Spearfish.org - Spearfish.org

Разглеждане на всички мнения на Dobs

Общо мнения: 2210

« Предишен Стр. 56 от 111 54 55 56 57 58 Следващ »

kak se prostrelva xarpun	Отговори: 78 Видяна: 77,244	Последно мнение от: gre6nik за 08 Май 2008 - 13:52
от surfista за Вторник, 24 Януари 2006 - 21:592 3 4

Покажи
07 Май 2008 - 07:17
от Dobs

Уважавам мнението ти Иво.

Покажи
06 Май 2008 - 17:48
от Dobs

И аз бих предпочел да е тук, че да могат и други хора да научат нещо.

Покажи
06 Май 2008 - 13:48
от Dobs

Ще има ли в крайна сметка практически съвети относно стрелбата?
И аз искам да знам как трябва да се стреля. На мен лично ми е голям проблем.
Мога да споделя моя проблем и се надявам да ми дадете съвет.
Уцелвам безпроблемно малките до средни риби, но пропускам големите, трофейни риби.
В събота когато отидох за риба не бях стрелял цяла зима, бях с харпун с който не съм стрелял от 2 години и освен това му бях сменил спусъка. Практически беше нов харпун за мен. За моя изненада почти не пропуснах. Имах 2 пропуска за цял ден (от общо 10 изстрела) и то защото нарочно оставях рибите да се отдалечат... До тук добре. Даже може да си помислите че се хваля, но не е така.
Миналата година беше ужасна за мен. Имах поне 10 срещи с лавраци. Някои от рибите бяха от порядъка на 4-5 кг. Една ми дойде на 1 ръка разстояние, но за цялата минала година не съм ударил нито един лаврак. Намирах рибите много пъти. Идваха ми на близко разстояние, но или не успявах да стрелям (новобранска грешка) или ако стрелях не уцелвах.
През 2006 в един ден ми минаха 3 пъти торуци в рамките на боя. Първите 2 пъти не улучих, а третия не стрелнах.
Същото важи и по време на пролетната миграция. Цял ден ако текат платерини от по 200 грама нямам проблем да ги уцелвам дори на края на боя, но като мине един кефал за цял ден задължително го пропускам.
Явно проблема ми е психологически и ще се радвам на всякакви съвети.

Екипировка

Пак за ластиците	Отговори: 52 Видяна: 46,869	Последно мнение от: Vov за 07 Май 2008 - 14:05
от kkk за Четвъртък, 08 Ноември 2007 - 14:112 3

Покажи
06 Май 2008 - 12:40
от Dobs

Абе на мен нещо ми се струва че този тест не е показателен... Нямам научно обяснение за това, но мога да ви дам практическо.
Преди години се забавлявахме с братята ми да стискаме с ръце такова кантарче за да видим колко килограма "ще стисне". Изобщо не е трудно да се докарат цифри от порядъка на 70-80 кг стискайки само с пръсти кум дланите...
Все си мисля, че силата, която прилагаме да заредим един ластик е доста по-голяма от това...
А може и да греша...

Риби и Улов

Сезон 2008	Отговори: 1,061 Видяна: 900,163	Последно мнение от: kiril за 01 Януари 2009 - 19:07
от Sand за Петък, 15 Февруари 2008 - 21:222 ... 52 53 54

Покажи
05 Май 2008 - 17:35
от Dobs

vatus написа:

А с боички ще почерпиш ли?....

Боичките са за моделизъм. Марката им е "Revell" и струват около 5-10 лв (забравил съм вече точно колко). Продават се в едни малки кутийки от по 14 мл. Моите са тъмно червено и златисто. За 1-2 месеца гмуркане не са мръднали от перата. Бях нацапал и пантофите но боята не държи добре на гумата. Падна още на първото гмуркане. Продават се в магазините за бои и аксесоари за художници. Valkosub ме отвори за тях wink

Веско, плавниците са страхотни! Бих ги пробвал на драго сърце някой път wink

Покажи
05 Май 2008 - 14:57
от Dobs

Гледам че има интерес към плавниците за това черпя с още една снимка wink

Покажи
05 Май 2008 - 12:50
от Dobs

Ето и моя първи улов за сезона:

Покажи
04 Май 2008 - 08:12
от Dobs

Браво Веско!
И аз ги почнах вчера. Течаха много платерини. Взех 6-7 по-едри.
Останах доста учуден, че имаше риби които пасяха. Направо си беше като летен лов вчера, не като други години рибите да текат по повърхността. Вчера имаше риби и на 10-11 метра дълбочина... Много странно започва този сезон.

Кръчмата

"ваденка" с харпунджия.	Отговори: 158 Видяна: 134,765	Последно мнение от: vektorz за 05 Октомври 2008 - 23:18
от assen за Вторник, 22 Април 2008 - 17:402 ... 6 7 8

Покажи
26 Апр 2008 - 08:53
от Dobs

Тая риба си е гофус отвсякъде smile

Браво Веско smile

Екипировка

Акациев харпун	Отговори: 27 Видяна: 23,448	Последно мнение от: Chafo за 07 Май 2008 - 13:27
от Chafo за Петък, 25 Април 2008 - 12:592

Покажи
25 Апр 2008 - 17:23
от Dobs

Ти си знаеш моето мнение, че харпуна е супер!
По отношение на изработката и детайлите харпуна е уникален. Рядко има толкова педантични майстори като Чавдар smile

И това го казвам с най-добри чувства. Въпреки, че има още малко да се желае по дизайна и формата, твоя първи харпун е в пъти по-добър от моя втори wink

Кръчмата

"ваденка" с харпунджия.	Отговори: 158 Видяна: 134,765	Последно мнение от: vektorz за 05 Октомври 2008 - 23:18
от assen за Вторник, 22 Април 2008 - 17:402 ... 6 7 8

Покажи
25 Апр 2008 - 06:59
от Dobs

хехехе

Кой ли е модела с тази C-4 в ръка smile

Обща дискусия

СЪВРЕМЕННИТЕ ХАРПУНДЖИИ - ПОКЛОННИЦИ ИЛИ КОНКВИСТАДОРИ?	Отговори: 113 Видяна: 114,513	Последно мнение от: Vov за 31 Май 2008 - 23:04
от n.novkirishki за Петък, 18 Април 2008 - 00:282 ... 4 5 6

Покажи
22 Апр 2008 - 07:07
от Dobs

Този тест вече и на мен ми дойде прекалено...
Смятам, че много подценявате членовете на сайта!
И къде по-точно видяхте разделение? Абсолютно всички мнения до сега показват, че тук "месари" няма...
Ако все пак всичко е в рамките на хумура, то назидателния тон малко не ми се връзва...

Покажи
18 Апр 2008 - 11:29
от Dobs

Темата е толкова сложна и индивидуална за всеки…
Лично за себе си мога да кажа, че наистина съм повлиян от идеите на Дапиран и не само относно екипировка, дори най-малко от това. Той говори за общество от „ловци-събирачи” като нашите далечни предшественици в противопоставяне на сегашното общество от „животновъди-земеделци”, които не живеят в хармония със земята, а искат да я променят за да стане удобна за тях.

