бяхме на манифестация, а аз даже имах и една лента с големи червени букви „ОТЛИЧНИК”, закачена на бялата ризка. Веселите пионерчета се радваха на хубавото време и на идващото лято. Що ли ни тормозиха толкова много да се учим да маршируваме в училищния двор! Така или иначе имаше време за това в казармата.
Неусетно мина и седмицата до раздаване на свидетелствата в края на учебната година. Аз си бях готов за морето. За морето и за ходенето на къмпинг.
– Стефчо, ще дойдеш ли да ми помогнеш в мазата да стегнем харпуна за Арапя? – изненада ме баща ми, върнал се необичайно рано от работа.
– Ами аз... – едвам успях да смотолевя – там е малко разпиляно. – … пет минути по-късно вече бяхме в мазата.
Какъв хитрец само – мисля си днес – Как може един хилав петокласник да помага в такава мъжка работа? Ама аз не се усещах като хлапак, който е в процес на леко зарибяване, а по-скоро като голям мъж, който е помолен за помощ и признат за равен!
А мазата... Там си беше вече заграбена от мен територия. Освен бурканите, в които зимуваха черешите и прасковите, там имаше задължителната за него време каца за кисело зеле, старото ми детско колело „Зайка Люкс”, Балканчето, което беше едно от многото неща на тати, които само аз ползвах, няколко топки, футболни и баскетболни, и един кашон с части от стари велосипеди. Цялото къмпинг оборудване си имаше специален ъгъл, така че оставаше незабелязано, като част от обстановката. Това, което правеше мазата много специална, беше здравият тезгях, менгемето и останалите инструменти. Всички ремонти на колелета на хлапетиите в махалата се извършваха точно там. Сега работех по възкресяването на един Школник. Това беше руският вариант на леко, скоростно колело за деца. Можех да си позволя всякакви технологични експерименти и рискове за тунинговането на това колело, защото ми беше харизано в наследство от приятелско семейство с по-големи деца. Освен това Балканчето вярно си седеше в очакване на поредната каскада.
– Стефане, – поде баща ми – искам да те питам нещо...
– Ами... – щом се почваше така не беше на добре. Обикновено ми вика „Стефчо”. – Ами тука с Гошо лепихме гумата на колелото му. – казах аз, докато чевръсто привеждах порядък на тезгяха, близък до този на хирургическа маса. Явно баща ми не беше вчерашен и усети вълнението ми. Смили се над мен:
-- Дай ми червените клещи и онази тел от склада на чичо ти Румен!
Операцията започваше. Отървах конското. Аз и без това лекцията за подреждане на инструментите я знаех наизуст, а може би и той си мислеше повече за харпуна, от колкото за моето възпитание в този момент.
Протегна се и взе харпуна, който стърчеше на най-горния рафт. Бяха общо пет. Имаше един дървен без ластик, два руски, един недовършен и без стрела и този, който винаги ползваше. Беше копие на италианския Шампион. Главата и дръжката бяха излети във формировъчна пръст от някаква цинково-алуминиева сплав, а алуминиевата тръба беше ръкохватка от кабината на градски автобус. Стрелата беше ръждясала, но дълга, тънка, твърда и ако дадеше слука – смъртоносна.
Познавах харпуна на тати като дясната си ръка. Не знам колко точно беше дълъг, но със всяко следващо лято ставаше все по-къс и по-къс, почти като за мен. Вече даже можех да стигна ластиците като опра дръжката на гърдите си. Само че не ми стигаха силите да го заредя. Чичо Дани, от завода, където работеше баща ми, беше леяр. Той ми направи първите гирички, с които цяла зима се упражнявах. Това ми беше входният тест. Ако имах сили да заредя харпуна, баща ми щеше да ми го даде да вляза с него. И каква чест сега. Да му помагам да го стегнем за сезона!
– Дай една спица! – каза баща ми като извади бензиновата лампа от долапчето и започна да рови в една кутия с гвоздеи. Направо се сгромолясах от Седмото небе вдън земя. Нямаше да се мине без жертвоприношение. – Хайде, свали една от Школника, то и без това за нищо не става!
– Ама – простенах със свито сърце – не може ли от Зайката? – Това беше отчаян опит да продължа агонията на този проект. С него щях да се отличавам от масата – никой нямаше Школник в махалата.
– На Зайката са много дебели – татко разклати бензиновата лампа, за да се увери, че е пълна и започна да я напомпва за работа. – Хайде, знаеш, че Балканчето не го карам отдавна. ТВОЕ Е! Забрави за Школника.
Знаех, наистина знаех, но и не исках да забравя за Школника. Вече обаче мислите ми бяха в морето и с готовност свалих една спица. Тя и без това беше малко крива, явно удряна някъде. Докато се занимавах със спицата бензиновата лампа си беше вече свършила работата и татко държеше с клещите един нажежен пирон. Показа ми с поглед ластика, гумено уплътнение от етернитова тръба, а аз имах честта да направя това, което досега само бях гледал как става. Учудих се как нажежения пирон потъва лесно в гумата. Даже се замислих за израза „потъва като пирон в кисело мляко”.
– Дръж здраво и не мърдай! – Извади ме от унес баща ми . – Отворът трябва да е точно в средата и да не е на криво.
Имах цялата концентрация на китаец, играещ тенис на маса. Стисках здраво и преди да се усетя работата беше свършена. Вече си имахме кръгъл ластик с отвори в двата края, където щеше да влезе спицата на полуумрелия ми Школник. Работата нататък е ясна. Спицата, се огъва във V-образна форма и служи да закачи опънатия ластик за стрелата. Стрелата чака някой да натисне спусъка, а този някой чака да види някоя рибка пред стрелата.
– Стефчо, сега ще ти покажа как да стягаш, че да не се къса телта – за пореден път ме стресна баща ми и ме вкара в реалността. Така се бях отнесъл, че за малко да накарам майка да подгрява тигана.
Само мисълта за това толкова ми качи адреналина, че не усетих как бързо мина времето. Жълъдът беше готов, въпреки че тогава все още нямаше термин за това и ние му казвахме тетивата или спицата. Баща ми му направи задължителните тестове и вече бяхме готови за къмпинг.
– Хайде, опитай да видим до къде ще го разтегнеш!
Е, сега вече се чувствах като щангист, който излиза пред публиката за съдбовен опит, от който ще зависи спортната му кариера... Поне за това лято.
– Ама сериозно ли?
– Хайде, давай!
Опрях дръжката на харпуна в гърдите си. Нямаше мускул в тялото ми, дето да не е напрегнат. Треперих целият, но дори животът ми да зависеше от това, нямаше как да заредя харпуна. Не и това лято. Пак не ми стигаха силите.
– Давай, давай! Малко остана! – Баща ми ме подкрепяше с цялата си душа.
Никога не съм бил силен по литература, но Дядо Вазов ми крещеше в ушите: „Последний напън вече е настал.” Така ми се плачеше! Но нали бях признат за равен, за мъж, който да помогне на баща си в мъжката работа. Гълтах сълзите навътре и се опитах да остана с каменно лице. Намразих и гиричките, и лоста за набиране, и лицевите опори. Ще има още много попара да изям, докато ми дойде реда за харпуна. До тогава щях да обикалям с кепчето за скариди с жените и малките деца. От момчешките работи ми оставаха само морските кончета и игли, които ловяхме и изсушавахме върху напечените от слънцето коли. После ги подарявахме на някое момиче и поне за кратко изглеждахме герои в очите на другите деца. Даже понякога и на някои батковци и какички. Но за мен това вече не беше достатъчно. Исках да има риба в тигана... И тя да е от мен. Явно обаче, нямаше да е това лято.
Баща ми се пресегна и свали двата руски харпуна. Не знам с какви връзки ги бе купил от Спортмаг, но единият беше пострадал при опит за модифициране на главата за слагане на цял по-дебел ластик, а другият имаше някакъв проблем със спусъковия механизъм. За нула време от двата стана един:
– Я пробвай този! – подаде ми го баща ми.
Още неосъзнал се го взех и започнах недоверчиво да го оглеждам. Беше с една-две педи по-къс и със странни ръждиво-червени ластици. Оригиналните ластици. А беше доста стар.
– Чакай! – Издърпа го от ръцете ми татко, взе го и му разтегна ластиците – исках да го пробвам да не вземе да се скъса нещо. – И пак ми го набута в ръцете.
– Дай да пробвам – бях се поокопитил. Взех го и му разтегнах ластиците почти до дръжката.
Как изведнъж се влюбих в този харпун! Ако някой не вярва в любовта от пръв поглед, то мога от опит да споделя, че тя съществува! Досега знаех, че единствено Шампиона на баща ми става за работа и че другите са пълен боклук. А този просто беше идеален за мен. И можех да го заредя! Страхотно!
Вече нямаше да далдисвам само с пазарската мрежа за миди. Вече бях от другата порода – харпунджия. Харпунът беше вече МОЯТ и само чаках да дойде времето за отпуската на родителите ми.
Започнах да кроя грандиозни планове как ще вадя попчета. С баща ми просто нямаше друга тема за разговор дни наред. Все го разпитвах за това или онова. Бях примерно момче почти цяла седмица. Оправях си леглото, изхвърлях кофата с боклука, без да ми напомнят. Даже майка ми се чудеше какво става.
Тренирах се в апнея. Имах часовник Полет със секундарна стрелка и засичах колко време издържам без да дишам. Две минути, тридесет и шест секунди. Нямаше момче с по-добро време в махалата! Бях готов за морето...
* * *
Беше минала повече от седмица на къмпинга и ежедневните ми опити да изкарам някое попче все още не бяха увенчани с успех. За това си имаше причина. Рибата я няма, защото водата сега не е подходяща, или, ако я видя, е наплашена от многото туристи и избягва преди да я доближа; има мъртво вълнение и всички риби са избягали на дълбокото; фазата на луната не беше подходяща за риболов, или нещо друго, но никога причината не беше в мен. Стрелях десетки пъти, по попчета, но те бяха винаги по-пъргави от стрелата. Риба не изкарвах, но поне се научих да боравя с харпуна. Всяка по-голяма риба си я представях на кукана, но въпреки усилията ми да мисля положително, куканът си оставаше празен. Седях до измръзване и посиняване във водата, но пак нищо. Ужас! Защо чичковците и батковците правеха по двадесет попчета на час, аз не можех с едно да се разпиша?
Една сутрин се събудих, когато слънцето беше вече доста високо. Излязох от напечената палатката, плувнал в пот и се запътих направо към скаличката, от където се влизаше в морето със скок. А то, морето, гладко като тепсия. Както казваше дядо ми, „Мравките вода могат да пият”. Скочих. Поплувах до стърчащия камък до средата на заливчето и се върнах. Нямах представа къде са майка ми и баща ми, но не мислех за тях. Те знаеха къде могат да ме намерят. Седнах на едно загладено място на скалата, където е удобно като в ергономичен стол, но обикновено се залива от прибоя. Загледах се навътре в синьото. Молих му се. Молих се с цялата си душа. Исках едно попче, не много!
Така останах докато изсъхна – не си носех хавлията. По пътя обратно до палатката се разминах с цялата банда деца от къмпинга, които отиваха към рибарската колиба на Бай Кольо, местния рибар. Щял да ги качва на лодката.
Пред палатката вече имаше оживление, но никой не се беше сетил за мен. Баща ми режеше диня, хората от съседната палатка бяха дошли със сгъваемите си столчета и едно шише мента и се бяха наредили около масата. Щели да чакат да мине кометата. Тогава все още имаше от онези корабчета на подводни криле, които минаваха всеки ден около единадесет. Така се отмерваше времето в тези славни дни. Мине ли кометата – време е за аператив.
Имаше останал чай от закуската на брат ми. Извадих от багажника на Москвича пакет бисквити Чайка и хапнах две-три. Но не ми се слушаха разговорите на съседите, не ми се ядеше и диня.
– Тате, ще отида до Попския залив – опитах се да се вмъкна в разговора. – Ще се пробвам пак с харпуна!
Такава беше уговорката. Имах свободата да ходя, където си искам, но ако влизах с харпуна, задължително трябваше да знаят къде съм. Попският залив беше на около километър извън къмпинга. Беше неудобен за плаж и почти никога нямаше хора. Това беше моето място.
Започнах да си събирам такъмите. Бавно и методично. Не бързах. Само куканът беше общ с тати. Всичко друго си имах. Маската ми беше „подарък от морето”. Много се гордеех с нея, когато баща ми я извади от дълбокото заедно с един шнорхел. Беше нещо вносно и се радвах, че можех да захвърля маската тип цукало. Явно някакви летовници от Източна Германия я бяха загубили. Шнорхелът остана за тати. Той си имаше маска от Гърция. Супер лукс по него време. Плавниците по традиция бяха Сирена и по същата традиция се купуваха от Мичурин (сега Царево). Магазинчето още е там, на улицата до площада, на ъгъла малко по-нагоре от пожарната. Ако плавниците ми умаляваха, следващият размер винаги се купуваше от там. А старите се пазеха за наследство. Следващият след мен беше брат ми, после братовчед ми. Нищо не се хвърля. Сега още ги има в мазата при баща ми. Колекцията започва с номер 30-32 и завършва с 40-42. Последните 42-44 ги подарих, след като си купих вече истински плавници.
– Тате, къде е куканът? – попитах след като разрових навсякъде сред неговите такъми.
– Ето го Стефчо – подаде ми го мама. Беше останал до мяха, който служеше за полева мивка. Там го бяха разтоварили снощи преди обилната вечеря от три платерини с много салата – Наслука! И не ми го връщай празен! – После мама ме целуна по челото и аз тръгнах.
* * *
Водата не беше много топла, но за сметка на това беше много бистра. Вече треперех от студ. Нямах часовник и бях изгубил всякаква представа за времето. Историята се повтаряше. Попчета на всякъде, но не и на кукана. Резил! А мястото беше страхотно. Равно дъно от натрошени миди, дребни камъни и пясък на дълбочина 4-5 метра, осеяно с огромни каменни блокове, на които може да се стъпи за почивка и за презареждане на оръжието. Така се образуваше своеобразен каньон който криволичеше в една достатъчно голяма територия, така че докато дойде ред да се мине повторно през същото място, рибите са се успокоили и си лежат покорно. Само дето нещо все ги разбутвах и отиваха да лежат на друго място, а не на кукана. Отказах се. Зъзнех. Толкова студ не бях брал не помня от кога. Отправих се към мястото за излизане. Реших да се гмурна още веднъж. За последно. По средата на пътя вече бях фиксирал един голям поп. Не ми пукаше вече. Бях се настрелял като на циганска сватба, така че направо тръгнах към него. Бях се засилил достатъчно, така че последните метри да са ми по инерция без никакво трепване. Изравних още един път съвсем бавно и тихо. Бавно протегнах ръка и се прицелих, но бях още далеко, на около метър и половина. И попчето се стрелна и се скри под големия камък. Знам че попче не се гони, затова забравих за него и продължих в каньона. Беше широко – около три метра и в двете посоки. Имах още въздух и останах долу да поогледам. Нищо интересно. Малко заблудени лапини се мотаеха без цел и посока. Продължих напред, докато имам още въздух. Тихо, спокойно, красиво. Вече не ми пукаше за неуспеха ми с харпуна. Забравих за него и се наслаждавах на хармонията тук.
На около метър над дъното имах прекрасна видимост и добро полезрение, когато... Калкан!!! На два - три метра пред мен. Тъкмо се спря и застина на едрия пясък. За първи път в живота си виждах такова нещо в морето! Сърцето ми щеше да изкочи, а аз бях на края на апнеята си. Изобщо не се запътих към него. Махнах бавно само с ръце, колкото ми позволяваше харпуна и се запътих нагоре. Не исках да махам с плавниците близо до дъното. А като се отдалечих замахах с пълна сила, защото все пак трябва да се диша. От повърхността не се виждаше дъното много ясно. Загубих очертанията на другарчето, но много точно запомних мястото му сред скалите.
