Разглеждане на всички мнения на Wishbone
|
Като видим реклама, ще се намесим...
Обсъждайте си свободно... Това да обсъдиш марка и екипировка, включително да препоръчаш или оплюеш нещо в никакъв случай не е реклама, когато го прави обикновен потребител. В този случай само вносителите трябва да подхождат с внимание и етичност към останалите (както потребители така и други вносители). Това е точно с цел форумът да остане свободен от маркетингов натиск...
Препратките към български магазини, различни от diverstore.net не ни допадат по обясними причини - това е единственият начин да си върнем разходите. Но и в тези случаи оставяме много свобода.
Така че, от гледна точка на правилата няма какво да ви притеснява...  |
|
От прочетеното, аз лично не останах с извода, че Ники Новкиришки напълно отрича подводния риболов. Той сам казва, че го е практикувал и го практикува.
Поне моето разбиране е че Ники слага акцента върху мярката, върху екологически осъзнатата практика и в най-общи линии - за спирачката. Че не във всички случаи трябва да се натиска спусъка и да се гонят бройки.
И в тази връзка намеква, че подводния риболов има сходни алтернативи, когато човек си стигне мярката за деня - подводна фотография и т.н.
Ако греша, нека ме поправи Ники...
Наскоро в един форум за подводна фотография един колега сподели, че всички подводни фотографи всъщност са подтиквани от абсолютно същите ловни инстинкти, както и подводните риболовци ... |
|
Асене, *thunmbs up"!
И образността приветствам, но се двоумя дали да отнеса историята като нео-харпунджийския реализъм, или към анаеробния социално-битов натурализъм. Макар и негласно изразени и обвеяни с лек дъх на драйфано, поучително-инструктивниите елементи крепят здраво основата на заключението. Щастливата развръзка, следваща завладяващите моменти на стомашно-чревен екшън на фона на синьо-зеленото безвремие носи така желаното за читателя удовлетворение, съпроводено със смътно желание да отиде да мушне един аспирин...
Екстра! |
|
Много, много хубава тема...
Но и адски трудна.
Мисля, че Добс постави началото й в този форум с една статия на  "сенсей" Джорджо Дапиран. [link]
Все още се надявам Добс да намери време да преведе и останалите му статии, тъй като имаме неговото разрешение за това.
Мисля, че мненията ви по този въпрос ще бъдат отражение на това накъде върви съвременния подводен риболов...
Поздрави! |
|
Мерси, пичове... |
|
Цъкни на българското знаменце и си готов... |
|
История 19:
Мокасините
Искам да ви разкажа една история, която се случи преди повече от 30 години. Посвещавам я на моя приятел, художника Вили Алеков по прякор Глигана, който от една година вече не е между живите. Много преживявания имаме с него, много щуротии сме правили и тази е една от тях.
Всяка година на 24 май имахме традиция да откриваме лятото като ходим на палатки на Таук лиман – намира се малко на юг от кк „Русалка”. Вили открил това райско кътче случайно като се скитал по нашето Черноморие да търси красиви пейзажи за своите картини. Който е ходил по тези места, знае каква красота е там – девствени малко плажове скрити зад причудливи скали, пещери по брега и под водата, флора и фауна недокоснати от човешкото безрадсъдство и безотговорност.
Аз съм моряк, кръстосвал моретата повече от 40 години. Тогава точно се бях върнал от плаване и душата ми плачеше за тишина, спокойствие и отмора. Няколко месеца преди това си бях донесъл от Германия червено БМВ, а от последния рейс се бях пооблякъл прилично и си бях донесъл едни много удобни и модерни италиански мокасини.
Приготвихме палатките, гумената лодка, такъмите за риболов. Нашите приятелки, настоящи съпруги, спретнаха кухненските принадлежности, одеалата и надуваемите дюшеци. Купихме и провизиите. Натоварихме всичко по колите и отпрашихме. След около два часа бяхме вече на любимото място. Поляната беше потънала в зеленина, морете – тихо и спокойно, слънцето вече залязваше и ние се заловихме да опъваме палатките и да събираме дърва за огъня.
По едно време аз се загледах в морето и съзрях нещо като далян, недалеч от мястото, където къмпингувахме. Оставих всичко, грабнах един найлонов чувал с култовия надпис амониева селитра и заявих:
- Аз отивам за риба, който иска да идва!
Вили само това чакаше – затропа след мен с новите си чехски налъми. Оставихме жените сами да се справят и с палатките, и с огъня, и с вечерята. Вече се стъмваше, само лунната пътека сребрееше, а луната ни даваше светлина за нашето начинание.