Аз съм склонен да приема тезата, че всеки един от нас носи в себе си дълбоко запечатани ловни инстинкти, любов и уважение към плячката, радост от победата над друго живо същество. Доколко тези инстинкти и усещания са непокварени от поколенията предци „животновъди-земеделци” зависи вероятно от отделния човек, но едва ли сред нас има хора, които убиват от жажда за кръв или просто за удоволствието да отнемеш живот… Това не е присъщо на хората според мен.

Аз гмуркам заради срещите с рибата. Някак си е неестествено за мен да гмуркам без харпун. Аз виждам себе си като ловец, а не като наблюдател под водата. Но количеството риба е много по-маловажно за мен от качеството и’. В моите очи 5 килограмовия лаврак, който моя приятел Миро (mirocomm) удари миналата година е по-стойностен от всички риби, които аз ударих…

Освен това има и по метафизични усещания за морето, които са също много важна част от любовта ми към него.

Настроението ми и поведението ми под водата се влияят много от морето. Когато гмуркам в бурно и навъсено море и аз съм разтревожен, усещам пулса на морето с тялото си и ми се ще да вярвам, че се свързваме… Когато морето е като тепсия, гладко и „мазно” и аз съм спокоен, плавен. Движенията ми сякаш са на забавен каданс, плъзгам се между камъните като някакъв флуид (или поне така ми се струва на мен, в очите и ушите на рибите сигурно съм като товарния влак…).
Когато погледа ми се срещне с ледения поглед на лефер усещам първата тръпка в тялото си, сякаш не той, а аз съм жертвата…

Това усещане за цялост с природата, с елементите не може да се намери другаде.
Моето семейство много обича планината. Умират си за разходки из страхотно красиви места из Родопите, Стара Планина, Рила и т.н.
Много е красиво наистина, но не оставя такъв отпечатък в сърцето ми както гмуркането дори в най-бурното, мътно море и безрибно море…

За новаци

mares thermic 7 mm	Отговори: 50 Видяна: 45,847	Последно мнение от: gre6nik за 26 Април 2008 - 18:22
от Subblue за Събота, 12 Април 2008 - 21:302 3

Покажи
17 Апр 2008 - 19:33
от Dobs

Момчета няма нужда от спорове. Неопрена Mares Thermic е достатъчно добър за това за което е направен,а имено за леководолазна употреба. Ако ще се ползва за подводен риболов, не е чак толкова добър, но става, както и всеки друг неопрен.
Едно нещо, което ми направи впечатление в постовете по-горе е че изтъквате цената на Марес-а като предимство. Тя беше предимство преди няколко години. В момента на пазара има доста харпунджийски неопрени вендуза дори на по-ниски цени от Mares Thermic.
В крайна сметка всеки си избира сам.

Административна зона

Конкурс за гмуркаческа история!!!	Отговори: 17 Видяна: 18,984	Последно мнение от: Dobs за 15 Април 2008 - 09:22
от Dobs за Петък, 21 Март 2008 - 10:21

Покажи
15 Апр 2008 - 09:22
от Dobs

История 17:

Първият

Беше ранна пролет. Чудесен период за любителите-гмуркачи. И аз в това число. Надъхан, въодушевен и въобразяващ си, че знае всичко от чуждите разкази. С една дума пълен новобранец. Доста от тънкостите на спорта попивах от един стар харпунджия. Как изглежда калкана, къде се крие, на кои места да го търся. Това бяха нещата, на които се учех на теория. След няколко такива урока реших, че съм готов да направя първи стъпки в подводния риболов. Вече бях добил нужната доза самочувствие, че съм достатъчно наясно как да уловя бленуваната от мен риба. Мда. Като се замисля, не би трябвало да е кой знае каква трудна задача. Какво пък толкова – не може чак толкова да се скрие от мен една най-обикновена риба. Пък и по разказите на „старите пушки“ все някоя част трябваше да съзра – я опашка, я перка или поне окото. Риба като риба. Оборудването също е налице. Щом имам необходимите съоръжения, вече мога да докажа на всички, че улова на калкан (както казва моя подводен учител) е проста работа... Номерът е да го видя.
В един прекрасен ден отидох сам на морето. Водата все още беше студена, поне 10 -12 градуса. Нищо. Неопренът и самочувствието ме топлиха, а и надеждата не ми позволяваше да мисля за студа. Важното е да има видимост. Вглъбен от идеята дори не обръщах внимание на красотата на подводния свят. Слънчевите лъчи придаваха причудливи форми на пресечения терен, над който плувах. Тук-таме някое попче профучаваше подплашено към най-близкото укритие. Като „професионалист“ обаче това въобще не ми правеше впечатление. Единственото, за което се радвах на все още слабото слънце бе, че ми топли гърба. След около 2 часа стоене във водата, излизах без никакъв улов.
За себе си, стигнах до извода, че рибата просто още не е дошла към брега. Това естествено не ми пречеше да си мисля, че все пак когато дойде... ще я скъсам.
Последваха още няколко ходения със същия резултат и най-накрая се обърнах към моя учител. Точно той ме извади от заблуждението ми, че няма риба и реши да ме вземе със себе си. Така няколко дни по-късно аз бях натоварен в гумена лодка с още двама опитни харпунджии.
- Тръгваме за риба. Не за кефалова обаче, а за калкан, доволно заяви единият от тях.
Лодката беше малка, но това не помрачаваше доброто ни настроение. Аз, като новобранец, съответно изчаках първо старите пушки да се облекат и след тях скромно се плъзнах във водата. Усещах някаква топка в стомаха. Притеснявах се да не се изложа пред другите, но все пак се надявах, че като начинаещ ще ми заработи късмета и ще изляза с поне един калкан от водата. Облякох долнището на неопрена и започнах да слагам горната част когато видях, че единия от спътниците ми вече беше с два или три калкана на кръста. Достатъчно му бе само едно кръгче около лодката. Нямаше как. Трябваше да призная пред себе си, че все пак хората имат дългогодишен опит. Гмурнах се с твърдото убеждение, че след това изобилие на риба което видях, след няколко спускания ще съм хванал и аз. Уви. Едва тогава осъзнах разликата между надеждата и мечтата.
Видимостта беше много добра – около 8-9 метра. Гмурках се поне от около 40-50 минути, когато моят учител се приближи. Видя, че не съм хванал нищо и ме попита дали виждам рибата. Въпросът ми се стори малко странен. „Не, досега не съм виждал така бленувания калкан“, отвърнах. Тогава той ми каза да го последвам, за да ме научи как да „виждам“ калкана, който стои маскиран на дъното. Изненадата ми беше голяма, когато още след първото гмуркане той ме извика, посочи към дъното и каза:
- Рибата е долу на около 5 метра, виждаш ли я?
- Да. - отговорих аз и продължих да стоя на повърхността, захласнат в гледката.
-Ами вземай я де. Какво чакаш? - спокойно каза той.
За разлика от него, сърцето ми щеше да изхвърчи. Усещах туптенето му чак в гърлото си. Пулсът ми биеше бясно. Погледът ми се замъгли. Едновременно преживявах щастие, вълнение и гордост - „най-накрая!“. Все още неосъзнаващ ситуацията се гмурнах и... Да, улових я. НЕ МОЖЕХ ДА ПОВЯРВАМ. Най-накрая държах първата си „РИБА“ в живота. Вече бях истински харпунджия!
След като излязох на повърхността и започнах да слагам рибата на кукана, учителят ми който вече бе на няколко метра встрани от мен отново ме извика. Когато го приближих разбрах, че ще повторим същото упражнение.
- Рибата е там долу, и ми сочи голям камък на около 6-7 метра. Гмурни се и я вземи.
Загледах се упорито в камъка. След около 30 секунди тъпо взиране надолу зададох неизбежният въпрос:
- Къде е?
Той пак посочи същият камък и търпеливо повтори:
- Ето там.
Добре, че респекта към него не ми позволи да изтърся първото, което ми беше на езика - „ЧЕ ТАМ РИБА НЯМА!“. Единственото, което успях да смотолевя бе, че не виждам нищо.
Той за трeти път ми посочи къде е рибата. Вгледах се още по-упорито и накрая я видях. Добре, че ми беше показал къде е точно мястото й. Ако бях сам можех да мина 100 пъти покрай нея и пак нямаше да я видя. Пред себе си бях принуден да призная, че е доста по-трудно да се види рибата, отколкото си го представях до този момент. След този кратък урок, който беше в продължение на няколко минути и на периметър около 6-7 квадратни метра, бях оставен сам да се справям с трудното „виждане на калкан“. След хващането на втората риба самочувствието ми беше неимоверно нарастнало. Вълненията и замъгленият поглед бяха история. Почувствах се за миг равен със старата школа. Амбициран тръгнах самостоятелно да търся следващата жертва.
Прекрасно време, тихо море, добра видимост, а аз търся ли търся. Мина поне един час в безплодно гмуркане. Достатъчно изморен реших, че е крайно време да намаля дълбочината и започнах да се приближавам към брега. Ентусиазмът ми започна бавно да се охладнява. Не виждайки нищо под водата започнах да мисля, че или няма риба, или съм пълен идиот (което е по-вероятно) ,но продължавах да далдисвам за удоволствие. След поредното гмуркане, минавайки на скорост над един камък, осъзнах че току що съм подминал една много, много прилична плоска риба. Осъзнаването на този факт ме накара да направя голям кръг, по време на който планирах как точно ще подходя към калкана. Гмурнах се на около два метра преди него и се насочих към същият камък с новия си зареден харпун, който все още нямаше сефте. Плувах бавно. Приближих се, протегнах ръка над камъка и забих харпуна като копие в мястото, където бях видял рибата. Усетих, че удрям нещо много твърдо. Надникнах и видях, че калкана се гърчи на малка каменна плоча и се мъчи да се освободи. Като истински харпунджия продължавах да натискам харпуна в дъното. След като се уверих, че наистина съм го набол реших, че спокойно мога да вдигна нанизаната риба. Уви... Пропуснал съм да отчета, че контрата на стрелата не е минала през калкана и в момента, в който започнах да я вдигам, аз я освободих и тя с два три маха тръгна да бяга. Настървен от неуспеха и проклинайки собствената си глупост, започнах да го гоня. „Ще я прострелям... За какво все пак ходя с този зареден харпун“, надъхано си казах. Скоростта на калкана и моята бяха еднакви. Въпреки възбудата си отчетох, че се движим над каменисто дъно и няма никакъв смисъл да стрелям. След около 50-ина метра криволичене над камъните, МОЯТ калкан се устреми към пясъка. „Колко съм точен, когато целя риба с диаметър над 45 сантиметра!“. В момента, в който я заковах и триейки наум самодоволно ръце видях, че съм я прострелял точно до негo... О Господи. Това беше таткото на всички калкани, поне два пъти по-голям от уцеления. Веднага след като го видях започнах да обмислям как да сложа и него на кукана. Реших, че след като продължава да си лежи спокойно на дъното ще изкарам сина му, а след това внимателно и плавно ще се гмурна, за да набода и него. Нали един от уроците бе, че калкана се мисли за добре скрит в заобикалящата го среда и никога не бяга когато го наближи човек. Не отчетох обаче факта, че все пак това си е най-обикновена риба и станалото с нейния родственик вече я е подплашило. Когато се гмурнах към нея с мощен замах тя изплува над пясъка и тръгна да бяга. Беше красива гледка, на която няма как да не се насладиш. Калканът си плуваше напред с пълна сила, а аз гонейки го се корях наум защо аджеба не заредих харпуна и се полакомих за тази лесна на глед плячка. Така и свърши нашата гонка. Първият, който се измори бях аз,но никога след това обаче не съм съжалявал, че не успях да догоня Татко им... Най-големият от всички калкани.

Покажи
15 Апр 2008 - 09:20
от Dobs

История 16:

ОРИСАНИЯТ ЗАЛИВ НА НЕРАЙДАТА


“Във времето, когато боговете още слизали сред
хората и простосмъртните почитали земята-майка,
в крайбрежните води на Евксинос живеели нерайдите –
неостаряващи, прекрасни морски нимфи…”


            Не беше тукашен, но местните го знаеха отдавна. Наобикаляше понякога към южния им морски край, нарамил неизменно сак и тежък сноп харпуни. Все сам, затуй му бяха лепнали и тоя прякор – Единака. Мъжете в селото не го харесваха и определено го избягваха, ала не можеха да се сдържат, ако го срещнеха след лов:
            – Къде ги хващаш тия зверове бе, Единак? – завистливо цъкаха далянджиите, оставяйки за момент кърпежа на мрежите.
            – Ашколсун, чоджум, àсъл* маймàр**! – ще викнат старците, насядали на свечеряване край портичките на дворовете. – Ама гора сюнгии*** мъкнеш, пък рибата една? Такива барем две да бяха, че и за кръчмата една артък, тогаз виж – евала!
            Нито един от рибарите в селото не беше вадил риба като неговите. Най-много по една на влизане наистина, ала какви! Дъхът им секваше при исполинския им вид – и не от лесните кефали, а все торуци, гофани или лавраци. Понякога се връщаше и с някакви чудати риби, каквито никога не влизаха по мрежите. Едни такива тъмни, други пък – нашарени, че даже златочели – ни бяха виждали по тяхното море, ни бяха чували такива – аджаùп****!
            Заради тия риби ли, или защото беше другоземец, но за Единака се разправяха легенди. Ракийката на Мухтàра развързваше езиците и кръчмата кънтеше от гръмогласните небивалици – че във водата бил чевръст като делфин, че гмурнел ли се, чак забравял да излезе, че хващал рибите с ръце… Мълвяха се и разни още по-невероятни слухове, но тях се осмеляваха да шепнат само с недомлъвки на ухо и бърже се прекръстваха.
            – Що пак мълчиш бе, Единак? Един път няма ли да има повече, че да намажем скарата и ние както си му е редът? – не мирясваха по-приказливите от селото. – То дойде ли на паламуда времето, ще се вмирише селото, ама сред лято…
            Единака пъргаво се врътваше и добродушна усмивка разтягаше прясната следа от маска върху обветреното му лице. Не беше в първа младост, но здрав и хубав мъж.
            – Една ми е достатъчна. Вземете половината от тази, че и това е много!
            – А, някой друг път, като излезеш с повече – дръпваха се те засрамено.
            – Вий знаете – изглеждаше ги продължително Единака и продължаваше развеселен по пътя.
            Не вдигаше очи, додето не подминеше табелата на селото – да не гневи ревнивците. Стройното му мускулесто тяло и гъвкавата му походка караха и задомените жени да го заглеждат скришом, а младичките откровено го задяваха. Не му бе лесно – все хубавици бяха в селото – високи, смугли, тъмнокоси, с бедра, вълнуващо изопнали полите и неспокойно натежали ризи. Черните им очи настойчиво се бореха да срещнат погледа му и дръзко го приканваха, при това без разхайтената похот на градските никаквици.
            Те бяха го издирили сега – да ги подучи що да сторят. Накарала ги баба Кера. Най-стара в селото, ама с акъла си и за такива работи я слушаха. ___________________________________________________________________________
*àсъл - истински
**маймàр – голям майстор
***сюнгùя – щик
****аджаùп – чудноват,особен