Забравих за студа. Раздишах десетина пъти и тръгнах пак надолу. Там си беше. Чакаше ме. Приближих бавно. Много бавно. Стори ми се цяла вечност. Нямаше повече злоба в мен. Не мислех дали ще върна кукана на майка си празен или не. Не бях ловец, който дебне плячката си със жестокостта на хищник. Бях част от живота тук. Част от реалността. Морето ме беше приело. Имах място в хармонията му. Бях Харпунджия. На около половин метър натиснах спусъка.
УХАА!!! Стрелата не се изниза цялата от харпуна. Попадна на здраво месо малко зад хрилете. А онова се опита да потегли. Беше като сал, на който тъкмо бях сложил мачтата. Ами сега? До тук лесно, ами как да го хвана това? То боцка, с тези малки копчета. Стрелата беше тризъбец, но контричките бяха толкова ръждясали и изтъпени, че се страхувах да не го изгубя! А ме беше страх да го хвана с ръка. Хванал стрелата, здраво я натисках към дъното както се натиска пържола в чиния, когато се реже с тъп нож, и трескаво мислех какво да направя. Три струйки кръв от прободните рани се издигаха и се размиваха в бистрата вода. Калканчето се изви нагоре в конвулсия и отвори широко уста. Сякяш стенеше.
Извъртях бавно стрелата с две ръце, и като се убедих, че върховете на тризъбеца се показват от долната страна, започнах да изплувам, държейки го обърнат с корема нагоре. Нямаше как да избяга вече. Тежеше стабилно от горната страна на стрелата.
Нямаше умора, нямаше и студ. Тичах по камъните. Не! Летях!
Пред палатката нямаше голяма промяна. Кометата беше минала и разговорите бяха вече шумни и оживени. Търкаляха се разни динени кори наоколо и събираха оси. Обикновено аз трябваше да ги изхвърля, но сега не мислех за това. Така гордо влязох на сцената, че просто всички млъкнаха! За няколко секунди това беше моят момент. Последва шумотевица от похвали, прегръдки и целувки от мама и тати. Калканът още си стоеше на стрелата и аз гордо го развях като някой варварин забил на кол главата на противника си. Беше малък. Малко по-голям от тигана. Беше много вкусен – и за първи път нахраних семейството си. Само след час вече бяхме насядали всички около масата.
Татко и той беше много горд с мен. Привечер отидохме до пощата в Мичурин и се обадихме на баба и дядо. Как да не се похвалим!!!
По една от многото традиции, които неусетно се спазват, преди лягане пак отидох до скаличката, от където се влиза в морето. Имаше някаква двойка влюбени, които си седяха тихичко в тъмното. Знам, че ме видяха като минах пред тях, но само след минутка уединението беше възстановено. Те си бяха сами на скалата, аз също. Седнах. Вече имаше лек вечерен бриз и прибоят нежно запълваше тишината. Беше малко след пълнолуние. Луната щеше да изгрее скоро.
Седях на твърдата скала. Загледах звездите. Чаках луната. Гледах навътре в морето. Благодарих му. Искрено и с цялото си сърце.
Бях щастлив.
Повече от седем години след това не видях калкан.
И пак бях щастлив. |
|
История 12:
РИЦАРЯТ НА МОРЕТО
Делфинът... Така познат... И непознат. Като самото море. Изучаван от хиляди учени... Като морето. Експлоатиран като тема за човешки развлечения и печалби – филми, увеселения, военно дело, но запазил своите достойнство и тайнственост... Като самото море. Ласкав и винаги усмихнат на пръв поглед заради формата на устата си, но таящ в себе си огромна сила и твърд характер... Като морето. Окован в бетон и принуден да забавлява доволни човечета, но допускащ в личното си пространство само отделни избраници... Като морето.
Морски цар? Не... По-скоро – рицарят на морето!
От съвсем невръстно дете този рицар ме омагьосваше, както и милиони други деца – малки и големи – по целия свят. Бях слушал истории за делфини преди да се науча да чета. Когато се научих, започнах да изчитам на един дъх всяка попаднала ми книжка за делфините. Не, че бяха много, но аз пък дишах често-често, т.е. – четях ги многократно. Най-много се радвах на една руска книжка – “Човекът и делфинът”. От една страна, може би защото делфинът там се беше сприятелил с едно дете и си се представях лесно на негово място. Но най-вече, защото беше на руски език. Аз учех в руско училище и четях по-лесно на руски, отколкото на български. А заради руския никой в къщи не драпаше за нея. Така че си беше само на мое разположение. Главен герой беше действителен делфин – Опо, който се сприятеляваше с местно дете и всеки ден излизаше на един и същ плаж, за да си играят в морето. Как съм му завиждал... Бях готов да сменя живота си за неговия... Говорех на баща ми и на брат ми куп фантазии, от рода на: ”Не може ли и ние да си имаме опитомен делфин?” Те ми отвръщаха шеговито: ”Къде ще го гледаме?” А аз, съвсем логично: ”Той ще си живее в морето, а като дойдем на Паша Дере, ще идва при нас и ще сме заедно по цял ден!” Чудех им се на акъла! Как не разбират, че е възможно? В моето съзнание на тогавашните ми седем-осем години то се случваше...
Може би по същото време по телевизията пуснаха филмчето “Ум, белият делфин”. Нямахме телевизор и ходехме с брат ми у леля , за да го гледаме на техния. Толкова бивах обсебен, че след поредната серийка даже не ми се излизаше да играя. Не ми се и говореше с никого. Пренасях се напълно в действието и исках да си стоя там...
Всяко лято прекарвахме по палатки, предимно на Паша Дере, почти по цяло лято. Една сутрин, още по тъмно, баща ми ни събуди с думите: ”Делфините играят пред плажа. Елате да ги гледаме”. Уви ни с по едно одеало – сутрин беше доста студено – и ни заведе на плажа. Аз по принцип трудно се събуждам и трае дълго, но като чух ключовата дума “делфин”, тръгнах като сомнамбул, още повече, че и брат ми вървеше пред мен. Делфините си играеха и ловуваха на 20-30 метра от брега, ние стояхме като хипнотизирани и ги гледахме, увити с одеалата като стари индиански вождове. Слънцето тъкмо се мъчеше да изгрява... Не мога да опиша какво сме усещали в него момент с брат ми, но съм щастлив, че съм го изживял...
Доста по-късно излезе книгата на Жак-Ив Кусто “Делфините”. Всичко, свързано с Кусто в къщи бе издигнато едва ли не в култ, както във всяко харпунджийско семейство. Чакахме се на опашка кой да я докопа. Аз, разбира се, като най-малък, последен я дочаках. С брат ми от съвсем малки си мечтаехме да сме от екипа на Кусто, ама с тия делфини направо ме подразниха. Как може едни да са богоизбрани и да имат достъп до всички прелести на морето, че и заплати да им дават за това, а други да ходим на училище и само през лятото да се гмуркаме на Паша Дере? Не ми се виждаше справедливо...
Годините си минаваха, аз се гмурках по цяло лято, а делфините си бяха в съзнанието ми като неотделима част от любовта ми към морето. Но си оставаха все така на почтителна дистанция от мен. Не се бях примирил с мислта, че няма да ги докосна, но бях може би свикнал с нея. Междувременно бяха завършили делфинариума. И аз като всички ходех да гледам представленията. Бях слушал и виждал кадри от калифорнийския океанариум и малко се изненадах от размерите на басейна, в който плуваха нашите делфини. Водещите на програмата обясняваха на публиката, че делфините се чувствали чудесно в своя “нов дом”, но на мен ми се струваше, че след Карибско море, откъдето идваха, в този басейн им е малко като на тигър в гарсониера. Познавах се с повечето момичета от отбора по синхронно плуване, които участваха в представленията. Запознаха ме и с треньорите на делфините. Водехме дълги разговори за делфините, те споделяха своите впечатления и преживявания с тях. Веднъж се изтървах, че от дете си мечтая да плувам с делфини. “Нямаш проблем” - ми казаха. Чак не ми се вярваше. Но се оказа, че хората са сериозни и наистина ме канят. Не можех да повярвам! Разтреперих се като при първа среща с жена, която безумно съм искал, но не съм вярвал, че мога да имам!
В уречения ден и час цъфнах в делфинариума с пълна екипировка. Току-що си бях купил първия хубав неопренов костюм – Бьоша. Не бях влизал още с него в морето. Поне щях да съм облечен подобаващо като за първа среща с делфини. Преди да вляза в басейна ми дадоха още веднъж подробни инструкции какво и как да правя, какво да не правя. Оказваше се, че делфините, поне според тях, не са просто добродушните, вечно усмихнати домашни животни, за каквито ги смятат повечето хора. Първо не пускали в басейна кого бъде, а само когото харесат. Тествали всеки нов и, ако се уплашиш от тях, те изгонвали и не те пускали в басейна отново. Било се случило с жената на единия треньор. Не обичали резки движения. В кафето на делфинариума бях предизвикал овации с хващането на една падаща чаша. Казаха ми: ”Може да си бърз, но те са по-бързи – не ги дразни”. И като крайна мярка ми обясниха, че ако проявяли агресия, слабото им място било ухото, разположено малко зад окото им. Ударени там с длан, не много силно, усещали, че и ти можеш да бъдеш заплаха за тях и се кротвали. За момент си казах: “Абе тези ли ме плашат, или аз не знам къде съм тръгнал?” Но те изглеждаха съвсем сериозни, а и аз нямаше да се спра. Така че, въоръжен с тези съвети, облякох неопрена, сложих си маската, шнорхела и плавниците и седнах на ръба на басейна там, където делфините излизаха на сушата по време на представление. И четирите делфина в басейна се наредиха пред мен и ме заоглеждаха от половин метър. Предпочитах да си плуват. Изхлузих се във водата и се оказах в непосредствена близост, между тях. Усещането над и под водата нямаше нищо общо. Над водата и по филмите отворената уста на делфина и специфичната извивка на устната му цепка изглеждат като вечна усмивка. Под водата видях четири големи, силни животни с отворени усти с по сто и осемдесет зъба. Гледаха ме самоуверено, леко заядливо и започнаха да тракат с челюстите си срещу мен, подобно на баракуди. Проверяваха дали ме е страх от тях. Знаех, че ако се оттегля назад всичко ще приключи преди да е започнало и само това ме накара да тръгна към тях. В следния миг горещо благодарях на треньорите за инструкциите, защото изведнъж делфините се преобразиха, пропуснаха ме към средата на басейна, прибраха зъбите и заплуваха дружелюбно около мен.
Гледал съм стотици подводни филми за делфините. Винаги съм се възхищавал на грацията и изяществото в движенията им. Сега, на живо, усещането беше несравнимо. Елегантните им тела с безупречна хидродинамика излъчваха невероятна мощ, овладяна до съвършенство. Тази безупречно контролирана сила придаваше на движенията им неподражаема лекота независимо, дали танцуваха плавно във водата, или се стрелваха напред с изумителна пъргавина.
Това, което последва, трудно подлежеше на описание. Беше най-лудата игра, в която съм участвал! Плувахме заедно, те ме “возеха”, хванат за перките им, гмуркахме се заедно, плувахме под водата, правехме кълбета и всевъзможни пируети. Те се държаха точно като палави малки деца, намерили ново другарче за игра, което им импонира напълно и са решили да му покажат целия си репертоар от маймунджулъци. Аз бях полудял не по-малко от тях. Гмуркам се от петгодишен. Не съм добър плувец, но под водата се чувствам по-добре, отколкото на сушата. И до ден днешен ме опиянява най-много усещането за свобода под водата, възможността да се движа произволно във всички посоки, без никакви ограничения. Точно това беше играта с делфините. Отначало аз имитирах техните движения и акробатики. После видях, че те ме имитират. Получаваше се странен синхрон между нас. Едно неясно усещане ме съпътстваше. Изведнъж ми просветна! Те сякаш разбираха какво си мисля и какво искам! През цялото време имах усещането, че играя с хора и си говорим, толкова добре се разбирахме. Но те не ме чуваха. А ме разбираха със сигурност. Не ми се струваше – беше така! Каквото си помислех, те го усещаха и го правеха. Бях поразен! Още по-странното беше, че и аз усещах мислите им, колкото и налудничаво да звучи. Когато правехме кълбета назад с единия делфин на дъното и моят въздух свършваше, той ме гледаше разочарован и с досада, сякаш ми казваше: “Пак ли ти свърши въздуха? Хайде, дишай и идвай!” Единият път прекъснах премятанията и се отделих от дъното, а той ме изгледа със същия поглед. Аз, обаче, имах въздух и се върнах към него. Погледът му грейна! Сякаш ми каза: “Ей, помислих, че пак излизаш да дишаш!”
Докато плувах с тях, хванат за гръбните им перки с едната ръка, с другата ги милвах по коремите. Умират от удоволствие! Пуснах единия – възрастната женска Пипи, за да се хвана за друг. Направих една-две обиколки с него, държейки се с едната ръка, а другата ми беше отпусната назад. Изведнъж усетих леко гризване по пръстите. Погледнах веднага - беше Пипи. Гледаше ме с укор, сякаш ù бях изневерил. Пуснах се и се обърнах към нея. А тя това и чакаше – плъзна се между ръцете ми, с обърнат към мен корем. Погалих я, а тя замижа от удоволствие и цялото и недоволство изчезна.
Не зная колко време беше минало, вероятно над два часа, макар, че за мен беше като миг. Отново плувах с Пипи, когато усетих някаква нервна тръпка да преминава през тялото ù. Рязко се откъсна от мен и се изстреля напред, разпенвайки водата с опашка. Не съм усещал толкова енергия и сила да лъхат от друго животно! Направи пълен кръг на басейна и се промуши между ръцете ми. Помислих, че пак иска да плуваме заедно. Но тя леко ме подмина и опашният ù плавник остана пред гърдите ми. Последва рязък удар с опашка – имах чувството, че ме е ритнал кон в гърдите. След което отново се изстреля. Не знаех какво става и с какво съм го предизвикал. Не бях направил нищо различно. Тя просто беше полудяла. Дишах леко на повърхността, когато погледнах към дъното на басейна. Тя стоеше там, изправена на опашката си. Като я погледнах, тръгна с отворена уста към мен. Бях объркан, не знаех какво става, а то ставаше много бързо. В последния момент успях да се гмурна към нея. Тя, изненадана на свой ред, кривна с нервно движение встрани. Излязох на повърхността, до мен плуваше спокойно един от по-младите делфини. Обикалях бавно с него, но вече с периферното си зрение следях неотклонно Пипи. Видях я да се гмурка отново и да застава пак в същата поза – изправена на опашка на дъното. Не я гледах директно. Тя ме следеше, но не тръгваше. Правех се на разсеян, но с крайчеца на окото си не я изпусках. Не можех вечно да се крия зад малкия делфин. Тя видимо се изнервяше, но още стоеше долу. Делфините нямат дълга апнея. Около три минути, но са в състояние да направят изумителни неща за това време. Пуснах се от гърба на малкия и демонстративно св обърнах към Пипи. Тя чакаше това! Веднага тръгна към мен, отново с отворена уста. Кой глупак беше решил, че делфините били вечно усмихнати? Тази беше озъбена! И ме връхлиташе... Нямах мисъл, всичко е траяло не повече от секунда. Миг, в който бяхме просто две животни с инстинктите си едно срещу друго. Протегнах лявата си ръка към муцуната ù. Тя посегна да я захапе. Поведох я настрани, извъртайки се леко, тя последва ръката ми и се озова пред мен. Тогава я блъснах с отворена длан зад окото където трябваше да е въпросното ухо. Явно ме “чу”, моментално се обърна назад и отплува. Не отплува, а буквално разцепи водата, правейки всичко на пяна, а мощната ù опашка ме отхвърли назад. Не знаех какво би направила, ако не бях реагирал. Едва ли ме е атакувала сериозно, защото с нейната сила, ако решеше, с един сериозен удар би ме пречупила. В такива моменти човек осъзнава колко крехко и безпомощно създание е всъщност. В следващия миг се озовах близо до стената на басейна. Двата по-млади делфина плуваха до мен напред-назад, отделяйки ме от средата на басейна. Пипи не идваше. Видях я смътно в противоположния край, на дъното, заедно със Сплит – възрастния мъжки делфин.