По една тясна пътека стигнахме на място, където бяха струпани 5-6 рибарски лодки. Огледахме всички, но бяха завързани и заключени с катинари. Малко по-встрани съзрях самотна лодка и о-о-о късмет, беше без катинар, оборудвана с гребла и готова за подвизи.
Събух мокасините, Вили – налъмите, сложихме ги в лодката, избутахме я, скочихме вътре и загребахме бързо към даляна. Няколко пъти бях влизал с рибари в далян да им помагам и горе-долу знаех какво да правя. Стигнахме до „торбата” на даляна, започнох да обирам мрежата и усетих, че има риба и то много. Аз бях стъпил отпред на носа на лодката, а Вили беше зад мен на греблата. Уговорката беше аз да греба рибата от мрежата, да я хвърлям зад мен, а той да я пълни в чувала.
Тук е мястото да кажа, че няма хора като нас, които толкова много да обичат риба и толкова често да си я похапват. Ние бяхме луди за риба – печена, пържена, готвена, сушена, консервирана – всякаква я обичахме.
И така – аз греба и хвърлям и нито чувам нещо, нито виждам друго освен рибата. Бях се побъркал от боллука. В това време Вили разбира, че лодката се пълни с вода. Опитва се да ми каже, но аз нищо не чувам, а лодката вече е пълна до половината. Той пак ми говори нещо отзад, но аз вообще не му обръщам внимание – хвърлям рибата зад гърба си и си мисля как ще я опечем и изядем, че и по една-две бири ще изпием.
В това време вече лодката е почти пълна с вода, накланя се назад, Вили е до кръста във вода, смее се и ми повтаря, че потъваме, но аз не чувам – рибата си пада зад гърба ми, но не в чувала, а направо в морето. Аз обаче не разбирам нищо, защото носа на лодката потъва последен. Чак когато се намокрих до кръста, думите на Вили стигнаха до съзнанието ми. Разбрах какво е станало и бързо заплувахме далеч от даляна за да не се оплетем в мрежите. Поехме по море към нашия къмпинг.
Измъкнахме се от морето, съблякахме дрехите и ги овесихме да съхнат край огъня. Жените умират от смях, а ние един през друг се обвиняваме, че сме забравили да проверим дали тапата на лодката е сложена. Започнахме да кроим планове, какво ще кажем, ако ни попитат на другия ден потърпевшите рибари. Посмяхме се, поизсушихме се, похапнахме, попийнахме и си легнахме.
На другата сутрин ние още спим, защото си легнахме доста късно и чуваме пърпоренето на мотор и гласове, които ни събудиха. Измъкнахме се сънени, а насреща ни един милиционер и двама цивилни. Започват да ни оглеждат подозрително и да ни разпитват – кои сме, какви сме, какво сме правили снощи, чули ли сме някакви подозрителни шумове и т.н. ние – ни лук яли, ни лук мирисали. По едно време единият вика:
- Я, мъжете, покажете си обувките, с които сте дошли!
Ха сега! Аз влизам в палатката и се мъча да напъхам краката си в едни джапанки № 37 на жена ми (аз нося № 43), а в това време чувам Вили да вика:
- Абе аз на палатка съм дошъл, на плаж, няма да се обувам я! Бос съм, нямам обувки!
Аз се показвам с джапанките на жена ми , ония ни гледат и се чудят да ни бият ли, да се смеят ли. По едно време единият бърка в коша на мотоциклета и на палеца на ръката му се залюлява една италианска мокасина, гледа ме в краката и вика:
- Момче, тъй като те гледам тия джапанки са ти малки, ама таз обувка тамън ще ти стане.
А другият вади налъмите на Вили и вика:
- Аз исках да ги върна, ама щом не са ваши, на жена ми ще заспят!
И отпрашиха с мотора.
Изкарахме си ние още два дена, посмяхме се, потъгувахме за новите си чепици и се прибрахме във Варна.
Но години наред се шегувахме с моите мокасини и налъмите на Вили. |
|
История 18:
Жена на харпунджия – историята на една потърпевша
Сигурно много жени, живеещи край морето, имат до себе си един върл любител на подводния спорт. От тяхната „партия“ съм и аз. Вече повече от година имам съвместно съжителство с „болен“ харпунджия. В началото на връзката ни ми беше много странно да ходя по безлюдни плажове, да мъкна екипировка и съоръжения, за да споделя емоциите на половинката. След известно време тези неща спряха да ми правят впечатление. Сега по-скоро се чувствам „празна“ в ръцете, ако нося само плажната си хавлия и необходимите мазила против слънце. Няма нужда да споменавам, че мечтата да отида на плаж с токчета като „мацка“, отдавна съм я отхвърлила от съзнанието си.