            – Не знам дали тогава той ни отърва. Проклела беше селото нерайдата* – задето старата тайфа** уби тюлена ù. Започна глад и мор, ама след него всичко свърши – тъй рекла им.
            Мъжете бяха твърде горди да признаят, ала от седмици май само водорасли и медузи вадеха от мрежите. А за капак и тая черна скръб! Един от младите рибари бе изчезнал. Открили само лодката му – пълна с риба. От него ни следа! И пак край онзи проклетисан залив – на нерайдата…

            Единака поспря и остави сака и харпуните. Протегна се, разкърши тяло и вдъхна радостно от летните ухания. Гората го приветстваше с омаен аромат на билки, птичи трели и разхлада. Тук-там по някой подранил щурец подхващаше вечерната свирня, но бързо секваше уплашен.
            Наблизо беше вече, но трябваше да бърза. Нарочно този път избягна селото, макар че обикаля повече. Остави прашния коларски път и сви напряко през гората. Сенчестите дъбове държаха земята чиста и се вървеше лесно. Единствено орляците мушици разваляха насладата, опитвайки да се напъхат ту в очите, ту в носа му. Почти пробяга оставащите метри и ниско спусналото се към залез слънце блесна топло зад тила му.
            Беше излязъл в горния край на просторна поляна, голяма като футболно игрище. Неволно притаи дъх. Вълнуваше се всеки път. Не беше просто гледката. Усещаше се нещо странно на това закътано в гората място. Като че сила някаква извираше от земните недра и го пронизваше при всяка крачка. Остави всичко под едно дърво и продължи с разтупкано сърце. Вълнението му растеше, а когато най-после се изправи пред величавите заоблени скали почти се олюля и коленичи.
            Намираше се в лоното на древното езическо светилище. Безброй ръце ли бяха местили тез’ скални колоси, или незнайна мощ, забулена от времето? Като че племе великани бе редило валчестите каменни грамади! Остана коленичил, докато сенките се издължиха за да прикрият от очите на всевиждащото слънцето вдълбаната утроба на каменния храм. Бавно стана и без да бърза свали венец от билки, сбирани по пътя. Положи го внимателно в утробата-олтар и сведе поглед. Отстъпи без да се извръща повече и тихичко избиколи отзад. Проби си път направо през тревите и тръстиката – до каменната урна на кристален извор. Свещена бе водата на аязмото*** и местните го пазеха като очите си. За много болки беше лек и против уроки помагаше, че и за друго…
            Единака предпазливо се огледа. Нищо не издаваше нечие присъствие. Бръкна в пазвата си и с разтреперана ръка извади сребърния мускал, овесен на врата му. Отпуши го и здраво хванал сименото**** му синджирче го потопи в прозрачната вода. С ръка не трябваше да я докосва. Напълни го внимателно и все така вглъбен го скри под ризата. Потръпна от студения му допир, но не пророни нито звук. Не трябваше, ако желаеше водата да го пази. Изправи се и с бързи крачки тръгна към багажа си. Нарами го и хукна през гората. Оттук нататък беше само нанадолнище. Пътеката го водеше покрай корито на пресъхващ ручей. Пресичаше го на места, но следваше течението и не след дълго го изведе от гората. Пред очите му се откри дълбок закътан залив, ограден от двете страни с високи скали – гладко изоблени и дълбоко нацепени. Последните метри на пътеката водеха през тръстиката на малко мочурище и Единака изскочи на звънтящия пясък.
___________________________________________________________________________
*нерàйда – морска нимфа
**тайфа – риболовен екипаж на далян
***аязмо – свещен извор с лековита вода
****сùмен – сребърен