След минута-две отгоре ми казаха: “Ако искаш, можеш да излизаш”. Това и направих. Треньорите ми доизбистриха картината на случилото се. “Трябваше да гледаш отгоре! В момента, в който тя те нападна, останалите ви следяха отблизо. След като се “сбихте”, те се врязаха между вас, двата малки те избутаха до стената да те пазят, а Сплит я “натисна” на дъното в противоположния край на басейна и не я пусна, докато тя не се успокои”.
Бях поразен! Умни ли са, или са ...умни? В ума им не съм се съмнявал никога. И между хората има умни. Но това благородство и чувство за справедливост? Колко хора биха те чакали да се обърнеш към тях с лице, за да те нападнат? И кога тайфата на един побойник ще отсъди мъдро, че той не е прав, ще го озапти, а на теб ще ти отдели лична охрана?
Никой нямаше обяснение за развихрилия се конфликт. Чак по-късно се разбра, че Пипи е била бременна в ранен стадий. Тогава нещата се изясниха. Делфините по време на бременност често изпадат внезапно в състояние на раздразнителност и тогава стават непредсказуеми. Месеци след това, в подобно състояние тя си счупи горната челюст, удряйки се в решетката между двата басейна. Оперира я лично доц. Клисаров. След този случай бе въведена забрана за всякакво доближаване до делфините.
Известно време ходех в кафето на делфинариума, с витрини към малкия басейн. Стоях прав и ги гледах. Някой делфин ме забелязваше и идваше до стъклото. Гледахме се в очите. Не знам какво виждат и какво усещат. Но всеки път чувствам, как този делфински поглед прониква в мен и, ако реши, ме пуска в себе си. Ако реши... Погледът на делфина всъщност ме поразява най-силно. Като на никое друго животно! Без покорство, без лукавост, без хитрост и надменност. Сякаш ти казва: ”Тук съм, затворен за твое развлечение, играя ти номера за парче риба, но аз съм решил да играя. Завися от теб, но ти не ме превъзхождаш с нищо. Можеш да ме тормозиш, но ще бъдем приятели ако аз реша. А това приятелство е нужно на теб, аз и така съм си добре”.
Не ходя вече в делфинариума. Не понасям гледката. Горди и свободолюбиви войни, извадени на показ за развлечение на тълпата. Интелектът и благородството в басейна често са повече от тези по трибуните. Но са сковани в бетона. Защото някой така е решил. И пред погледа на делфина се чувствам като един от групата им, когото не са успяли да хванат и затворят.
Не мисля, че най-умните управляват света. Управляват го най-пробивните. Решават съдбите на останалите. А някъде, далеч от суета и суматоха, горди и благородни, живеят рицарите. Делфини, или хора – без значение.
********* |
|
История 11:
Дневникът на един харпунджия
31 април - Крапец
Вода-10-11 градуса след петия метър около 6 градуса Вятър югоизток. Ехххх,толкова чаках да се постопли тая вода че с тая 5-тичка ми се смръзва всичко.На 1ви май започва забраната,много искам да хвана някой голям калкан,а морето не е от най красивите.А тази студена вода толкова време се задържа...както и да е –влизам дано имам късмет.
Още в брега намерих куп бебета и се забвлявах да ги вдигам и карам да се шашкат,с едно калканче се пробвах да се надгледваме да видим кой ще се изнерви по бързо...е аз загубих ама заради липсата на по голяма апнея .Прескочих няколко ката мрежи, ама калкани вече не видях-реших че трябва да забия по в дълбокото,само дето там вече мътнееше и задачата ставаше все по трудна,защото здраво започнах да замръзвам. И най-накрая,гмуркам се и падам точно отгоре му-прекрасна риба около 4 кила...идеална за новия ми тиган.
Бързо се изнесох на брега че студа нахлуваше във всяка пора на тялото ми,все пак добре че деня беше слънчев....
PS:Ще ми се да си напомням това-прибрах се,бяха спряли водата и не можах да се изкъпя-смрадддд..... Велина обаче все още повтаря че това е най вкусния калкан който е яла......а сега вече сме женени и нещата са други.....
11 май Обзор
Вода -16 гр. Равномерна в рамките на 2-3 м
Вятър- североизток,по късно обърна в югоизток.
Тръгнахме доста неподготвено,трябваше в 10 часа да сме във водата ,а какво излезе...чак в 12:30 едвам се заобличахме,а то едно слънце.Нищо,идеално точно ще е по вкуса на девойките ни-няма да се сърдят ако се поувлечем в морето. А то едно моренцееее,приказка.Бистро-та чак не вярваш...само дето ...само дето преди нас са минали бомбаджиите и в плиткача се въргалят умрели и умиращи платерини....грозно е!
Реших ме да излезем и да вървим до по южния борун че тая гледка доста ни подтисна(те и жените после казаха че тая риба не била толкова вкусна),а там ситуацията е съвсем различна,доста по силен прибой ама за сметка на това едни кефалчета щъкат,едни платарани –тънки ,дълги измършавяли и изгладнели вървят по техния си маршрут от поколения наред-аквариум! Еххх кава гледка,ама защо ми трябваше точно преди това да си сменям стрелата.....нищо не уцелвам,а приятечето има 2 хубави кефала,а аз само една платерина някъде към 500 гр.
PS:Да запомня-къде съм тръгнал да си правя експерименти с нов сетъп при положение че предния беше перфектен?!
21 май Дружба,яхтено пристанище
Вода –около 16 гр. в горните 1-2 м.
Лек север-североизток-валеше леко
Минаваха риби в границата топло- студено(около 2рия метър),като цяло нищо не направих...да,една успешна засада и дабъл...Платеринка към 300-400гр и една около 800-900 която въобще не видях,голям късмет-първия ми дабъл....Чувставам се прекрасно!
28 май Дружба,яхтено пристанище
Вода-18гр. Разбира се студено по в дълбочина-силно северно течение особенно в северния край.
Влязохе с идеята за платерни,по възможност от тия по кило и нагоре,ама НЕ!Два пъти видях едни хилави пасажчета,ама не съм и стрелял дори че много малки рибките.Велико каза че ще влезе за лихнуси и аз реших да го последвам с хавайката,равносметката накрая е 2 кукана лихнуси за Велико(огромни бяха),а аз 1 кукан раци + дребна кая и наполовина загубена хавайка-бойника изчезна някъде в дълбокото,доста зле се представих определено.
PS: Да запомня-никога 2 дини под една мишница,да бях влязал само за попчета къде и за платерини се зазяпвам и накрая нищо!
9-11юни-Одисеята Камен бряг!
Ех как чаках тези дни,едни легенди се носеха от преди това за едни огромни и безкрайни пасажи от кефали и платерини,че дори и тук таме по някай лаврак се мярвал....
Пристигнахме по обяд и аз още дошъл-недошъл влязох в морето-леко северно течение,превъзходни условия.
След 10 минути плуване си намерих чудесен камък с цепка в който да се крия пред „разпилените” такива-идеалното укритие!Риба минаваше на всяко гмурене,основно кефали и платерини.Веднъж с платерините минаха и лефери и то доста добри,ама нали са хитряги минаха в периферията на ятото и въобще не ми дадоха шанс да стрелям.Водата беше доста топла,поне 18-19 гр. Въпреки че след 8мия -9тия метър започваше доста рязък термоклин-там незнам ако имаше 8 гр. пак добре ще е...Ама на кой му пука като има риба. Кефалите бяха разгонени и летяха ато изстеребители около мен или идваха фронтално пред стрелата-което ми напомня да не бързам при стрелбата,просто трябва да се усети момента за изстрела когато рибата е в най добро положение и също така да не се пуца като на сватба,защото гадинките усещат всичко.След като най-накрая уцелих един мамин хубавец(кефал) към 2 кила...всичко приключи-къде се дяна тая всичката риба!?
Провесил нос тръгнах да си излизам и.....ето ги!Те рибенцата ме надушили и започнали да минават съвсем в плиткото зад мен. Равносметката е накрая един кефал 1,8 кг и 6 платерини по 500-600 гр. Сега ,седейки в кръчмата на Косьо и пишейки това ,мога с удоволствие да кажа че по вкусен кефал на скара не бях ял-дано утре съм по мъдър и не повтарям глупостите от днес.
10 юни
Надъхан сутринта нямах търпениеда да гмурна и пак да си проверя „бойницата” на онова камъче.Този път миахме по лявата пътека и излазохме от лявата страна на „северния борун”-едно прекрасно малко заливче ,пълно с огромни пагури.Течението беше леко северно,но вчерта беше обърнал юг и термоклина се беше качил до около5тия метър.Явно това непостоянство на времето караше и рибите да са доста непредсказуеми и разбира се доста нарядко,което си е кофти все пак.Както и да е,започнах да гмуркам на северния борун заедно със Стефан,а то една бистрота сигурно бяхме на 15 м. един от друг и се виждахме под водата.На 3-4то гмуркане ми мина един хубав кефал,който не уцелих-якото е че рибека не се стресна и продължи в посока Стефан-чу се пляс и рибата как вибрира на стрелата.Супер,пак осигурихме вкусна вечеря,ама и Чефо им умее... Реших да плувам до южния борун,да видя Сашето какво е направил че ни заряза доста на скорост,е да все пак той е майстора на лавраците.След 15тина минути плуване стигах пак моето любимо камъче от предния ден,ех как обичам такива благодатни места още гмурнал се негмурнал ми налетя един кефал,същинско камикадзе-което успях да сваля успешно.Огледах се да видя накъде ли е Сашето ама нещо не го видях и реших да плувам по „ръба”,така след още няколко гмуркания ми налетя още един кефал-супер вече имам 2,явно ще мога да занеса риба и у нас !Междувременно беше станало вече към 13 :30 и реших че е време да излизам.Като наближих северния борун гледам Стефан седи на един камък ама се разсъблякъл и нервно си оправя ластиците на харпуна.... -Два бяха! -Какво?
-Лавраци!Поне три пъти ме въртяха преди да доближат,щях да се удавя! -Ама удари ли? -Че как иначе! И усмихнат и изпълнен с гордост Чефито си изтеглия буя,на който висеше едно лавраче към 2 килограма.Еха каква риба,не риба а кит направо.Лаврак,за това митично същество бяхме слушали легенди само,а сега го държахме в ръцете си...По късно Сашето ни обяви за герои,защото той беше ударил само 4 платерини и ни предупреди утре да сме още по внимателни защото явно има лаврачета които се навъртат наоколо.Думите му бяха нещо от сорта „Ще стреляте риби само над кило и то ако е необходимо,лавраците не трябва да ни усетят!”
Да ама сърце юнашко може ли да трае на тез хубави кефали да не ги посрещне със салют от стрели..... Вечерта мина доста превъзбудено в чертаене на планове и стартегии за утрешния ден,хапнахме раци и отново прекрасен кефал на скара-приказка,нямам търпение да се съмне.....
11 юни
В 8:00 бяхме на „ръба” да видим какво е морето.”Огънчето” беше пълно с „водолази” и решихме да ходим на малката Яйла.Сашето убеден че зане къде са лавраците се юрна към външната сека,Стефан застана на южния нос,а аз заплувах към сверния.Водата беше топла в горните 2 м. и студена от там надолу поне с 7-8 гр. заради юга предния ден,сега духаше север и това предвещаваше добри перспективи.Не се лутах много ,видях един хубав пасаж платерини и започнах да гмуркам....и тогава стана чудото,сякаш някой отключи рога на изобилието.Още непаднал на дъното отгоре ми се изсипа една река от платерини . Току между тях изскачаха и пасажи от по 5-6 кефала гонещи някоя женска,в периферията на ятата се мяркаха и лефери-приказка,голяма красота!Аз каточели доста се опияних от гледката и на няколко пъти просто забравях да стрелям.....Реших че трябва да намеря Чефо и да споделя с него тази емоция-дали е видял цалото това изобилие и той?Бавно започнах да се нося по течението в посока юг ,а реката от риба си втърви с/у мен и въобще не се трогва.Няколко пъти гмурках в пасажа и стрелях риби и така се накичих с 3 доста големи палатарани и един кефал,а дори не съм се и постарал да се скрия кой знае колко! Очарован от гледката и плувайки в риба,стигнах южния борун и се разтърсих за Стефан,а той милия при това изобилие от риби решил че трябва да бие кая и беше подпукал лихнусите.Подвикнах му че е луд да изтърве най малкото гледката и се нагнездих на едно местенце точно на най-острата част на южния нос,а реката от риба не спира да тече.Незнам,сигурно накрая нямах място на кукана и току се чудех какво да правя когато от дълбокото се зададе Сашо,с широка усмивка на лицето...Хехе ,явно му е провървяло,на буя му се мъдреха един пеленгас към 2 кила и един лаврак над 3 кг.
Излязохме и направихме разбор,Стефан обяви че още го „тресе”адреналина от предния ден и няма да влиза отново днес,а Сашето взе рибата и тръгна да търси из селото фризер където да можем да я съхраним.
Аз влязох отново и за моя радост ситуацията беше същата-риба почти на всяко гмуркане.Вче имах достатъчно платерини и насочих вниманието си само в/у нещо наистина едро.Така след час излязох с един кефал който по късно установих че тежи 2,8 кг и 4 платерини по около900гр. до килограм.... Какъв ден,винаги ще го помня!Легендата се оказа истина.Жалко че утре трябва да потеглям и после работа ,работа...Но пак ще дойда ако ще и за 1 час,само да имам малко време!
23 септември-Камен бряг
Един приятел ме накара да отидеме за да му покажа”местата”.Добре ама морето беше с мъртва вълна поне 2-3 бала и него го достраша да влезе,то и за мен беше екстремно – нищо че познавам мястото,ама бях чувал че в такова море най се навъртат едни големи сребристи риби-лавраци.Облякох се и влязох,едвам преборвайки се с прибоя,когато на повърхността ме завъртяха няколко едри кефала,гмурнах се и към края на апнеята ятото пак се появи.Да,определено изстрела ми беше доста далече от целта,ама и аз бързах(за кой ли път).Реших че ще гмуркам малко по на дълбоко пред едни камъни които излизат на пясък но имат една много хубава цепка,точно да влезеш в нея със страхотна бойница отпреде.Да ама как да намеря цепката в тая вълна и мътилка?След около поне 10тина несполучливи гмуркания,компроментирани или заради това че падах на пясъка отпреде или някъде където не можех да се задържа,най –накрая нацелих мястото...раздишах си колкото можах и си кацнах точно в процепа като по учебник-супер!Точно привикнах с светлината и ето го-от нищото се появи царя на черно море,легендарния лаврак.Появи се от нищото,материализира се точно пред мен и харпуна.Всичко после се случи за един миг,стрелях и рибата изчезна,не усещах напрежение в/у кордата на стрелата което да показва че е там...започнах леко да се разочаровам от възможностите си на ловец и изведнъж...рязко дръпване което винаги ще помня,а как иначе- щях да си изтърва харпуна.После всичко беше лесно.
Едва по късно изморен,щастлив и разказвайки за н-ти път как ми е дошла тази риба,осъзнах каква емоция ми е било всичко това-все пак това ми е първия лаврак,а не всеки може да се похвали с 5 килограмов първи лаврак!