            Намираше се в дъното на залива. Далеч напред последните слънчеви лъчи караха морската повърхност да блести, накъдрена от умиращия дневен бриз. Отпусна се на пясъка. Това бе той – Орисаният залив на нерайдата! Недокоснат от времето и необяснимо чист. Като че някаква неземна воля го пазеше от посегателства.
Не беше идвал тук над двадесет години. Тогава беше още много млад, но случилото се го промени завинаги. И тогава морето беше взело жертва, а той се случи тук и преживя неща, които предпочиташе да е забравил. Понякога дори успяваше – до следващия път, събудил се без дъх, сънувайки отново и отново. А с времето бе станал мълчалив и по-затворен. Жените го харесваха и определено имаха свой кът сред мислите му, но никоя не бе го задържала.
            Въздъхна и се огледа. Красив бе пустият му залив. Красив и мамещ – като врата към други светове. И точно както в онзи ден диханието на морето мляскаше подканящо в крайбрежните подмоли, а сенките на плажа се топяха сред сумрак. Брегът се готвеше за сън, но в този миг морето се пробуждаше. Сега бе времето да натопи глава и онемее от възторг – минути преди истинския мрак, защото балът на нощта там долу изпреварва земния – но Единака този път не бързаше. Остана на брега. Застина неподвижен, докато спря да съществува и се сля с покоя, с настъпващата тъмнина и с крясъка на уморени гларуси. Гората взе да шепне тайнствено на първите звезди, а жабите заспориха за вечните неща. По пясъка пробяга гущер, две пеперуди прелетяха, но Единака бе далеч от тежестта на тялото и лапите на времето. Далеч от мисли, от желания, от звуците на този свят и тъмнината на настъпващата вечер. Той бе открехнал портата към нещо тъй различно, но някой неочаквано я тръшна и го завърна на брега.
            Остана неподвижен и дори не се огледа. В света на сенките желанията пречеха, а погледите плашеха и той го знаеше, защото бе ловец. Ако съдбата бе му отредила, то щеше да се случи, но трябваше да бъде търпелив. Загледа хоризонта и раждащата се луна. Синьочервена, бледа и забулена, тя бавно се измъкваше от водния покров – огромна и загадъчна. Раздърпа синия воал и се отблъсна от морето. Засвети като тлейнала жарава и метна огнена пътека към брега. Дъхът на Единака секна. Отдясно сред скалите плъзна сянка. Замря за миг и се прокрадна към морето. Готов бе да се закълне, че е жена – разголена и дългокоса! Нагази във водата и застина. Дали го бе видяла или бе чула нещо? Извърна се към него колебливо. Направи крачка-две и спря. Прошепна нещо, после ниско се засмя. Звучеше като недвусмислена покана и Единака се поддаде. Обърна се нататък и се взря, ала напусто. Видението бе изчезнало.
            Загледа пак луната и коремът му се сви. Усети нещо хищно във вида ù. Наведе поглед, вдигна пак очи и целият настръхна. От огнената ù снага струеше непонятно зло, насочило мощта си срещу него. Той бе белязаната жертва, то – ловецът! Усети как ще бъде връхлетян, преметна се встрани и се изправи тежко дишащ. Каквото и да беше, този път пропусна.
            Луната бавно избледня, поръси със сребро водата в залива и просветли нощта. Единака бръкна в ризата си и сграбчи трескаво мускала. Напръска се и бавно мина с шепи през лицето. Олекна му.
            – Ако ще става нещо да съм чист отвътре и отвън – усмихна се той облекчен и се прекръсти.
            Съблече се и грабна сака. Извади неголяма кърпа и взе грижливо да реди такъмите.
            – Маска, шнорхел, плавници, костюм, колан, фенер и нож – преговори по навик, докато вадеше чифт боти и нови-новенички ръкавици. – Май всичко взех.
            Единака раздвижи методично всички стави и изправи гръб. Кръглото лице на луната ярко блестеше в синкавия полумрак, обещавайки светла и спокойна нощ.
            – Ама и тебе си те бива тази вечер. Ще ми скопосаш върховете на стрелите за едното нищо – поклати той глава. Пресегна се и метна дрехите си връз харпуните. Нямаше да му трябват под водата, поне засега. За друго беше тука тази вечер, не за риба…
            Нагази и възкликна от наслада. Топлата вода гальовно отпусна настръхналите му от хлад бедра. Обичаше да влиза нощем. Усещаше покой, недостижим сред суетата на деня, а тайнството на мрака превръщаше и немислимото в реалност, възбудило приятно сетивата. Единака облече ловко неопрена и сложи тежестите си на кръста. Направи крачка към брега и рой искри обви краката му.
            – Дори планктонът е красив по тъмно – щастливо помисли Единака и радостно загреба с шепи във водата.
            Един голям пагур се цопна шумно от близката скала.
            – По-тихичко, че ще подплашим всичко живо – подсмихна се Единака, докато нахлузваше плавниците. Плю в маската, изплакна я внимателно и я намести на лицето си.
            Безценна бе. Секретна разработка. Подарък от разплакания руски офицер. Затуй, че бе спасил жена му в онзи леден ад на давещи се и удавници. Единака тръсна глава. Не обичаше да си спомня за тогава. Провери фенера, захапа шнорхела и се отпусна безшумно във водата. Морето го пое в прегръдката си. Включи дисплея, вграден в стъклото пред очите му. В режим на нощно виждане чернилката премина в зеленикав здрач, откриващ силуетите на първите скали. Една след друга системите за наблюдение се включваха. Прецизен ехолот, удобно комбиниран с радар, специални датчици за регистриране на биоелектрически сигнали, висок клас GPS-устройство, а за старомодните – класически компас във виртуален вариант. Дълбокомер, разбира се и най-накрая – дигитален термометър. Не бе забравен даже лазерният мерник, но той се включваше отделно по желание. Не можеше край теб да има нещо живо и да не узнаеш за появата му!