PS:Да запомня-Велина ми каза че ако още веднъж отворя фризера и изкарам тая риба за да я показвам на приятели,ще ме изгони-ама какво ли разбира тя!?
28 септември-Черни нос Денят в който разбрах че нищо не зная....
Лек мъртвак ,почти пълно безветрие-аз забих директно в дълбокото към „плевнята”т.нар.вътрешен риф,но разбира се ,нищо интересно не видях освен една разтревожена морска котка с огромни размери.Платерини минаваха от време на време и толкова.Така мина поне час и половина,докато не дойде Велико с три пеленгаса м/у 2-3 кила и не ме върна в първи клас-хубаво ми каза той да мина първо през плиткача,където са шавали доста пеленгатори-дори и не е уцелил още няколко и е скъсал един.Ще се изям от яд! На връщане решихме пак да минем през плиткото с тайната надежда че пеленгасите са се завъртяли отново.Аз по пътя гмурках и успях да си изкарам поне малко яда на платараните,а те едни небрежни и спокойни,охранени,лакомо примлясват пред стрелата-много нагло поведение!
Екшъна стана като току доближихме мястото.Изведнъж пред нас се вдигнаха две огромни риби,сакаш изпод камъните и отпрашиха навътре...това става на не по вече от метър дълбочина.Велико каза че сме попаднали на „гнездо” или лаврашка засада.Тези две риби са седяли в очакване на нещо да премине пред тах и те да го атакуват –точно каквото и ние смятахме да правим....Отдалечихме се на около 10-15 м .един от друг и започнахме да гмуркаме.Естествено след петото-шестото гмурване на мен ми писна и с мисълта че нищо няма да мине толкова на плитко,тръгнах напред към малко по дълбочкото.Това се оказа и грешката ми,точно се бях гмурнал и нагнездил добре м/у камъните ,чух изстрела на Велико,а след това и шума от съпротивляващата се риба-лаврак към 4 кг.Еххх защо не си останах на мястото,а съм тръгнал напред-те рибите са минали точно от моята страна и са продължили към Велико,а аз сам си изпортих улова.Дебела глава съм явно-да бях слушал „старото”. По късно на брега гледах моите десет платерини и мислено ги налагах върху лаврака и трите пеленгаса......Това ми беше добър урок-не винаги този който е ударил два пъти по-вече риба като бройка се чувства също толкова удовлетворен.Ако цял ден си се гмуркал само за една риба и си чакал точно нея и накрая търпението ти се увенчае с успех,то тогава няма нищо по добро ако ще и другите да са препълнили лондите....Но никой от тях няма да е с това усещане в себе си ,като теб.....
Днес почти 20 години след първото ми съзнателно гмуркане,четейки стария си дневник,а малкия ми син разнася харпунчето за попчета и се крие м/у диваните....си мисля за това какво ще бъде,дали наистина ще мога да предам своето послание и да го науча че наистина не винаги „бройката” е това към което трябва да се стреми,а едната, единствената риба която после споделена с приятели е по-вкусна от всичко друго....
А после заспивайки уморен,все още чуваш шума на вълните и се чувстваш съпричастен с една стихия която за пореден път те е приела като своя рожба и ти е дала да се докоснеш до душата и......Дали наистина ще мога да предам тази емоция,това послание....?
 |
|
История 10:
МОМЧЕТО, СТАРЕЦЪТ И МОРЕТО
Момчето скачаше от скала на скала, от време на време се спираше и поглеждаше към морето, взираше се към безбрежната шир, с някакъв неясен и за самия него копнеж. Обичаше морето, беше израснал край него и от година на година чувството му за привързаност се увеличаваше все повече и повече. При вида на тази синьо-зелена, пропита от тайнственост голяма вода, в душата му се зараждаше възторг и страхопочитание. Не веднъж беше виждал различните му състояния. Сега то беше притихнало и само леките вълнички разбиващи се в брега, напомняха, че то е живо и че е въпрос на време когато може да се разсърди и да покаже с цялата си гигантска мощ, колко силно и страховито може да бъде. Подсъзнателно в момчето съществуваше убеждението, че то ще бъде свързано с морето за цял живот, но все още не знаеше по какъв точно начин. Не подозираше, че разхождайки се по брега, само след минути ще намери онова нещо, което безвъзвратно ще го свърже във вечна любовна прегръдка с морето.
„Ладата” бръмчеше монотонно, а стрелката на километража беше заспала на 80 км. Старецът сякаш се беше сраснал с волана и не изпускаше пътя от погледа си. Страховити черни джипове със свирепи муцуни и изцъклени светещи очи, просъскваха покрай него и за секунди изчезваха в далечината. Всички бързаха за някъде по някакви спешни, неотложни и важни задачи. На където и да се обърнеше виждаше строителство, безумно строителство, бетонни чудовищни сгради надвиснали заплашително над морето, превзели бреговата ивица. Това вече не беше неговият морски бряг, който през годините беше пребродил и опознал. За това сега му се налагаше да пропътува много километри, до скалистият борун, едно от малкото все още незастроени и достъпни с автомобил места. След малко комбито вече пълзеше по отъпкания черен път, водещ към морето. Беше средата на месец май, потънали в зеленина поляни, изпъстрени с диви полски цветя. Баба „Лада” изпъшка за последно и спря непосредствено до стръмна козя пътечка, водеща към скалистия бряг. Старецът слезе бавно от колата, все така бавно пое дълбоко дъх и следващият момент очите му потънаха в ширналото се отпред сапфирено синьо море. Гледката го опияни. Отново, за кой ли път, беше омагьосан от величието на тази природна красота. Постоя така известно време, беше се развълнувал много силно. За първи път след дългите и тягостни зимни месеци, се срещаше отново със своята дългогодишна и чаровна любовница – морето. За това трябваше да преодолее емоцията и да се успокои няколко минути. След малко вече вадеше екипировката от багажника, която се състоеше от черен омърлян сак, събрал в себе си стар избелял неопрен, маска, шнорхел и чифт къси плавници. Отделно се мъдреха още, баластен колан с очукани оловни тежести и старият верен „Марлин”, харпуна с който беше прострелял стотици риби, имали лошия късмет да попаднат в обсега му. Натоварен с всичко това, възрастният мъж заслиза бавно и внимателно по стръмната и тясна пътека.
Да, мъжът беше харпунджия – ветеран. Един от малкото, а може би и единствения на неговата възраст все още практикуващ този спорт, един от пионерите на подводният риболов в България. Може би точно заради тази си страст към гмуркането, като се има в предвид напредналата му възраст, близките и приятелите му го мислеха за малко луд. Къде на майтап, къде от уважение му бяха лепнали прякора Кусто, на името на онзи легендарен французин, гмуркал във всички морета и океани по света, почти до смъртта си. Старецът приемаше прякора си с усмивка, въпреки факта, че самият той вече се беше отказал да гмурка на дълбочини, поради физиологични причини.
Именно месец май, бе неговият месец. Туристическият летен сезон още не беше започнал, нямаше ги тълпите плажуващи, нямаше джетове, яхти, сърфове и най-важното, точно по това време започваше пролетната миграция на кефаловите риби. Стотици ята платерини и кефали се движеха покрай брега и бяха сравнително лесна мишена за харпунджиите. Точно от това обстоятелство смяташе да се възползва и стареца. Тактиката му беше проста и единствено въэможна за него. Малко след боруна имаше една скална ниша на около един метър дълбочина и точно там мъжът лягаше и чакаше в засада минаващите ята от риби.
Последни махове на плавниците и най после пристигна на мястото където щеше да ловува. Макар и с малки плавници усети страхотна умора в краката. Чувстваше се много слаб и изнемощял. Още докато си обличаше неопрена се почувства изтощен, а след това плуване, беше вече грохнал. Предстоеше му още едно изпитание, зареждането на харпуна. С треперещи ръце хвана ластиците и напъна, успя да зареди, но му костваше огромно усилие. Започна да раздишва, но не можеше да влезе в ритъм, беше прекалено уморен. Отпусна се на повърхността и зачака да му се нормализира дишането. Методът му на лов беше следния, раздишваше десетина пъти, след което с минимална чупка в кръста и пестеливи движения, успяваше да легне на дъното на около метър дълбочина и абсолютно неподвижен, с насочено напред оръжие, чакаше на пусия да се появи ятото от бели риби. Апнеята му достигаше 25-30 секунди, до толкова му стигаха възможностите, а и така се уморяваше сравнително по-малко. Друг път, когато умората взимаше връх, заставаше зад някоя скала на повърхността и само на шнорхел изчакваше рибите да преминат покрай него, но при този начин на ловуване, шанса да простреля риба намаляше многократно. Не мина много време и се появи първият пасаж от платерини. Минаваха спокойно покрай него, но тъй като със зрението не беше много добре, се напрягаше да различи по-големите екземпляри. Най-после успя да вземе на прицел една по едра риба и натисна спусъка. В следващият момент я видя как бясно се върти на кордата и започна бавно да я придърпва към себе си. Не можеше да види къде точно е ударена и осъзнаваше риска, че тя всеки момент може да се скъса, но нямаше сили и желание да подходи по класическия начин т.е. да гмурне след рибата, да я улови с ръце и да не и даде възможност да се мята насам-натам. За щастие рибата беше простреляна добре и той успя да я закачи на кукана си. Повторното зареждане на харпуна, се превърна в мъчително изпитание. Едва на петият опит успя да зареди, но това изцеди силите му напълно. Ръцете му трепереха, сърцето блъскаше лудо, дишаше учестено и хрипове деряха гърлото му. Минаха 10-15 минути докато успокои дишането си и едва тогава продължи с риболовната си тактика. На третото „залагане” го изненадаха десетина големи кефала, които като сребърни торпеда се стрелнаха пред него на скорост, подминаха го и в следващият момент два от тях се върнаха и го заоглеждаха с любопитство. От опит стареца знаеше, че този оглед щеше да трае само няколко секунди, за това се прицели на бързо в едната риба и стреля. Облак от люспи се разнесе пред него и с огорчение видя как празната стрела пропада към дъното. Този път късметът му изневери, а кефалът се отърва със загубата на десетина люспи. Сега отново му предстоеше изнурителна и непосилна за него задача, трябваше да се пребори с ластиците и да зареди оръжието. След многократни и неуспешни опити, беше на път да се откаже и безславно да се отправи към брега. С върховно усилие на волята си опита отново и......успя. След цялата тази неравна борба със зареждането на харпуна, ясно осъзна факта, че риболовът му започва да се обезсмисля и най-вероятно повече няма да успее да зареди. Беше сломен. Даде си ясна сметка, че в създалата се ситуация трябва да вземе решение, дали да се откаже от лова, да излезе и да си тръгне, или.... Решението му беше да остане, но като за последен път, да стреля само по риба с изключителни размери, ако имаше късмет да се появи такава. Беше твърде уморен за да гмурка, затова прибягна до по-лесния начин. Премести се десетина метра по-напред и само на шнорхел остана на повърхността на водата, скрит зад голямата скала, пред която имаше дълбочина от няколко метра. Понякога именно от тази дълбочина, се появяваха ята от риби и минаваха непосредственно пред скалната издатина. Мъжът се хвана с лявата ръка за кафявите водорасли, изпъна дясната с харпуна напред и зачака. Периодично преминаваха многобройни ята от платерини, а между тях имаше и много добри екземпляри, но той не се поддаде на изкушението да стреля, защото знаеше, че ще е за последно и предпочиташе да чака „своята” голяма риба.
„Старост – нерадост”, така гласи една народна мъдрост и в нея се съдържа една неопровержима библейска истинност. Повечето мъже на неговата възраст, седяха на пейките в градинките, оплакваха малките си пенсии, мърмореха за скъпотията, нищеха „компетентно” политиката, откриваха си все повече болести и одумваха младото поколение. Той по никакъв начин не се вписваше в тези компании от стари мърморковци. Единственното нещо което го свързваше с тези хора, беше възрастта.
И в действителност годините наистина безпощадно бяха оставили своя хищен отпечатък. Бяха оглозгали плътта му до неузнаваемост и от едно времешното мускулесто, красиво младо тяло, бяха останали само едни кокалести крайници, с бледа съсухрена кожа, обсипана с кафяви петна. Безмилостното време бе заскрежило веждите, косата, брадата и отнело блясъка в очите му. Спомени изникваха в съзнанието на стареца. Връщаше се в миналото и виждаше как един хубав, здрав мъж, приличащ на гръцки бог, излиза от морето. С харпун в едната ръка и с натежал кукан от едри сребристи риби в другата, предизвиква овации и аплодисменти от приятели и непознати. В главата му се нижеха стотици спомени от една незабравима младост, отлетяла безвъзвратно от живота му.
Болките по цялото тяло и тръпките от проникващия през вехтия неопрен студ, го върнаха в действителността. Започваше все по често да потреперва, което значеше, че не след дълго време ще трябва да приключи с риболова.
Старецът наблюдаваше безучастно как се изнизва покрай него поредния пасаж от платерини, когато в синкавата далечина се появи малко сребристо петно, движещо се в посока към него. Мъжът пое въздух, сниши се между водораслите, изпъна ръката с харпуна напред и напрегна взор. Само след няколко секунди, малкото сребристо петно прие очертанията на риба и миг след това пред харпуна му заблестя в цялото си великолепие, огромен лаврак. През всичките отминали години той беше харпунирал десетки лавраци, но толкова голям екземпляр, не беше виждал никога. Рибата забави ход, спря и застина на метър пред него. Погледите им се срещнаха. Студените рибешки очи сякаш пронизаха душата на стареца. Две стари, дълго живяли създания, от два различни свята, се гледаха очи в очи и сякаш виждаха отразен в тях, целият си живот. Някаква странна, необяснима връзка, усещане за близост и съдбовност, изпита човекът към това водно същество. В този момент, времето спря. Нямаше болка, студ, позив за дишане, кръвообръщение, пулс, нямаше нищо, имаше само една праисторическа обвързаност между две същества, различни по вид, но живеещи по едно и също време, в една и съща вселена. Ръката държеше оръжието, показалецът лежеше върху спусъка, но нямаше я волята която би го накарала да натисне този спусък. В случващото се безвремие, нямаше ловец, нямаше жертва, те бяха едно цяло, съществуващи в една голяма космическа магия, наречена живот. Точно в този момент старецът разбра, че вече никога няма да стреля по каквото и да било. Това бе краят на дългогодишната харпунджийска приказка.
Голямата риба трепна, сякаш излезе от хипнотичен унес, обърна се бавно и елегантно се заотдалечава, докато се превърна в малко сребристо петно, което постепенно се разтвори и изчезна в синкавата далечина.
Прегърбен, със сака през рамо, възрастният мъж пое бавно нагоре, по тясната и стръмна пътечка. Спря за момент, обърна се назад и погледна към скалите. Там, на светлите скали, се открояваше неговият дългогодишен морски спътник – харпуна „Марлин”. Избледнелите сини очи на стареца, заплуваха във влага. Буца заседна в гърлото. Сподавен стон се изтръгна от гърдите и последващ хлип разтърси тялото му. Той знаеше, че всяко нещо си има край и този момент беше настъпил за него, това бе краят на подводният ловец.