            Единака напълни два-три пъти дробове, издиша наполовина и потъна като в масло. Познаваше прекрасно мястото, ала не действаше по план. Морето обожаваше обърканите планове. Прокрадваше се плавно и безшумно като дебнещ хищник. Достигна слой зелени водорасли, покрили дъното и леко ги разрови. Разбира се, че бяха тук – голямо ято спящи платерини. Най-близката изглежда се събуди, издигна се полека и се сепна. Една след друга се размърдаха и другите, измъквайки се от зеленото укритие. Стопиха се в далечината без да бързат, като да знаеха, че няма от какво да се страхуват. Изчака да се скрие и последната и чак тогава тръгна да поеме въздух. Не искаше да ги подплашва повече. И тях, и другото, спотайващо се някъде наоколо. Не беше сигурен, а и системите за наблюдение мълчаха, ала особеното чувство му подсказваше за нечие присъствие. Пое си въздух и се гмурна пак. След пясъчното дъно идваха каньоните. Проточили се успоредни ридове, редуващи се с пясък и потъващи навътре. Освен ако не бяха пък затрупани. Отдавна бе, когато за последен път бе дебнал в тях лавраци. Не, ето ги, каньоните си бяха тук, започвайки от нула и постепенно ставайки дълбоки. Изглежда всичко беше както преди двадесет и повече години. Нататък трябваше да почнат скалните грамади, насечени от цепки, дупки и безброй подмоли. А още по-нататък… Единака бавно изплува и леко издуха водата, напълнила шнорхела му. И все пак нещо беше променено. Безчислените черни миди вече бяха рядкост. Дори и тук скалите бяха пооголени. Ами ония – едрите, големи цяла педя? Рапаните не им прощаваха, но в крайна сметка безпощадни бяха хората. Единака се наруга наум. Безброй пъти бе си обещавал, че във водата само ще се наслаждава, но все по-често не успяваше. Болеше го от хорското безумие. Строежи, тонове бетон, боклуци, мръсотия. Виновни нямаше и журналистите мълчаха, властта бездействаше, а надпреварата растеше.
            Пое дълбоко въздух. Раздиша ядно, после за минута-две забави. Пое отново, колкото можа и донапомпи с бузи, за да се гмурне, този път за дълго. Замахна два-три пъти с плавниците и се скри в каньона. Планира неподвижен почти до дъното и продължи напред. Дисплеят в маската му пламна. Докладваше за живо същество, но пясъкът пред него беше чист. Подсмихна се игриво. Хитрецът явно бе заровен по-дълбоко, за да не вижда и следа. Калкан! Не беше техният сезон, но очевидно си обичаха местенцето, за да излизат посред лято. Вече посягаше, за да разрови пясъка, но плавно промени посоката. Напъха пръсти в някаква странична цепка и се засмука в камъка. Не мърдаше, не гледаше вторачено напред, а сякаш пиеше пространството с разфокусиран поглед. И просто чакаше – но без очакване. От тъмнината на каньона като летящи призраци изникна група сенки. Не бързаха, спокойни и величествени. Пристигаха, все по-наблизо, плавно-нереални, като че ли не плуваха, а нещо ги изтласкваше към него. Прииждаха едва потрепвайки – голямо ято едри врани, изпълнили с телата си каньона. За миг му се прииска да ги освети. Да види цялата им красота! Обичаше да се любува на безтегловните бакърено-лилави силуети с обрамчени от жълто перки. Поколеба се, ала ги остави. Бе рано за прожектора – подсказа му го глождещото чувство. Усещаше, че нейде близо някой дебне. Очакваше го. Знаеше, че трябва да се случи. Ала кога и как?
            Мълчащият дисплей на маската започна да го дразни и той изплувайки го спря. Пое си жадно въздух и нетърпеливо се озърна. Звездите над главата му примигваха студено. Красиви и безчислени, ала така далеч, че за момент почувства страшна самота. Усети се захвърлен сред безкрая, нищожен, жалък и ненужен. Заля го неочаквана вълна на неприязън към любимата му маска. Залъгваше го с водопад от информация, ала за сметка на естествения свят. Приспиваше му сетивата и заличаваше с години трупания ловен нюх, а най-лошо бе, че неусетно го обсебваше. Но точно днес мълчеше! И в този миг го осени прозрение. Ами ако тъкмо тя…? Не беше сигурен, но трябваше да провери. Заложи на инстинкта си и включи силния прожектор. Светът се сви – в един единствен лъч – но истински.
            Последва снопа светлина към дъното. Приветства го феерия от цветове на гъби и разцъфнали актинии. Рибета с шарени тела надничаха недоверчиво от опразнени черупки. Нататък смешно се кокореше забързан рак. Скариди украсяваха върха на водорасли, а от скалата гледаше немигащо рубинено око. Кипеше от живот! Единака бавно отмести лъча нагоре. Привлечени от светлината отнякъде изскочиха сафриди и се защураха объркани в петното на прожектора. За кратко! Трасиращо торпедо се изстреля в тъмнината, пресече и изчезна. Остана само тръпнеща опашка, потъваща отхапана към дъното. Замислен, Единака се измъкна от каньона и продължи към изхода на залива. Животът не търпеше грешки!
            Не се наложи да се гмурка дълго. Морето му разкри загадката. Отблъсна се от дъното стъписан. Бе сигурен, че отговор ще има, ала не искаше такъв. Не го очакваше. Не вярваше, че някой ще се осмели! Скверняха вече май навсякъде, но тук... Под него всичко бе покрито с мъртва риба. Стотици, хиляди безжизнени телца! Безсмислено и варварски изтребени. Безсилен, Единака хапеше отчаян шнорхела. Вандалите настъпваха безмилостно. Но заливът си беше отмъстил. Нехаеше, как точно беше станало. Нещастен случай с взрив. И непогребан бомбаджия…
            Единака заплува към брега. Тук нямаше какво да търси повече, а и не искаше. Не забеляза, как е стигнал. Захвърли всичко, съблече се и влезе във водата. Отпусна се по гръб, опитвайки се да забрави гледката. Загледа се в безкрая от звезди.
            – Поне вас скоро няма да достигнат – затвори той очи и се остави на водата.
            Не знаеше, дали са минали минути или часове. Извади го от унеса възбуждащ допир. Ръце, пълзящи нежно по гърдите, коси, влудяващо докосващи врата му и хладни устни, шепнещи със странен говор. Настръхна, но не се отдръпна. Опита само да се извърти, но беше спрян.
            – Нали не мислиш да избягаш? Ти знаеш, че си мой и само времето ни пречи да сме заедно. Но то лети! Ще дойдеш трети път и ще останеш с мен завинаги. Нали, любими мой?
            Единака изгаряше от нетърпение да я погледне. Опита се да отговори, да я целуне, но тя изкусно го увлече и го дръпна под водата. Повлече го след себе си, искряща в светлина и неизразимо нежна. Показа му невиждани неща и го накара да забрави за света. А после го целуна и изчезна. Объркан, Единака се огледа. Не знаеше къде е горе и къде е долу. Замаяно помисли, че мехурчетата въздух ще го изведат и бавно ги последва. Не бързаше за никъде. Обърна взор нагоре. Звездите и луната бяха потопили лик и любопитно гледаха през гладката повърхност на морето. Изскочи над водата, вдиша жадно и потъна в мрак.

            Събуди се на плажа. Замръзнал и скован. Помисли, че е било сън, но беше мокър, както и костюмът му. Облече се набързо. Зъзнеше. Заскача по скалите да се стопли. На селяните знаеше какво да каже. Не пити с мед и орехи, и не молитви в църква биха ги спасили. И всяка друга жертва би била напразна, ако забравеха за Бог в сърцата си!
            Пламтящото сияние на хоризонта предизвестяваше за идващия ден.

*************

Покажи
15 Апр 2008 - 09:10
от Dobs

История 15:

Щастлив улов.

С приятеля ми Младен се връщахме от болницата намираща се на стотина километра от Мисурата, градчето където живеехме в Либия. Седмица преди това с жена му, Люси, бяха преживели катастрофа в която той като по чудо се беше отървал само с леки охлузвания. Тя все още се намираше в интензивното отделение на болницата със спукана базова кост на черепа и лекарите се опитваха да я стабилизират. Шансовете които и даваха бяха 50/50 и след повече от седмица борба за живота и в което време се чувствахме напълно безсилни, умората и изтощението бяха започнали да си казват думата. Тягостните мисли не ни напускаха нито за миг и карах колата по крайбрежния път мълчаливо. Имах нужда да се разтоваря по някакъв начин и въпреки че не изглеждаше особено уместно реших да отбия от пътя и да направя едно гмуркане. Казах на Младен за намеренията ми а той отвърна че ще ме чака в колата.
Вече две години откакто бях в тази страна, далеч от жена ми и дъщеричката ми, и единственото ми развлечение беше подводния риболов в който ме посвети приятеля ми италианеца Джорджо. Беше близо 60 годишен и един ден ме помоли да го придружа на брега за да го предпазвам ако нещо му се случи. Преди да влезе ми връчи резервната си екипировка с която ако поискам да се гмуркам. Още с първото си влизане бях омагьосан от този приказен свят. От спокойствието което цареше в него, въпреки че не заставаше и за миг в покой. Прекрасните багри и причудливите форми от лекотата с която те обгръща и бягството от мислите с което те дарява.
Такова спокойствие се надявах да открия и сега докато обличах доспехите си. Екипировката ми беше последен писък на модата за своето време. Костюм от две части с цип , плавници, маска, шнорхел, кожени ръкавици и нож всичко на фирмата Beuchat. Изключение правеше само харпуна ми който беше последен модел пневматик на някаква незнайна фирма и се напомпваше до 20 атмосфери. Потопих се във водата и с плавни движения се насочих навътре. Усещането както винаги в началото е някак си различно, имах странното усещане че днес ще се случи нещо необичайно. Направих няколко гмуркания на малки дълбочини но не намирах нищо интересно за стрелба. Морето беше леко мътно този ден а и слънцето не беше особено щедро така че обстановката донякъде отговаряше на душевното ми състояние. Нямах намерение да стоя много и дори се чудех дали не съм направил грешка че изобщо съм влязъл. Точно в този момент го видях….. една огромна сянка се мерна в полезрението ми след което изчезна в една от пещерите по дъното. Пулса ми се ускори защото въпреки че бях удрял доста от тях не бях виждал толкова голям групер. Намираше се на дълбочина от около 5-6 метра и бях сигурен че е някъде под камъка. Раздишах и се гмурнах . Както и предположих седеше малко навътре в пещерата и се полюляваше в такт с вълнението. Без да се замислям се прицелих и стрелях, което го накара да изтръгне харпуна от ръцете ми и да го напъха навътре в пещерата. Имах късмет че тя се оказа без изход което го спря. Изплувах и след бързо раздишване се гмурнах отново. Един от големите ми страхове беше да се пъхам по пещерите понеже винаги можеше да се появи някоя агресивна морена които изобилстваха в този район. Рискувах и се напъхах в дупката докато улових дръжката на харпуна след което започнах да го тегля. Страхувах се да не се наложи да режа въжето и да изгубя стрелата. Веднъж заклещят ли се мерутата са много трудни за вадене а понякога дори и невъзможни. Оказа се обаче че изстрела ми не е бил от най сполучливите, бях пронизал корема на рибата, поради което в крайна сметка се разкъса и освободи стрелата. Изплувайки с харпун в ръце видях как звяра изскочи от дупката и отплува нанякъде оставайки след себе си следа от хранителни отпадъци излизащи от стомаха му. След като успях да превъзмогна вълнението и да презаредя харпуна се насочих в посоката в която се беше понесла рибата. След около трийсетина метра забелязах от една цепнатина между две скали да изплуват някакви боклуци. Доплувах над мястото и видях гърба на рибата която беше застанала напречно на цепнатината. Стрелях отгоре съзнавайки че е грешка и едва ли ще успея да я извадя. Въпреки това ловната страст ме беше завладяла и не се подадох на разума. Естествено както се и очакваше не можех да извадя улова колкото и да се опитвах, въпреки че този път изстрела беше добър и откачане нямаше. В този момент обаче реших че ако извадя рибата Люси ще се оправи. Това ме накара да се заема с още по голяма упоритост с опитите си изпробвайки всякакви прийоми които в крайна сметка се оказаха несполучливи. В един момент се сетих че в багажника на колата имам още един харпун, пружинен, и си помислих че ако го използвам ще успея. Без много да се колебая оставих пневматика с рибата и се отправих към брега. Младен ме посрещна с уморен и питащ поглед, казах му че съм ударил голямо меру, взех харпуна и се отправих към мястото. Пристигайки с радост установих че харпуна ми е още там и ме чака с рибата на края на стрелата. Без да губя повече време отправих изстрел който улучи гърба на около 20 см от предишното попадение. Рибата бе все още жива и в стремежа си да оцелее беше разперила всичките си перки. Започнах да подръпвам ту едното ту другото въже и след доста усилия най накрая рибата изскочи от цепнатината вече напълно омаломощена. Гледката беше невероятна …. Огромния трофеен екземпляр се носеше около мен с отворена уста в която се виждаха острите зъби. Цветовете му бяха много наситени и преливаха от тъмно кафяво до червено с жълти отенъци. Бях безкрайно щастлив и убеден че щом успях да уловя тази риба жената на моя приятел ще се оправи. Младен ме посрещна на брега и ме поздрави но знаех че не му е до това в момента. Прибрахме се късно вечерта и поради липса на фотоапарат не можах да заснема най голямата риба която съм улавял някога но успях да я измеря и се оказа малко над 20 килограма. След около месец в болницата Люси се стабилизира достатъчно за да понесе полета до България където лечението и продължи около година. Въпреки големите трудности се възстанови напълно и всяка година с Младен не пропускат именния ми ден на който по традиция се събираме в къщи със семейството и най близките приятели и роднини.Въпреки че от тогава изминаха много години тази история се споменава всеки път и сме благодарни че завърши тъй щастливо за всички нас.

За новаци

mares thermic 7 mm	Отговори: 50 Видяна: 45,847	Последно мнение от: gre6nik за 26 Април 2008 - 18:22
от Subblue за Събота, 12 Април 2008 - 21:302 3

Покажи
14 Апр 2008 - 19:08
от Dobs

Вендузата не се облича толкова трудно. Ще свикнеш на 5тия път и след това комфорта и топлината, която ще ти предостави ще са далеч по-големи. Ако двата костюма, които се предлагат са 1:1 еднакви и разликата е само хеланка срещу вендуза, аз те съветвам да вземеш вендузата.

Риби и Улов

Сезон 2008	Отговори: 1,061 Видяна: 900,163	Последно мнение от: kiril за 01 Януари 2009 - 19:07
от Sand за Петък, 15 Февруари 2008 - 21:222 ... 52 53 54

Покажи
14 Апр 2008 - 10:43
от Dobs

Петър написа:

Браво за калкана! Бих Ви препоръчал да си смените токата на колана! Тази може сериозно да ви затрудни ако се наложи да изплувате аварийно.

Извинявам се за оф-топика, но марсилската тока е може би най-безопасната от всички които съм ползвал. Откопчава се с едно съвсем леко движение и колана се изнизва сам. Само колегата по-горе може да си скъси малко колана, защото края, който излиза от токата е прекалено дълъг.

Административна зона

Конкурс за гмуркаческа история!!!	Отговори: 17 Видяна: 18,984	Последно мнение от: Dobs за 15 Април 2008 - 09:22
от Dobs за Петък, 21 Март 2008 - 10:21

Покажи
14 Апр 2008 - 09:56
от Dobs

История 14:

СТРАХ

Дълбокомерът показваше 57м дълбочина. Студът проникваше през смазания от налягането неопренов костюм. Азотната наркоза притъпяваше сетивата ми, всичко течеше като на забавен кадър. Металния вкус и бученето на водата бяха това, което чувствах. Единственото, което виждах беше лъчът светлина от водолазния фенер, отразяващ се в бетонната стена, останалото беше мрак... Същия този мрак от който се страхува всяко дете.

Всичко започна през 80те. Баща ми беше капитан на малък изследователски кораб и често ме вземаше на експедиции. Там за пръв път видях водолази. Помня сякаш беше вчера,колко развълнуван бях наблюдавайки ги от горната палуба как се приготвят за спуск. В този момент реших да стана един от тях. Скоро след това се записах на плуване, а през 92ра и на водолазен курс към ОСО. Гмуркането и подводния риболов се превърнаха в страст за мен, а водата – естествена среда. Последваха години на рапанолов и участия във всички състезания по подводен риболов, наред с легендите в спорта. Случи се така, че заминах да търся реализация, като водолаз извън България, път изпълнен с трудности и лишения за един Българин на края на света.