Момчето продължаваше разходката си по брега, скачаше от скала на скала и си тананикаше нещо. На душата му беше леко, чувстваше се щастлив, ей така без причина, усещаше прилив на сили, младото му тяло тръпнеше от удоволствие при всяко движение, скачаше му се, бягаше му се, лудуваше му се. Приповдигнатото му настроение се подхранваше най-вече от настъпващото лято, а това значеше ваканция, спане до късно, плаж, гмуркане, компании, момичета, приятели, купони до зори, едно желано безгрижно лято. Погледът му бе привлечен от играта на двойка делфини. Неприсъщо за тях, животните се бяха приближили съвсем близко до брега и при всеки техен скок лъскавите им черни тела, заблестяваха от огряващото ги слънце. Прииска му се да поплува с тези митични същества. Наблюдава ги с неспадащ интерес, до момента когато двете морски създания свърнаха зад боруна и изчезнаха от полезрението му. Момчето продължи да върви по морският бряг когато изведнъж се натъкна на неочаквана находка. Остана стъписан от това което виждаше. На скалите пред него, лежеше харпун. Заоглежда се на около все още не вярващ на късмета си, но никъде не се виждаше човешко същество. Посегна боязливо и взе оръжието в ръце. От вълнение сърцето му запрепуска в бесен ритъм.
Старият „Марлин” си бе намерил, нов собственик!
Момчето пое дълбоко въздух, направи грациозна чупка в кръста, изправи рязко нагоре крака и гмурна в лазурната вода. Плавниците ритмично тласкаха тялото му на долу и само след няколко секунди достигна дъното. Намери си подходящ камък за укритие, легна зад него, насочи харпуна напред и зачака. В синкавата далечина се появи малко сребристо петно, движещо се в посока към него. Момчето стисна здраво дръжката на „Марлина” и само след миг, пред него блесна туловището на огромна риба. То се прицели и натисна спусъка, но стрелата не излетя, пак натисна спусъка и пак нищо и пак натисна....и пак....и пак....и пак....и пак....
Събуди се облян в пот, задъхваше се, а сърцето му щеше да изскочи. Светна нощната лампа и седна в леглото. Присегна се и взе „Марлина” в ръце.
То, момчето, още не знаеше, че това е първият, от стотиците сънища за риби, които беше обречен да сънува, на сън и на яве, години, години за напред..... |
|
История 9:
Как закупих първата си екипировка
За да започна тази история трябва да се върна далече назад в детството си, за да мога да пресъздам в най-пълната им светлина образите на главните действащи лица.
Предварително искам да подчертая, че героите на тази история са реални хора поради което съм изменил имената на някои от тях, поради пикантния характер на историята.
Моите родители са както казва народа „едни на майка и баща” поради което и аз самия не мога да се похваля с първи братовчеди, но пък имам един втори братовчед, с когото винаги сме се уважавали и почитали. Това е Бай Деч.
Когато беше дете всички го наричаха Дечко - Дебелия. Прякор.Какво да се прави! Може би децата имаха някакво основание да го наричат така, защото Дечко в осми клас тежеше около 115 килограма.
Когато беше на около 16-17 години , след едно лятно къпане в противопожарния шадраван на тогавашния ДАП , Дечко беше погълнал вода, а след може би седмица започна да храчи кръв и тогава, след обстоен лекарски преглед, лекарите установиха, че се е разболял от кучешка тения. Горките му родители. Какво са преживяли, само те си знаят.Операцията беше проведена в София, ако не се лъжа във Военна академия.
Самата операция беше успешна, но тенията беше увредила силно дробовете на Дечко, поради което (доколкото помня), лекарите бяха поизрязали голяма част и от двата дроба.
След прибирането си в къщи, лекарите явно не бяха оптимистично настроени за бъдещето на брадовчеда. С това наднормено тегло, без дробове и със затлъстяло сърце, нещата не стояха никак добре.
Да, обаче Дечко успя да ги опровергае. След завръщането си, решен на всичко започна да спортува здраво. Използувайки електрожена и ъглошлайфа на баща си , по снимки от списания и вестници, Дечко успя да направи сам своя импровизирана бодибилдинг зала в една пристройка в двора на къщата им. Щангата беше направена от метална тръба за чешма, в края на която се закрепеваха дискови брани, зъбни колелета и какви ли още не железни тежести, откраднати от тогавашното ТКЗС и ДАП-а. Гирите – пак нещо такова но от по-малка тръба и пак тежести от „магазина на слепите”- шенкели, маховици и какво ли още не.Имаше си съвсем „истинска” лежанка, гладиатори най-различни такъми на „световно ниво”.По стените висяха плакати на Шварценегер и други знаменитости в културизма и всички се надявахме един ден да направим „баници” като техните.
По онова време нямаше кой знае каква литература по въпроса и методиката се свеждаше до ежедневно блъскане и прехвърляне на тонове железа, по методиката на тоя или оня велик културист, надлежно описани в една „свещенна” книга. А по онова време за хранителни добавки и протеини – кой ти е знаел.
Ходехме понякога при него и ние да „поблъскаме” та дано и на нас да ни пораснат „баниците”, но явно си трябваше постоянство.
Всеки ден Дечко обличаше анцунга и правеше своя няколко часов крос. Задачата му беше връх „Попък”. Спред една легенда, именно там преди много години турците са извели от селото поповете и са ги изклали, но от друга страна май това си беше само легенда. Никой не знае дали е било истина или не..По кози пътеки Дечко се опитваше с тъй познатия ни от казармата „марш на скок” да превземе върха. Нагоре , когато беше стръмно вървеше, а когато не чак толкова, преминаваше в тръс, Надолу – здрав спринт, колкото му душа държи, пренебрегвайки изгарящата болка в дясно от корема.
След обяда заниманията по културизъм се заменяха от „тренировки” по бокс, които се изразяваха в яко млатене по импривизиран боксов чувал, висящ от хасмата, със съвсем истински боксови ръкавици.
В началото му се подигравахме (детска ни работа) когато го виждахме да се клатушка със анцунга си, целия мокър от пот, но постепенно осъзнахме, че ние не можем като него.Така ден след ден , ден след ден. Всеки ден.
И той наистина успя. Отначало свали сигурно около 40 килограма от теглото си. Беше станал около 75 килограма. Кожата му висеше страшно от ръцете, краката, корема му. Страшна гледка. След това обаче, като че за миг увисналата кожа започна постепенно да се изпълва, но вече с мускули. Бицепси, трицепси, бедра... всичко си дойде на мястото, само кожата на корема остана някак си увиснала, но пък под нея на образувалите се плочки , можеше да завиди всеки майстор на бодибилдинга.
Тялото му придоби характерната форма тип „кофа”, а физическата сила и издържливост на Дечко си беше пословична.Теглото му достигна до над 95 килограма, но вече само „чист” мускул. Така приключи историята на Дебелия Дечко.
Сега на хоризонта вече беше Бай Деч.
След като завърши училище, с наследените от баща си – бай Христо железарски инструменти ,братовчеда Бай Деч отвори свой сервиз за автотенекеджийски и автобояджийски услуги.
Другия персонаж, изиграл една от главните роли в тази история, това е кака Дара. Истинското и имет в същност е Дарена. Кака Дара е един от малкото хора, които познавам, които наистина заслужават името си.
Когато хората се раждат, Бог ги дарява с различни качества, като красота, интелект и т.н. В случая обаче , явно беше се поувлякъл и от торбата с чара, красотата и интелекта беше насипал повечко. С две думи, външният вид кака Дара , може да се охарактеризира като брюнетка – миньонче.Перефктна фигура, със стегнато дупе и по-големи от нормалното гърди.Гарваново черни къдрави коси и маслинови очи. Винаги облечена и гримирана с вкус, минавайки през центъра на града, Дарена караше и мъжете и жените да се обръщат след нея, като първите го правеха с удоволствие и гонени от чиста похот, а вторите със завист и злъчна неприязън.
Поглеждайки назад, в живота на тази дама, с пълна сила разбираш какво означава българската поговорка „Червените ябълки свинете ги ядат”. Тя беше женена и разведена, защото мъжът и се беше пропил и сега беше забягнал някъде в северна България и никой не го знаеше къде е. Пък и никой не се интересуваше от него. Единствеото нещо, което напомняше, че той е бил някога свързан с Дарена, беше малката им дъщеричка, която тя сега отглеждаше сама , заедно с родителите си.
По онова същото време, аз вече бях завършил своето висше образование в София, и завръщайки се в родния град, нямах никаква възможност да работя по специалността си. С един приятел събрахме колкото имаше налични спествния и отворихме фото ателие.Единственото в града.
В началото имахме работа доволно. В студиото правехме снимики за документи, обикаляхме по детските градини и училищата за да заснемем поредния детски празник. Снимахме и сватби, кръщенета, и какво ли още не.
Инвестирахме и много сериозно в техника за художествена студийна фотография, но инвестицията ни се възвръщаше много бавно, да не кажа никак.
И един ден... О, чудо ! ! !
Кака Дара, дойде при мен, и с тих глас ме помоли да и направя снимки, но „по-така”.
-Как по-така ? – казвам и ,като се правя на неразбиращ. -Ами в смисъл актова фотография. Ще може ли ?
-Как няма да може. Попаднала си на вярното место и верния човек. - Бих те помолила обаче за дискретност !
- Разбира се. Не ще и дума. Говоря и аз, ама и сам не си вярвам.Стоя като гръмнат. Питам се, как ли ще се справя. И защо ли са и тези снимки. Попитах я.
- Виж какво - казва ми - Живота си заминава и виждам , че от ден на ден, фигурата ми се променя. Искам , когато остарея , да мога да си извадя снимките и да си ги погледам.
Брех, ами сега, рекох си на ум.
Уговорихме си час, за след работно време, когато спокойно ще можем да организираме една фотосесия, без да бъдем притеснявани от някого. До последно си мислех, че тя или няма да дойде, или ще дойде с някоя нейна приятелка, но се излъгах. На уречения час тя дойде, но сама, като със себе си носеше цял сак със бельо. Най-ралични по цвят и дизайн прашки, сутиени, чорапогашници, и каквото там още се сетите.
Фотосесията премина „нормално” . Дамата влизаше в пробната и обличаше поредния тоалет, а аз приготвях през това време стативите, Студийното осветление, фоновете и поредния филм във фотоапарата. Тогава работех с истински професионален Пентакс, като в студиото ползвах машина с ролфилми.С треперещи ръце (стараех се да не ми личи), боравех, като диригент с палката си с вариото, променях фокусното растояние, филтрите на обектива, като балансирах силата на светкавиците спрямо блендата и дъбочината на рязкост.
За около два часа и половина успях да видя, докосна и заснема, онова което много мъже само са мечтали да видят, малко са докоснали и почти никой не беше заснел.
Колкото до подробностите около тази фотосесия......има неща, които истинските джентълмени с никого и по никакъв повод не споделят.
След два или три дни снимките бяха готови, и между тях наистина имаше няколко, с голяма художествена стойност. Естествено и Дарена ги хареса много, защото бяха „бистри и ясни”, както самата тя се изрази.
Тази случка мина и замина. Просто след това , още няколко от приятелките и пожелаха да си направят подобни албуми (албумът беше подарък от фирмата), като естествено водехи от максимата „Желанието на клиента е закон”, успявах да направя това-онова, но почти никога не постигнах същото качество, както първия път. Моделът определено има значение, особено когато понятието „Фотошоп” не съществуваше.
Както и да е. Мина време. Дойде гладната Жан Виденова зима. Доларът достигна цената от три хиляди лева за един долар. Хората работеха за по пет – десет долара месечно Редяха се за парче хляб и салам с купони и въобще не им беше до снимки. Затворих студиото и се хванах да работя като автотенекеджия при братовчеда.
Отначало просто ей така, заради тръпката и докато си изкърпя моята кола, а след това, когато се разбра, че доста ме бива с инструментите, кита и заваръчната техника, вече бях назначен и на „трудов договор”. Чукахме калниците смело и подменяхме повредените чаркове.
Тогава настъпи и едно събитие, което в голям град не би направило никакво впечатление, но в малък град беше повод за безброй клюки и тема на не един разговор.
Дарена се появи с един „Фолксваген Пасат” – двойка. Вишневочервен. Вярно втора ръка, но пък изглеждаше безкрайно лъскав на фона на множеството Жигули-та, Лади и други соц. возила. Тръгнаха слухове, че е купен с пари от изгодна сделка с недвижим имот в северна България, че мъжа на Дарена е спрял да пие, заминал е за чужбина и и е купил колата от Австрия , а най-злите езици дори твърдяха, че е от подарък от богат бизнесмен. Никой не знаеше истината, пък и кого да попиташ.
Минаха два три-месеца.Случката поизбледня. Свикнахме с Пасат-а, когато една сутрин, не щеш ли, тъкмо си бяхме изпили кафето с Бай Деч, когато Пасат- а се зададе от края на уличката. Или по-точно онова, което беше останало от него. А как вървеше на собствен ход- нямам обяснение.
Въпросния немски автомобил явно беше претъпял серозна злополука, защото изглеждаше сякаш се връща от фронта.По-точно изглеждаше, все едно, че е участвал в битката при Курск и е загубил.
Ясно е кой го шофираше, и също така е ясно, че запретнахме ръкави веднага за да го оправим. Причини имаше поне няколко. Една от които, че просто нямахме работа за тая седмица.
Започнахме си както му е ред. Сваляме калници, подменяме прагове, изпъваме врати, ходова част и както там се прави. Табиетлийската.
На втория или третия ден от ремонта, Дарена беше дошла да се осведоми как вървя нещата. С черен чорапогашник на фигурки и къса черна съвсем къса ластична пола. Беше по-малко притеснена, отколкото се очакваше. Явно беше доволна от темпото с което напредвахме.
Бай Деч, веднага слезе в канала, за да прикапе левия праг, когото до този момент успешно прикапваше отгоре, аз пък се опитвах с Гедоре-то да се преборя с пантата на вратата.Да ви кажа честно, трудно е да монтираш панта на Пасат, при положение, че погледа ти е вперен другаде, а мисълта ти съсредоточена, но не в пантата. И в този иначе прекрасен миг......
Пред гаража спря една мъничка лъскава Тойота и като излезна от вътре една ми ти нафукана мадама и като се почна една. Не ти е работа.
Истински женски бой. Със скубане на коси, драскане, шамари, ритници с токчета и всичко друго достойно за световната федерация свободен уличен бой. А ругатните.... Не е истина. Може би цяла рота селски каруцари и един батальон чобани, не би могъл да отприщи такава лавина. Най-цензурните разменени думи бяха „мръсница” и „пачавра”. Екшън до Бога.
Докато се усетя Бай Деч беше изкокнал от канала и вече беше хванал с едната ръка през гърдите, а с другата за задника непознатата бизнесдама. С лекота я беше отлепил от земята и се опитваше да я изкопчи от създалото се меле.
Същото направих и аз, но с Дарена. За момент, не знаех вече какво става. Двама яки млади мъже не можехме да разделим две биещи се жени, всяка от които има-няма една трета от теглото, което Бай Деч вдигаше от леженка. Да се смееш ли, да плачеш ли?
Успяхме все пак. Дарена изчезна на някъде със скъсан чорапогашник и разчорлени къдрици. Братовчеда се опитваше да набута в Тойотата другата жена, но безуспешно.
Когато страстите поутихнаха и постепенно всички „влязохме в час”, „бизнесменката” (така я нарекохме), като нямаше вече на кого да си го изкара, се захвана с Бай Деч, като ръководител и пряк началник на „сервиза”:
- Няма да и оправятве на тъз мръсница колата ! Да остай мъжъ ми, чи ша я дявол вземе! Тъз кола аз съм я платила!
Бай Деч от своя страна започва да се залива от смях, като се държеше за корема.
Това явно не допадна на госпожата и само за част от секундата, Бай Деч бече беше изял една дамска чанта по главата, а маникюра на бизнесдамата опасно, със светкавични движения се насочваше към лицето му.
Процедурата беше ясна. С дясната ръка я хванах през гърдите, а с лявата за „дънцето” и отлепяйки я от земята я стиснах здраво за няколко секунди.Методът сработи моментално. Съпротивата беше излишна.Дамата се укроти много бързо, след като не можеша да си поеме „солук”. А кажеше нещо, а бях готов да я отлепя от земята и да я държа така колкото си поискам.
Тогава дойде ред на Бай Деч да се ядоса, и имаше защо. Една кървава дерюга се проточваше малко под лявото му ухо, та почти до рамото. Явно маникюра, все пак беше свършил работа.
-Слушай ма, аз с кво ш ги раня мойте дяца ма, утри кат ми цъфнат още две кат тебе? Туй е свободна жена, без ангажименти! Ти кат имаш мъж туряй му савак на онаа работа, кат не мош, н’дей оди да са излагаш!
Бизнесдамата го напсува на майка и тогава вече Бай Деч изкипя. С лявата ръка я сграбчи с два пръста зад врата, а с дясната посегна с юмрук към лицето и.
Казах си – край, свърши се с тая. Представих си я с пръснат като диня череп. Като знаех, как петдесет килограмовия боксов чувал се тресеше по ударите му.
Не знам. Може би само оная сила наречена здрав разум успя да спре юмрука му в този момент, на не повече от десетина сантиметра от главата и. Иначе положението ставаше страшно.
И тримата замръзнахме. Може би пак здравия разум накара „бизнесдамата” да си „подвие куйрука” и да се качи най-безславно в лъскавата си Тойота.С това „екшънът” приключи.
След десетина дни Пасат-ът беше готов. Само специалист с набито око можеше да забележи, че колата някога е била удряна и пребоядисана. Бяхме доволни от свършеното.
На Бай Деч му се наложи да отскочи за няколко дни до София. Някакви документи да оправя. Аз останах да „изчуквам” едно джипче Сузуки – Самурай. Ако дойдеха за Пасат-а, цената, която бяхме формирали за ремонта беше милион и двеста хиляди. Малко под хиляда германски марки, по тогавашните курсове.Съвсем прилична цена за такъв мащабен ремонт.
Седях след обеда на слънце и се припичах, изчаквайки да дръпне поредната ръка автокит по Сузуки-то, когато от края на уличката се измъкна тъмнозелено Ауди. На такива коли си им викаме „чистак бърсак”. Лъскава и нова. С тъмно зелени потъмнени тунинговани стъкла.
От лявата врата слезе едър мъжага. Много елегантен с тъмнокафяво кожено елече и бяла копринена риза. Културен човек. Истински баровец. От дясната първо се показа един крак с идеален глезен (познах го веднага), а после бавно слезна и кака Дарена.
Огледаха Пасат- а от всички страни. Видимо бяха доволни и двамата, но ме подразни онова, че „барото” се държеше така, все едно, че ме няма там.
Използвах момента, в който той се отдръпна на десетина метра до Ауди-то, и насаме до Пасат-а останахме аз и Дарена.Попитах я:
- Цена казвала ли си му ?
- Не, но няма да имаш никакви проблеми- усмихна се тя. След секунда беше отново с каменно лице.
Баровеца дойде , като носеше в ръка мъжка ръчна чантичка:
- Колко, майсторе?
- Ами.... (сега си викам е момента за неопрена, който от толкова време мечтаех, а все малко не ми достигаше ) Шефа каза милион и шестстотин. (четиристотин не ми достигаха).
- О’кей !- каза оня и извади пачката от чантичката.
Преброи бързо исканата сума и добави още няколко банкноти.
- Ето ти още сто хиляди за да си траеш, че си ме виждал въобще.
- Гроб съм. – казах аз и зад рамото му, с крайчеца на окото, долових дяволитото намигване на Дарена.
Два дни след това, в седем сутринта вече бях във влака „Чайка експрес” с билет за София.
В джоба ми имаше вече достатъчно пари за мечтаната екипировка, а след няколко часа вече я имах - Неопрен О.МЕ.Р , планици О.МЕ.Р, готина маска Беша, чорапи, ръкавици, шнорхел и най-важното- първия ми харпун Беша- Кавалеро 90см.
Бях безкрайно горд. Вече бях „ВОДОЛАЗ”. |
|
Никакви крайности ако не те наблюдава човек обучен да оказва първа помощ. |
|
История 8:
Трагичната съдба на една гладна акула
Солени струйки пот се стичаха от челата и лютяха на очите, краката затъваха дълбоко в пясъка и всяка крачка изискваше неимоверно усилие. Приливът бе достигнал най-високата си точка, принуждавайки ни да се тътрим из мекия и горещ пясък на плажа, настрани от идващите вълни. Пладнешкото слънце изгаряше безмилостно, а морският бриз дори не полъхваше за разхлада. Свободна ръка да избършеш потното чело нямаше – в едната бяха харпун и такъми, а в другата бе ръкохватката на пластмасовата каса, в дъното на която мъкнехме повече от 30 килограма акулско филе. Спасителната сянка на паркинга беше все още на безкраен километър в далечината, слънцето жареше , потта се лееше и се чудех кой е повече за съжаление – ние, двамата изтощени и дехидрирани харпунджии, или двуметровата чернопереста акула, чието филе влачехме в касата …?
Историята започна рано сутринта на този горещ летен ден, когато с приятеля ми скочихме рано-рано в морето, надявайки се да срещнем някои от първите за сезона мигриращи ята кралски скумрии – вече им беше време. Водата, за съжаление ни разочарова – беше зеленикава и мътна, с не повече от 3-4 метра видимост и с колегата се разделихме скоро след влизането ни в морето. Аз имах късмет сравнително скоро след това да попадна на единичен, около 3-килограмов екземпляр, който получи една стрела и увисна на кукана .
Обикновено хищни риби с остри зъби, каквато е кралската скумрия, нанизвам през черепа и челюстите – да си стоят затворени и да не ме закачат зъбите и, докато буят се мята от вълните, особено на излизане в прибоя. Острието на кукана закачих за предния край на буя, като рибата увисна по средата на неръждаемото въже на кукана, точно под буя. За буя е закачено 30-метрово въже, което от своя страна е вързано с карабинка за ръкохватката на харпуна. Точно този начин на нанизване на рибата на кукана и стъкмяване на буя се оказа ключов при развитието на последвалите събития. Продължих да се гмуркам наоколо, за съжаление без особен резултат – никаква риба не се мяркаше …
Раздишвах се ритмично на повърхността в подготовка за следващото гмуркане, когато нещо с неимоверна сила изтръгна назад харпуна от пръстите ми. Ръкохватката ме удари толкова силно в гърдите, че ми изкара всичкия въздух. Успях все пак да хвана изпуснатия харпун, когато рязкото дръпване се повтори, почти изтръгвайки го наново от ръката ми.
«Акула!» Блесна като светкавца мисъл в главата ми. «Краде ми рибата от буя в момента!» Не един и два пъти съм попадал в подобна ситуация и усещането на изтръгнат от ръката харпун ми е познато много добре. Ясно ми беше, че докато стигна до буя, най-вероятно голяма част от рибата вече няма да я има, наръфана и открадната от акулата. Колко са акулите обаче - една .., две .., повече …? Лошата видимост този ден и зеленикавата, мътна вода не помагаха за изясняване на ситуацията.
С рязко движение дръпнах въжето, опитвайки се да придърпам буя към мен – все едно се опитах да помръдна закачен парен локомотив! Не само, че буят не поддаде, ами и нов, мощен тласък почти изскубна наново харпуна от дланта ми ! Сърцето ми биеше бясно и залят от приток на адреналин, вече разбирах, че акулата е голяма и ситуацията е сериозна. Не ми беше ясно единствено с какъв вид акула си имах работа - дали е тигрова …, Замбези …, или друг, опасен за човека вид …?
Решавайки, че е по-добре да имам точна представа какво се случва на края на въжето, вместо заобиколен от мътната вода да тъна в догадки, се обърнах назад и заплувах към буя. В движение извадих един експлозивен накрайник и го надянах на върха на стрелата. Тези експлозивни наконечници са последното защитно средство за отбрана срещу агресивни акули и по същество представляват патрон от автоматично оръжие, поставен в специално изработен неръждаем насочващ държач. При изстрел и попадение, върхът на стрелата възпламенява патрона и куршумът излита, причинявайки сериозно нараняване на акулата. Необходимо е да подчертая, че личното ми предпочитание винаги е било да избягвам употребата им, а ако в краен случай се наложи - да стрелям в опашката . Обикновено това е достатъчно да подплаши и прогони акулата, без да я убие.
Вдигнах глава над повърхността да се ориентирам и не можах да повярвам на очите си – морето около буя беше като пералня машина , вреше и кипеше! Водни пръски хвърчаха като фонтан на всички страни, като от време на време се мяркаха ту буй, ту опашка, ту перка, ту бял корем ... Акулата очевидно беше побесняла, въртеше се като пощурял пумпал около буя, само дето не подскачаше изцяло извън водата. Приближавайки пощръклялата акула, която идентифицирах като чернопереста, и държейки харпуна готов, попаднах в разпенената вода, което още повече снижи видимостта. От време на време във врящата вода пред мен се мяркаше големият силует на рибата, въртящ се и мятащ се неистово ту наляво, ту надясно. Зървайки акулата на няколко пъти, по за част от секундата , обаче ми бе достатъчно да осъзная невероятната и безизходна ситуация, в която тя сама се беше поставила ...
Очевидно гладната акула бе надушила висящата на кукана кралска скумрия, моментално бе доплувала, бе захапала рибата и се бе завъртяла като пумпал, за да откъсне хапката. За лош късмет, обаче, рибата е била здраво нанизана и акулата в ентусиазма си да отнесе вкусното парче, се беше завряла като тирбушон между въжето на кукана и буя. Буят беше на гърба на акулата, а кукановото въже - зад гръдните и перки, улавяйки я като в своеобразен капан. Шансът и да се освободи сама от якото стоманено въже на кукана, впито в тялото и бе нищожен, направо нулев - дори и да отрежех въжето на буя. Щеше да продължи да се мята бясно на повърхността, без възможност да се гмурне надълбоко, заради изключително здравия буй, пълен с несвиваема пенопластмаса. И така – до пълно изтощение. Най-вероятно щеше да стане естествена жертва на гладните си черноперести посестрими, които привлечени от борбата, 100% вече обикаляха наоколо в мътната вода. А да я помоля да стои мирно, докато откача буя – надали щеше да ме разбере. С две думи , тъжната истина бе повече от очевидна – акулата сама бе подписала смъртната си присъда ...
Продължавайки да се бъхти из водата около мене, акулата се обърна на гръб, излагайки за миг бялото на гърдите си на прицел. Насочих харпуна с две ръце , за да го стабилизирам в разпенената вода, прицелих се и дръпнах спусъка.
Това което последва, се разви пред очите ми за секунда-две най-много, но в спомените ми все още се върти като на забавена лента…
Стрелата попадна почти от упор в средата на гърдите, точно между двете гръдни перки. Облакът на разширяващия се газов мехур от възпламенения патрон обви върха на стрелата, последван с моментно закъснение от разтърсващия трясък на подводната експлозия. Излетелият куршум направи сериозна дупка в гърдите на акулата, стрелата потъна в нея, продължи полета си и изскочи от другата страна, опъвайки кордата. Изумен до безкрай и все още стискайки дръжката на харпуна, започнах да осъзнавам новосъздалата се ситуация – вече нямах оръжие, а акулата все едно комар я ухапал.
Махна с мощната опашка напред и ме повлече след нея. Пуснах дръжката, като грабнах все пак въжето на буя. Когато акулата достигна края на въжето, разбрах отлично как се чувстват каубоите, опитвайки се да обуздаят с ласо разбеснял се жребец …По-лошото беше, че зъбатото туловище направи обратен завой и се отправи рязко към мен – едва успях да се мръдна от пътя му, почти ме закачи . Извадих ножа, като че ли щеше да ми е от полза срещу няколкото редици заточени , здрави зъби, и го стиснах нервно в очакване на неминуемия сблъсък с ранения хищник. Продължихме да се гоним безмълвно из водата известно време , докато не забелязах как акулата видимо почна да забавя движенията си и да губи сили. След няколко неуспешни опита я докопах най-накрая за едната гръдна перка и я яхнах някак си, ловко избягвайки устата и острите и зъби, които се мятаха наляво-надясно. Обхванах здраво силното тяло между колената си и се опитах да я доубия с ножа, който все още стисках в другата ръка. Оказа се не особено лесна задача – черепът на акулата бе извънредно твърд и ножът въобще не можеше да го пробие. Най-накрая налучках края на черепната кост, и забивайки ножа по диагонал под нея, успях да я довърша. Акулата беше около 2-метрова, чернопереста (Blacktip) – вид, който се счита умерено опасен за човека. Установих, че стрелата , минавайки през тялото е излязла от другата страна, случайно налучквайки един от хрилните отвори. Извадих стрелата, заредих отново харпуна, откачих въжето от буя и го вързах за опашката на рибата . Оставих акулата вклинена под буя, който поддържаше плаваеми предната част на тялото и главата и заплувах бавно към брега, който беше на около 500 метра, влачейки я зад мен.
По едно време отнякъде се появи приятелят ми, без риба :
- Къде изчезна, удари ли нещо ?
- Погледни на буя …
- А! Къде си помъкнал тая шиб…..а акула?
- Изяде ми рибата, мамка и, и трябваше да я гръмна .
- Дай да я изкормим, рибата сигурно все още е в корема?
- Ще я изкормим на брега, тъкмо да си направим снимки ...
За щастие вълните този ден не бяха големи и преплуването на прибоя не беше кой знае какъв проблем. Бях отпуснал пълната дължина на въжето на буя и като излязох на плажа, започнахме двамата да я издърпваме през прибоя. Докарахме я до пясъка, хванахме я за опашката и я затеглихме нагоре по плажа. Мамка и, тежи ! Трябваше да изчакваме помощта на няколко прииждащи приливни вълни, та да може да я дръпнем настрани от морето. Буят все още беше на гърба на акулата, доста усилия ни отне да го откачим. Захапката й беше впечатляваща, макар и дължината на акулата да бе само 2 метра. Особеност на черноперестите акули е, че зъбите им са остри и дълги - като захапят плячката си, те трябва да се завъртят като пумпал, за да откъснат хапката. Други акули, като например голямата бяла, имат триъгълни зъби, с назъбени режещи ръбове – като захапят, те въртят главата си наляво-надясно, отрязвайки като с трион захапаното парче. Именно тази анатомична особеност на черноперестата акула, доведе до печалния и край …
Оставих приятеля ми да пази акулата, а аз отидох до колата да донеса пластмасовата каса за риба и фотоапарата. Наближаваше обяд и горещината вече ставаше нетърпима. Направихме няколко снимки на акулата и се заехме с изкормянето.
Каква беше само изненадата ни, когато установихме, че коремът и бе празен, абсолютно празен! Без съмнение акулата е била освирепяла от глад, когато е надушила рибата ми. Очевидно е също така, че след като се е заклещила в клопката на буя, акулата е повърнала току-що погълнатата скумрия , което е типично за повечето хищни риби, попаднали на тясно.
Необезпокоени нито за секунда от тази констатация , сръчно отрязахме филетата на акулата и ги метнахме в дъното на пластмасовата каса. Черноперестата акула спада към ядливите видове акули и са разрешени за улов – по една на ден.
Това, което остана от акулата, го дръпнахме обратно в морето и го пуснахме по вълните – да нахрани гладните и посестрими, които без съмнение обикаляха наоколо…
Нарамихме останалите такъми, грабнахме по една ръкохватка на пластмасовата каса и поехме в задуха на обедната горещина. Слънцето печеше точно над главите ни, а нас ни oчакваше мекият, парещ пясък към далечния паркинг...
Разделихме си филетата, които се оказаха повече от 30 килограма чисто и вкусно месо. Цяла вечер ни отне разфасовката и изкисването в няколко солени води – да махнем амониевия дъх, така характерен за акулското месо. Фризерът пое замразените филета и след подходяща кулинарна обработка от тях излязоха няколко тенджери рибни кюфтета. Гощавахме се с приятели от акулата цял месец. По-важно обаче е другото - останаха завинаги незабравимите спомени за невероятните подводни случки и моменти, с които само морето е способно така щедро да ни дари.