Празниците по посрещането на 2006г тъкмо отшумяваха когато получих предложение от мой колега и приятел, да се включа в екипа на фирма Акванавт за извършване на ремонтни работи в намиращия се в близост то град Панагюрище язовир Тополница. Обектът беше самата язовирна стена, или по точно изпускателните колектори-тръби преминаващи през нея, които служaт за регулиране на нивото на водата в язовира. Подводният вход на всяка от тръбите, разположени на повече от 50м дълбочина, беше разширен, приличащ на пирамидална галерия, препречен със здрави стоманени решетки. Те предпазваха от попадане на потънали дънери и всякакви боклуци по време на източване на водата. По дължината на всяка тръба имаше по две последователно разположени клапи, авариина и оперативна. Нормално оперативната клапа служи за изпускане и задържане на огромното налягане на водата, а при несработването и за затваряне на колектора се използва аварийната. В случая обаче, и двете клапи бяха повредени и подлежаха на незабавна подмяна. Единствената възможност за ремонт бе спирането на достъп на водата от язовира до тях и смяната им от екип работещ вътре в иначе кухата язовирна стена. Разбира се източването на огромното количество вода от язовира бе неприемлив вариант, затова бе използвана 500 килограмова стоманена тапа с диаметър 1,4м която бе инсталирана вътре в колектора преди изпускателните клапи от водолазите още преди моето пристигане на обекта. За целта бяха отстранени част от предпазните решетки на входа на колектора, направени преди десетилетия от железопътни релси, тапата, добре балансирана , бе внесена от опитните водолази през входа на колектора и монтирана на около 10-12м навътре където пирамидалната форма на съоръжението преминаваше в стоманена тръба с бетонно покритие. След последвалата херметизация, водата бе изпомпена от колектора и клапите подменени.Тежестта на водата на такава дълбочина упражняваше натиск от над 100 тона върху стоманата и бе заклинила и огънала иначе усилената желязна тапа с форма на пресечен конус. Следваше не леката задача с отстраняването на 500 килограмовия стоманен къс от съоръжението. Опитите за премахването му използвайки мощни маслени крикове се оказаха неуспешни.

     Водата беше замръзнала на повърхността. Придържах се за спусковото въже на около метър под понтона от който се извършваха спусканията, опитвайки се да свикна с новата екипировка. За пръв път влизах с водолазен шлем и знаех ,че нямам много време да експериментирам преди да започне спускането. Бонето изпълващо пространството между главата ми и шлема не беше по мярка, подбрадният ремък също стягаше и чувствах тотален дискомфорт. В слушалките чух повикването за тест на комуникацията от повърхността, отговорих, нямаше връщане назад. След секунди срещнах погледа на колегата, опитен водолаз с години под вода зад гърба си. Задачата ми беше лека, да осигурявам на входа на колектора и в случай на нужда да помогна на професионалиста, който се нагърбваше с истинската работа.

     Тръгнахме надолу, на няколко метра под водата светлината изчезна, остана само лъчът от водолазния фенер прикрепен на шлема, осветяващ спусковото въже. Времето за пребиваване на дъното бе много кратко, а аз не исках да се провалям , затова ускорих колкото мога скоростта си на спускане-голяма грешка, както щеше да се окаже по късно. Погледнах дълбокомера, показваше около 50м, разбрах, че съм близо до края на спусковото въже прикрепено на метри от входа на колектора. Не след дълго чух шум-беше отворен малък байпасен кран вътре в колектора с цел отвеждане на част от вдигнатата от нас тиня и подобряване на видимостта. Водата преминаваше със страшна сила и бучене през него. И ето, стигнах края на въжето, огледах се, нищо не изглеждаше така, както на чертежите на повърхността, не знаех къде съм, опитвах се да мисля трезво, но мисълта ми течеше бавно, не виждах нищо освен неясни кадри, чувах само тътена на водата. Знаех, че азотната наркоза няма да премине преди да изплувам, мобилизирах се и тръгнах в уговорената посока, водейки се по бетонната стена. Не изминах и няколко метра, когато видях мъждукането на светлината от шлема на опитния водолаз, който ме чакаше на входа на съоръжението. Видимостта беше лоша, не повече от половин метър. Когато стигнах до него, той бързо мина през отвора в решетките и изчезна в мрака. Държах здраво пъпната връв на колегата си, единствената връзка с повърхността, която доставяше така необходимия въздух на тази дълбочина. Бавно отпусках нужната дължина докато той се придвижваше навътре в тръбата. Усетих кога спря-беше достигнал мястото на работа. Последваха напрегнати минути, вече имах време да се огледам, кадрите все така се нижеха пред очите ми. Осъзнах че нямам пълен контрол над крайниците си, изтръпнали от студа и повишеното парциално налягане на азота.

     За пръв път изпитвах такъв страх! Страх, не от тъмнината и водата, а от съмнението, че бих се справил с аварийна ситуация с човека там вътре, който разчита на мен, страх, че няма да намеря пътя назад към спусковото въже, страх, подсилван от чувството за безпомощност. Опитвах се да остана концентриран. Минутите минаваха като часове. В слушалките на шлема прозвуча приглушен от тътена на водата глас. Съобщиха ми, че времето изтича и водолаза се връща. Започнах да изтеглям пъпната връв на колегата си. Скоро видях светлината на шлема му, помогнах му да премине през входа и двамата се отправихме към спусковите въжета. Опасявах се че няма да го открия своето в мътната вода, но скоро видях карабинера който го придържаше към стоманената решетка. Тръгнах бавно към повърхността. След като съобщих, че напускам дъното, бързо се успокоих, а симптомите на азотната наркоза изчезнаха с намаляването на дълбочината. Дълга декомпресия при температура от 1 градус възстанови нивото на адреналина в тялото ми.

Същата вечер премина в размисли за избора който направих много години назад. Опасявах се че съм сгрешил, може би това не беше за мен... Споделих опасенията си с колеги, всички бяха единодушни, че силната наркоза, която получих по време на работа е причинена от бързото спускане. Аз обаче не бях убеден в мнението на професионалистите. Бях доста резервиран относно следващия спуск, но се вслушах в съвета на опитните ми колеги и всичко мина перфектно! Никаква наркоза! Излязох напълно удовлетворен, радвах се, че не съм сгрешил с избора си! Останалите спускания на този обект ми доставиха невероятно удоволствие, справях се добре и ми възлагаха все по сериозни задачи.

Опитите да извадим тапата с мощни крикове се провалиха и взехме решение да я нарежем на по малки парчета с помощта на съоръжение за ултратермично рязане под вода. Така за няколко дни извадихме всички стоманени късове, възстановихме предпазните решетки на входа и закрихме обекта.

Казват, че страхът е естествена реакция с крайна степен-праг, за мен това беше този праг, и аз преминах през него...

Общо мнения: 2210

« Предишен Стр. 56 от 111 54 55 56 57 58 Следващ »

diverstore.net

Нови Продукти

Sigalsub shaft tang for Mares

Цена: 5.00 Лв.

Divemob v1.0:9

Changes

Spearfishing

Етичен Кодекс

Наука

Техники

Екипировка