Ден след ден, година след година ... |
|
Еееее Веско, много порно снимка бе 
Браво за рибите! |
|
Според мен трябва да се направи разграничаване от състезателния фрийдайвинг и гмуркането, което ние практикуваме било то за да хванем риба, за да снимаме или само за удоволствие.
Ако говорим за състезателен фрийдайвинг там всичко е от полза. Най-добрите правят и силови тренировки, и кардио упражнения, и йога, и специални диети, и др. Но там целта е да се натисне колкото е възможно повече границата на човешките възможности. За нормалните хора това е меко казано опасно.
Аз за себе си подкрепям мнението, което Юлиан цитира по-горе. Бариерата е основно психологическа, естествено в разумни граници. Две-три минути апнеа е напълно постижима цел дори без особени тренировки. С правилно раздишване, спокойствие и позитивно мислене всеки (физически) би могъл да постигне такива резултати. Апнеа от порядъка на 2-3 минути позволява на човек спокойно да гмурка на дълбочини от порядъка на 20 до 30 метра. От там надолу вече не е за всеки...
Това е личното ми мнение. |
|
 badpiling написа: от две години го преоткрих и под повърхността,но някак си 20-30сек- активна апнея и 1мин- дебнене.....не знам ....като чета тук...по 3-4мин.............най-малко кефа се увеличава.поздрави
Колега, 3-4 минути апнеа почти никой не прави по време на риболов. Нормалната апнеа е 1:30-2 мин. Изобщо според по-опитните ако не ти дойде риба до минута - минута и половина няма смисъл да стоиш повече долу... Това важи за нашето море обаче.  |
|
Ооо и аз искам така. Ако някой има оферта за лодка с двигател за до 3ма човека да каже |
|
Особено пък кефаловите, които всички ги знаем с какво се хранят...
Замразяването с вътрешностите може да има резон когато рибите са хванати в мрежа и са с непокътнати вътрешности, но я пусни една стрела през корема на нахранена платерина, да се изсипят вътре всичките "благодати" пък после я замразявай нечистена... |
|
УБИЙСТВО
Едно пристанище изплю мазут.
Нахално сви очи и се захили.
Премина през морето тръпка студ,
закашля то, изопна сини жили.
Една вълна - красива и добра,
отровена полегна върху кея
и тъжни чайки с чайкови пера
закичиха и гроба й, и нея.
Морето не заспа до сутринта.
За мъртвата си рожба дълго плака.
Затвори във сърцето си скръбта
и утрото замислено дочака.
След туй дойдоха хората,
и те поискаха морето да им пее.
Поискаха гирлянди да плете
от бялата си пяна, да се смее.
Да бъде като пълна чаша с ром,
разпенена, но синя, силно синя,
да бъде пак красив и светъл дом
на слънце, на живот и на богини.
Но то мълчеше в сива светлина
и пареше му раната горчива -
красивата загинала вълна.
Отровата не спря да се разлива...
И чувстваше се как загива то
със рибите, с отровени делфини,
с хрилете им треперещи като
вибриране на водорасли фини.
И някой ден навъсен, студ суров
пристанището сиво ще облъхне,
под черна пяна като под покров
в нозете му морето ще издъхне.
Петя Дубарова
25.06.1975 |
|
Никакви такива без апарата!
Ние така и така не намазваме от вкусните манджи, поне снимки на рибите да има
Много добър улов както винаги! |
|
История 7:
Чехкинята
Беше далечната, но скъпа за мен романтична 1969.
След многомесечни теоретични занимания и изпити, последвани от изтощителни плувания в ледената вода на открития басейн в Парка на Младежта в Русе и подробни медицински прегледи, най-накрая група от около двайсетина момчета и момичета на възраст 16-18 г. бяхме допуснати до практическо обучение – леководолази!!
Скоро след пристигането ни в базата на ДОСО в Поморие, курсисти и инструктори бяхме изцяло погълнати от напрегнатото ежедневие на първият за мен курс.
Сн.1
Славните Гигант, вълнен костюм, неземния дъх на автоматите Мистрал и Аквилон, стоманени бутилки, маска с място за хващане на носа и... „Всичко е наред!”
За курсистите това беше и първо докосване до истински апарати, истински спускания, в себе си преживявахме страх, мъжество, възторг, дори екстаз когато с всеки изминат ден покорявахме нови елементи и „дълбини”... Лагерът беше в началото на юни, но дори всекидневното здраво мръзнене във вълнените костюми не можеше да намали радостта ни.
Сн. 2
Командването – на мостика.
Дали някой ще се познае?
Една от важните особености на обучението беше задължителният следобеден сън. След изморителната сутрин, прекарана в носене на екипировка, мечтаното спускане, дежурене на борда на корабчето и отново носене, миене и подреждане, следваше обяд и... 2 ч сън. В един тих, слънчев следобед, към края на курса, малко след заспиване, бяхме събудени от викове: „Ставай, всички във водата, чехкинята я няма!!” Бързо грабнах комплект № 1 + нож и изтичах до брега заедно с други колеги.
Един от инструкторите – Румен – си беше завъдил тънка, красива чехкиня. Прекарваше цялото си свободно време с нея. Постепенно почна да я води на корабчето по време на спускания... Крехкото създание се чеплезеше по мини бански костюм и скачаше във водата – усмихната и сияеща, а дежурните на борда трудно откъсвахме очи от нея... Въпреки умората вечер очертанията на 20-24 годишната и стройна фигура изпълваха доста леководолазни сънища!
Та, докато нахлузвахме екипировката на брега се разбра, че някой е дал апарат на чехкинята и я пуснал САМА да влезе в морето от брега – преди неизвестно колко време. Сега от нея нямаше и следа...
Двама човека влязоха с лодка на около 150-200м навътре и западно от пристана и хвърлиха котва. Останалите се наредихме по протежението на дълго въже, единият край на което беше в лодката, а на другия един инструктор бавно обикаляше в кръг. Гмуркахме по двойки на дълбочини от 2 до 6-8 м и търсехме чехкинята по дъното. Видимостта тоя ден беше не повече от 2-3 м. Завъртането на пълен кръг в трескаво темпо ни измори и като не открихме нито тяло, нито апарат, или друга екипировка, последва команда да излизаме. Моят приятел Рачо и аз продължихме с гмуркане към брега, все по-омърлушени и дори ужасени, гадаейки какво ли ще се случи сега, ако девойката се е удавила!? При едно гмуркане Рачо видя огромен паур и без колебание го прободе с ножа в средата на гърба, вдигна го нагоре и така го понесе към брега.
Сн. 3
Повечето от участниците в курса
Вече съвсем отчаян, излязох от водата, свалих си превъзходните плавници Гигант и тръгнах към станцията. Наоколо други колеги мълчаливо излизаха от водата, бавно сваляха плавници и маски, незнаейки какво да правят сега... Отчаянието, породено от най-мрачни предчувствия бавно ни обземаше. Никой не говореше.
Без конкретна причина свих леко на дясно, почти до основата на пристана. От другата му страна имаше голям камък и не беше територия на базата, но нямаше ограда. Докато се оглеждах безцелно наоколо, забелязах две стъпала, подаващи се иззад камъка. Приближих по инерция, приведох се да мина под пристана и.... застинах.
От другата страна на камъка, оставила апарата и комплект № 1 на една страна и всички части на банския си костюм – на друга, на горещия следобеден пясък лежеше... чехкинята!!! Жива, здрава, красива и... гола! Следобедното слънце щедро обливаше белите и гърди, корема, бедрата... Изглежда беше задрямала, щото не мръдна при моето (сравнително тихо) появяване. Вцепених се и няколко секунди съзерцавах... нещата, след това се обърнах, отдалечих и закрещях, скачайки - „Тука е, жива е, жива е, ей я там!!!!...”
Сн. 4
Това не е чехкинята но снимкато е от курса...Дори изнурителният режим не можеше да ни отнеме цялата енергия!
Няколко човека дотичаха обратно, начело с Румен и началника на курса и подозрително – изпитателно ме гледаха и заразпитваха – да не би да си правя майтап...
В цялата неочаквана развръзка допълнителен елемент на абсурдност и комичност внасяше Рачо, който стоеше вкаменен посред нарастващата навалица, с плавници в лявата ръка, маска и шнорхел на челото, а в полувдигната дясна държеше скъсен готварски нож с дървена дръжка и широко острие с набучения на него рак.
На въпросите, задавани едновременно от множеството и придружени с изтънчени, цветисти епитепи и пожелания към всички представители на семейството и, чехкинята с невинно изражение отговори, че като отивала към морето апаратът и дотежал много и просто решила да се попече!...
Повече не я видяхме. |
|
История 6:
Мостът
Чуваше се как някой стъпваше бързо и леко приближавайки се към него.
Тогава той се обърна.
- Катя! Казах ти... този път не може да дойдеш с мен!
- Но..но аз си написах всичките домашни и баба каза че вече мога да изляза и да играя.
- Да.. да играеш със другите деца а не със мен. Казах ти вече, този път трябва да съм сам. Но обещавам като се върна да ти разкажа всичко!
- Обещаваш ли ми..?
- Да! Знаеш че когато обещая винаги си спазвам обещанията. Сега имаш време да играеш докато не се е стъмнило. Отивай!
- Видях те как взе малкия бритър от гаража. Мама преди ми казваше че е забранено с него.
- Не зайченце! Забранено е да го ползваш а не да го носиш - усмихна се той - Отивай сега!
- Тате.. обещай ми че ще се върнеш!
След тези думи нещо се сви в гърдите му.. все едно стрела го беше пронизала през сърцето...
Как можеше да обещае такова нещо, след като той самият не можеше да бъде сигурен.
Докато траеше този момент, той забеляза че тя не се е нуждаела от отговор. Беше преминала през пътя и вече беше на отсрешния тротоар забързана към своите приятели.
Той погледна за секунда през гръб за да се увери че вече е сам, бръкна във вътрешния джоб на якето си, изкара ребритъра и го пъхна в чувала с екипировката.
"Деца.. попиват всичко което виждат и вярват на всичко което им кажеш.
Колко невинна душа трябва да имаш за да можеш това"... си мислеше той, докато отмяташе брезента от колата.
.. След няколко часа изморително каране той пристигна до мястото от където смяташе да влезе във водата. Беше нещо като малко плажче отвсякъде обградено със високи камъни и полу-пропаднали борове, някой от тях достигащи повече от 15 метра. Силата на вълните и морската вода си бяха оставили кървавите следи по целият бряг, който се простираше километри на запад. Ако трябваше да се опише само с едно изречение. то би било - Мястото където се водеше вековна битка за право на собственност между морето и сушата. Колкото повече водата подкопаваше каменистият бряг, толкова повече отломките от срутилите се скали се придвижваха на вътре в морето.
Мястото беше вълшебно за него, защото именно тук той никога не се е чувствал сам.
След няколко минути шляене и проверка на екипировката той беше готов.
Качи всички ненужни торби и пособия в багажника, заключи колата и скри ключовете под един от познатите камъни.
Слънцето отдавна беше подминало най-високата си точка. Времето беше идеално за .. лавраци..
...Със крайчеца на окото си той видя сянката да спира. Всичко в неговото тяло беше толкова спокойно, нито един мускул не беше в напрежение.
Едиственното което беше там за да подскаже че е жив, бе усиленият звук издаван от биещото му сърце и мехурчето въздух самоцелно изпуснато само мигове преди това. Лавракът се спря отново и след секунди започна да плува право срещу него. Той хвана плътно дръжката на харпуна без да го помръдва и милиметър от посоката на където беше насочен. Две секунди още..секунда още ..лавракът беше почти в идеалният обхват на стрелата ... секунда още
...Зениците му се свиха светкавично.. лавракът изчезна като призрак.. а ръката му вибрираше толкова силно че той трябваше да пусне дръжката на харпуна за да не изтреля стрелата неволно.
Беше се включила времевата контрола на неговият компютър.
..Компютрите са хубаво нещо.. те са способни да те върнат от границата която никога не трябва да пресичаш.
Знаейки това, той изплува с минимални усилия и погледна отново към компютъра на дясната си ръка. Той показваше: underwater time: 5:20 min.
Господи... 5:20 минути под вода. Поемайки първите глъдки въздух от почти
5 минути насам, той започна да придърпва буя към себе си.
"6 риби.. и половина" - помисли си той и се засмя тихо на себе си.
Погледна отново своят часовник и реши че е време да се прибира. Катя щеше да се тревожи, а и чистенето на рибата щеше да отнеме известно време.
...Беше почти тъмно. Открояваха се само бляскавите елементи на буя, част от стрелата и най-светлата част от горницата на неговият неупрен. Видимо спокоен той посегна към чувала и изкара тъмно-жълт, тежък на вид и морално остарял подводен прожектор. Неговият верен другар през отминалите години. Но дори и без него всичко си беше както преди - камъкът под който са ключовете на колата, захвърляните плавници и шнорхел върху изсъхналите водорасли, наклоненият бор който дни на ред му е давал назаем така нужната сянка, както и единственото нещо което не се вписваше в красивата райска картинка - старият мост на петдесетина метра построен преди незнайно колко години и оставен на дивият гняв на вълните.
Дори и без грам светлина той можеше да прибере всичко от местата където беше разхвърляна екипировката му само по памет.
Той вкючи прожектора и го насочи към мястото където със сигурност лежаха плавниците. В този момент се чу силен плясък във водата, идващ от отдавна изоставеният и забранен за ходене по него мост.
- Какво по дяволите? - изрече той, и в главата му се заизреждаха няколкото възможни начина това да се случи.
Това със сигурност не беше нещо което морето можеше да издаде като звук.. Не бе и възможно да бъде падаща скала, тъй като входа на моста е засипан със пясък и около него няма такива места от които счупено парче скала да падне директно във водата.
Той се почувства несигурен.. никога преди такова нещо не се е случвало..
Хвърляйки бърз поглед на екипировката която беше свалил и която бе все още по него, той реши че трябва да провери какво беше станало.
Нахлузи за секунди плавниците, откачи буя, който със сигурност щеше да го забави, закопча колана с тежестите на кръста си, прекара въжето на фенера през китката си, стисна здраво маската и шнорхела и се потопи във водата.
Отне му по малко от 2 минути да достигне до края на моста. Той бе направен от стари железни релси които се използваха на времето за направата на пътища за влаковете. Прогнил и прояден от солта и вълните,приличаше на полу-разрушен скелет на нещо което е оставено там с цел да плаши и в същото време да напомня за силата на морето и неговите вълни.
Дълбочината около моста варираше от двадесетина сантиметра до около шест-седем метра в края на моста.
Най-добре беше да започне огледа от началото на моста, като малко по малко обхожда и двете страни около него. След минута той беше достигнал до най-дълбоката част. Вълните които се бореха с металните релси и мътилката която се образува по принцип около такива конструкции, сега играеха заедно и правеха огледа много по труден. Дори старият му приятел
- прожектора, имаше трудности да осветява на повече от два метра пред него.
Морето се бунтуваше сякаш някой го беше уплашил. Хвърляше на ляво и на дясно всяко едно водорасло, всяка една песъчинка, усмилила се да поеме сама по пътя си.
Камъни.. водорасли... пясък...и пак камъни..
Погледна си часовника... underwater time: 3:16 min.
Посягайки да премести прожектора в лявата си ръка, въженцето му се заплете в каишката на часовника и той го изтърва. Засили се да го хване, но не успя и реши да го последва до самото дъно знаейки че откъсне ли поглед от светлината, ще го изгуби на момента, затрупан от водорасли и пясък. Просегна се и го хвана.
В този момент през цялото му тяло преминаха иглички, все едно беше ударен от мълния. На няколко сантиметра от неговото лице.. прожектора осветяваше друго...
..лицето и беше застинало в спокойствие, а нежните сини очи все още гледаха някъде към дълбините. Той се протегна да я хване за ръката знаейки че всяко същество поставя себе си пред всички останали, тогава когато животът му е застрашен. Той знаеше че ако тя не е все още мъртва и усети някаква опора около себе си, би могла да го удави с последните си сили опитвайки се да изплува на повърхността. Негов приятел многократно му е разказвал как най-големият неприятел на спасителя е самият удавник. За тази цел всички спасители са преминали тренировка през която учат няколко вида заключвания на китката, така че да се причини огромна болка на човека и той да ги пусне от смъртна регръдка...
Ръката му започна отново да вибрира. Компютърът му подсказваше че вече е преминал границата на неговата апнеа и той трябва да изплува веднага.
Захванал ръката й, той я обърна с гръб към него, прекара лявата си ръка под лявата и мишница и с китката си и хвана долната челюст. Така той беше сигурен че тя няма да се опита да го ухапе, и в същото време държеше главата и изправена. Опита се да се изтласка от дъното, но колкото и да риташе със плавниците, тежестта на двамата беше твърде голяма.
Тогава той осъзна че поради замайването от липсата на кислород, започва да прави немислими грешки.
Никога през неговият живот той не беше достигал до подобен момент в който да разбира че има буквално няколко секунди преди да припадне.
Тогава в неговото съзнание изплува едно единственно нещо. Единсвенното нещо което той винаги носеше със себе си, но нокога не бе ползвал.
Отпусна дясната си ръка и с премерено движение откачи ребритера закачен на задната част на колана му. Той беше толкова малък че в такава ситуация, количеството кислород което се съдържаше в него щеше да му стигне за не-повече от 4-5 големи вдишвания. Сложи го в устата си, и се опита да преодолее жаждата за дишане, така че да може да вдиша колкото се може по малко и на по-малки глъдки. Той знаеше че в такъв момент, атакувайки тялото със голвямо количество кислород, можеше да го докара също до загуба на съзнание. Умът му се избистри, жаждата за дишане беше надвита за момента, но няколкото глъдки въздух не бяха достатъчни да събере сили така че да надвие теглото и на двамата и те да изплуват на повърхността. Знаеше че вече е преминал всички граници.
За части от секундата той остави тежестта на двамата да долепи плавниците му до дъното. С премерено движение откачи токата на колана и се изстреля към повърхността...
...а в ума му плуваше това лице.. тъй-познато .. и тъй-спокойно..
тъй-желано и бленувано..
Възможно ли е?... Миличка?..
Та аз те загубих преди толкова години...
Той пое глъдка въздух... а в ушите му пищяха хиляди гласове...и само един познат... детски ... нежен...повтаряше ..
.. тате,.. тате .. ..обещай ми че ще се върнеш.
..компютърът показваше: underwater time: 5:23 min. |
|
Начина на заточване играе само при големи риби (10-20-30 кг), където се иска пробивна сила. Една платерина от 300-500 г. и с най-тъпата стрела да я уцелиш пак ще я пробиеш. Това обаче не значи, че не трябва да се стремим към възможно най-доброто заточване.
Никой не спомена тук стрелите с две контри? Те как влияят на полета на стрелата? Дали се балансират една друга?
Не съм стрелял никога с такава стрела.
Колкото до това дали контрата е горе или долу съм забелязал по себе си, че на къс харпун с който стрелям на 2-3 метра с контрата отгоре целя по-добре, а на дългия харпунс който стрелям на 4-5 метра е обратното. Т.е. контрата отдолу ми дава по-добра точност.
Някой беше споменал нещо в този ред на мисли по-горе в темата... |
|
Предлагам бартер за [link] или 40 лв КЕШ за кабела ако още се продава |
|
История 5:
Баласт
Беше през юни 1980-та година - първото ми море след казармата. Приятели ни заведоха с гаджето ми, понастоящем моя съпруга, на едно село по южното Черноморие, където се събираха предимно хора, отдадени на морето - яхти, сърфове, риболов. Там за първи път видях истински харпунджии. Гледах ги като омагьосан на скалата, когато се приготвят за влизане. Неопрени, харпуни, всичко, както си му е редът. Още по-внушително беше излизането, особено с богат улов. Усещах възхитените погледи на останалите, особено на женската част. Искаше ми се и аз да съм в групата на тези мъжкари в черно, покорили подводния свят. Копнеех и моето гадже да е в групата на нежните нимфи, изтегнати по евино облекло върху спални чували на скалите, които с часове обменяха опит за трудното съжителство с опиканите си герои.
Решението беше взето без никакво двоумение. Вече бях станал харпунджия в мислите си, но ми липсваше останалото.Отне ми един ден, за да вкарам в ред един захвърлен от някого руски пневматик. След настоятелно усукване около харпунджийската група, успях да спечеля някакво доверие и ми отпуснаха за временно ползване едни стари плавници, маска и шнорхел. Върхът беше, когато един от сърфистите ми даде и един попрокъсан неопрен - шорти. Тогава вече се издигнах на една педя над земята. Единствено нямах баластен колан, което много нараняваше самочувствието ми и ограничаваше района ми на действие до плиткача около близкия риф. С този фатален пробив в екипировката обяснявах и на себе си, и на околните, защо уловът ми се свежда основно до лапини и морски кучета. Въпреки това нямаше по-щастлив от мен и не усетих как се изнизаха две седмици. Парите свършиха и се наложи да се прибираме у дома, твърде далеч от рая.
Вместо обаче да се потопя в ежедневието, акълът ми беше все в морето. Планирах амбициозна програма по набавяне на екипировка. Обикалях като луд спортните магазини, но през лятото по онова време беше равносилно на шестица от тотото да уцелиш кога получават плавници, шнорхели и маски. Логиката беше желязна – няма, защото много се търси! За харпуни изобщо да не говорим!
Когато обаче имаш ясно набелязана цел, съдбата винаги е склонна да ти бутне едно рамо. На една сбирка с приятели, които ходеха на палатки на къмпинг “Градина”, стана дума за новата ми краста. Набързо обсебих разговора и им изнесох пространна лекция на тема подводен риболов. С огромно вътрешно убеждение, авторитетно и компетентно произнасях думите “изравняване”, “раздишване” и “хипервентилация”, а те ме слушаха с респект.
Една от девойките спомена, че е получила от брат си подарък от Италия маска и шнорхел и това лято се кани да ги пробва. БИНГО! Друг приятел пък се обади, че имал някакъв руски пневматичен харпун, но не му работел надеждно спусъкът и така си стоял. Пак БИНГО! В главата ми вече екипировката започна да се попълва и аз със задоволство отметнах две важни позиции. Примирих се с условието да отидем на “Градина”, но това беше цената да ползвам така ценните такъми на заем.
Оставаха плавници, неопрен и баластен колан. Открих някаква връзка през трети човек в спортен магазин и един ден се сдобих с чисто нови български плавници – черни, гумени, не помня каква марка. Когато ги занесох в къщи се оказа, че са ми малки, но и дума не можеше да става за рекламации. Щеше да се изтълкува като нагла неблагодарност. Поизрязах ги тук-там с ножицата и с малко зор успях да ги обуя.
Идея обаче нямах от къде да търся неопрен. След няколко опита с връзки и познати ударих на камък и започнах да обмислям алтернативни варианти. Сетих се, че през зимата си бях купил нов скиорски клин - черен “Серджо Такини”, с висок цип отпред, малко наподобяващ “лонг-джон”, на чийто етикет незнайно защо се мъдреше и вълшебната думичка “neoprene”. Реших, че нямам по-добра идея за момента и с клина и една тениска ще закърпя временно нещата. Доста се колебах дали да не му отрежа усилените клоширани платки с ципове долу на крачолите, но здравият разум надделя – бях дал 120 долара в Кореком за него.
Остана баластният колан. Умишлено оставих този компонент от мечтаната екипировка за накрая, за да му се посветя изцяло. За мен това беше нещото, което отличаваше истинския гмуркач от хилядите “шляпачи” с плавници и маска по плажовете.
По онова време почти всички коли бяха с вътрешни гуми и не беше проблем да си изрежа лента, както и направих. Внимателно бях огледал катарамите на онези харпунджии и имах проект в главата си. От дебела алуминиева ламарина и след доста търкане с ножовка и пила си стъкмих чудесно подобие на катарама “Спиротехник”. Коланът се получи.
Стигнах и до тежестите.Бях виждал в общото мазе на блока една стара оловна тръба от тоалетно казанче и без да се консултирам с евентуалния и стопанин, си я разфасовах за моите нужди. Оформих от стиропор макет на оловна тежест, като за формата и големината се доверих главно на зрителната си памет. С макета оформих трамбована дупка в мокър пресят пясък и в нея отлях една тежест. Стана малко шуплеста, но ми се видя добре и продължих, докато не претопих цялата тръба и още няколко оловни неща, които бях посъбрал. Излязоха дванадесет тежести, три от които бракувах за лош външен вид. Преминалите успешно “ОТК” позагладих с пилата и ги нанизах на колана. Редих ги, докато го запълних от катарама до катарама и според мен заприлича на коланите, които бях виждал на кръста на моите идоли. Бях готов за дълбините. Липсата на ръкавици, чорапи, кукан, буй и други дреболии не ме притесняваха. Е, наложи се да купувам палатка, но това го отнесох към “съпътстващи разходи”.
Дойде краят на юли и тайфата застяга багажа за “Градина”. С тръпнещо сърце през ден-два прозвънявах по телефона всички наред, за да съм сигурен, че никой от набелязаните “донори” няма да ме предаде и да си отложи заминаването.
Слава Богу, в един прекрасен слънчев ден оформихме “кварталче” от четири палатки на първа линия на плажа в къмпинга. Още същата вечер се възползвах от доброто настроение на бандата и поставих ребром моя въпрос. Момичето с маската охотно я извади и ми я подаде. Не вярвах на очите си! Технисуб Фалко! Лепна ми като излята. И шнорхелът беше супер. Рибите ги чакаха тежки дни!
Собственикът на харпуна също го извади и плахо се опита пак да ме убеждава, че нищо не става от него. Беше същият като този, с който преди месец и нещо бях натрупал значителен опит, затова възразих решително и прибрах оръжието на отчет при мен. Беше си в оригиналния калъф и с непокътнат “ЗИП”, с чиято помощ на другата сутрин го разглобих, почистих, смених му един семеринг с резервния, сложих му ново масло, напомпах го до дупка и се застягах за първото си гмуркане.
Докато аз се бях разположил на импровизираната обща маса и задълбочено провеждах последен оглед на всеки компонент от екипировката си, компанията ми хвърляше разсеяно по едно око. В общи линии през първия ден всички се занимаваха предимно с незначителни и безинтересни за мен неща, като благоустрояването на палатките и прилежащите им площи. Когато обаче нарамих чувала с такъмите, групата реши, че ще дойде с мен. Бях им напълнил главите с харпунджийските си раздувки и бях успял да ги заинтригувам. Образува се нещо като малко шествие, начело на което важно крачех аз, не спирайки да разяснявам тънкостите на подводния риболов.
Поехме към северния край на плажа. Там, срещу Черноморец има едно скалисто заливче, където избрах подходящо за влизане място и започнах да се екипирам. Бях с черната тениска, определена за гмуркане, та само навлякох скиорския клин. Преметнах презрамките, дръпнах ципа и добих още по-важен вид, защото реших, че на дизайн съм неотразим. Някой нескопосано се пошегува, че сме забравили скиорските обувки, но аз го подминах с презрително мълчание. Когато запасах баластния колан, вече ми се стори, че усетих “онези” погледи и адреналинът ми се покачи. Седнах на ръба на една скала, нахлузих плавниците, авторитетно наплюх маската, захапах шнорхела, придърпах харпуна и се огледах за ефекта. Всички ме наблюдаваха с любопитство, но на мен ми се стори, че е по-скоро възхищение. Каквото и да беше, безспорно бях център на вниманието. Помотах се още минута-две, за да се насладя на момента, след което поех въздух, отблъснах се от скалата и..... потънах като камък!
Дълбочината беше не повече от два-три метра, но в случая и това си беше проблем. Баластът явно беше достатъчен да потопи дебел чех заедно с надуваемия му дюшек, защото мен с наличните по това време 72 килограма, тениска и клин, ме завлече за миг право на дъното. Всичко стана толкова бързо, че и през ум не ми мина да хвърлям колана. Започнах трескаво да блъскам с хилавите плавници и успях да се покажа над водата, но веднага пак потънах. За части от секундата мернах усмивки по лицата на публиката, а на мен странно защо, хич не ми беше весело. Драмата продължи не повече от минута, но ми се стори цяла вечност. Разбрах, че с плуване няма да стане, затова инстинктивно приложих нова техника, която най-образно бих нарекъл “водолазене”. Когато след време я описах на един по-напреднал колега, той пък без колебание я кръсти “бригадирска количка”. В общи линии изглеждаше така: с ръцете се подпирах по дъното, а с плавниците се бутах напред. Все пак успях да изпълзя по камъните, наподобявайки според очевидци движенията на престарял морж с ясно изразена коксартроза. Когато се измъкнах от водата, всички се заливаха от смях, а аз гледах тъпо и бавно осмислях събитията.
Разбира се, веднага намалих драстично баласта, като от девет топуза на колана останаха само два, но заедно със свалените тежести си отиде и цялото ми самочувствие. Авторитетът ми по въпросите на подводния риболов се спихна като сцепен плондер.
В следващите дни последваха още разочарования. Харпунът наистина стреляше когато си иска, плавниците ми изядоха краката, а клинът повече ми пречеше във водата. С избилите белезникави концентрични петна от засъхнала морска сол по него вече не ми носеше и естетическо удовлетворение.
Единствено маската и шнорхелът не ми създаваха проблеми и постоянно си намирах повод да ги искам от момата. Както се случва между истински приятели, на нея това взе да и омръзва и реши да ми ги подари, за което от благодарност по-късно и станах кум.
За следващото лято успях да се екипирам по-прилично, започнах и риба да вадя понякога, а с годините подобрих и такъмите, и уменията си. Онези самоделни тежести обаче още ги пазя, като и в момента имам няколко от тях на баластния си колан. Най-вече от икономия, но може би и от малко сантимент, защото всеки път, когато ги сложа на кръста, си спомням урока, който получих с тяхна помощ.
С онази група приятели и до днес сме много близки, често се събираме и още се смеем на случката. Думата “баласт” трайно се настани в речника на компанията, като я употребяваме по различни поводи, обикновено нямащи никаква връзка с гмуркането. Например, когато някой много се разпали по някаква тема, все ще се намери друг да подметне нещо в смисъл: “Опа, полека с баласта!”. Скоро чух и жена ми да си мърмори пред телевизора по адрес на някакъв политик, че пък му бил малко баласта. Ами, то това се оказа най-трудното - всеки да си уцели мярката... |
|
Вчера си говорихме с Явор по този въпрос и искам малко да уточня неговия въпрос, защото темата тръгна леко в друга насока.
Въпроса не е ДАЛИ и КАК положението на контрата влияе на изстрела, а по-скоро ЗАЩО.
Всички сме забелязали, че наистина влияе, но въпроса е защо и тук въпроса наистина касае физическите закони които предизвикват това влияние. Така че хората, които разбират нека наистина споделят. |
|
Нови Продукти
Цена: 324.00 Лв.
Spearfishing
|
0:05:12 - 
51:18:43 - 
51:23:59 - 
51:24:23 - 
0:25:20 - 
Вид Риба
Рекорди
Риболовни Зони
Рецепти
Потребители
Връзки