И този сезон го открих по традиционния начин – натоварена и добре екипирана за преодоляване на камънаци. Преди седмица с моя приятел си организирахме пътуване до едно „диво“ плажче. Там се надявахме да има риба, която да улови докато се гмурка за удоволствие. Времето беше чудесно и за плаж, което мен повече ме вълнуваше. За да достигнем на определеното място първо пропътувахме около 40-50 минути с кола. До тук горе-долу добре. Една част от пътя обаче беше черен. Имаше ужасяващи коловози, останали от големите камиони, минали докато почвата е била все още мека от снега и валежите. Можеше и да си спестим клатушкането с кола, но и двамата не знаехме друг път към мястото. След 10-минутно разбиване на бъбречните камъни и гълтане на прахоляк, стигнахме до плажа. Тук трябваше да оставим колата и да продължим пеша до крайната точка. Разтоварихме багажа от возилото и започнахме да си разпределяме чантите по тежест. Колкото и да не му се искаше да ме товари много, нямаше начин. На гърба си сложих едната раница, голямата плажна чанта беше на едното ми рамо, а на другото - още една раница. Харпунът държах в дясната си ръка. За него остана екипировката, тежестите и кофата за риба, които също не бяха по-леки от моя багаж. По пътя плажната ивица свършваше на определени места и трябваше да се катеря по стръмни, загладени от водата камъни. Добре, че лявата ми ръка беше свободна да се подпирам с нея. Определено усещах върху нас учудените погледи на малкото хора по плажа, излезли на плажен пикник. Аз също се чудих на себе си, как все още продължавам да се съгласявам на подобни преживявания. Маратонките ми се напълниха с пясък, който убиваше. Цялата бях изпотена от препичащото слънце и товара върху мен. Задъхвах се, а така и незнаех колко още остава. Вървяхме около час и половина, докато най-накрая чух бленуваните думи „тука ще спрем“, които ми се сториха като първоаприлска шега.
Пясъкът на това плажче беше малко. Имаше повече камъни и изхвърлени от морето миди. Отстрани беше обградено с гора. Постлах си хавлията и се строполих върху нея. Най-накрая да си почина! Половинката ми естествено не губеше времето си в отдих, а бързо започна да си облича костюма. Гмурна се и изчезна от полезрението ми. Ами сега?! Очите ми се затваряха и изпитвах невероятна нужда да се отпусна и да заспя под слънчевите лъчи и шума от разбиващите се вълни. Беше страхотно. Да, но мисълта, че съм сам самичка на този безлюден плаж и незная дали някой няма да изскочи от гората, не ми даде мира. Пристеснявах се и че приятелят ми е сам във водата... Общо взето това бяха женски вълнения, които не ми позволиха да се оттдам на следобедна дрямка. Седнах и започнах да чета книга, но с лице към гората – нали трябва да съм нащрек при появата на непознати. Притесненията обаче ми пречеха да се съсредоточа върху текста. Започнах да набирам по телефона приятели, с които да си убия времето. Може би няма смисъл да споменавам, че обхватът също беше нещо много специално на това място. След като ми прекъсна два-три пъти разговора се ядосах и пак грабнах книгата, а погледът ми ту към дърветата, ту към водата. И така цял час, докато харпунджията ми не излезе от морето. За разлика от мен беше много щастлив, че се е гмуркал. Риба не беше хванал. Хапна, за да си възвърне силите и започна да ме гледа със закачлив поглед. В присъствието му вече бях поуспокоена и набързо забравих помислите си за неочаквано присъствие. Няма смисъл да обяснявам, че когато хормоните имат думата, всичко друго е без значение. И така, предразположени от хубавото време, заобикалящата ни красива гледка, съчетаваща море и гора, ние се отдадохме на страстите си. Реших, че това е най-хубавото ми преживяване от началото на деня. За миг забравих умората от мъкненето на багаж и каменистите препятствия. Усещането да сме сами на плажа и да правим любов беше страхотно... Но както е казал поета – на всяко хубаво нещо му идва края. Едва се бяхме отдали на любовните си преживявания, когато приятелят ми започна да се смее. „Да ама хората ни гледат“, бе това което чух и се сгуших до него засрамена на хавлията. Очите ми ококорено започнаха да се озъртат за силуети. Не ги виждах. „Къде са?“, попитах го смутено, а той ми посочи към гората. Първата ми мисъл бе дано да не са познати. А само преди час половинката ми беше категорична, че там рядко идвали хора. Воайорите повече не се появиха. Трябваха ми няколко минути, за да се посъвзема от стъписването. За да забравя по-бързо за случката и да я махна от съзнанието си, реших да си направим фотосесия.
Снимките поне станаха страхотни, но и двамата бяхме с усещане, че нещо е започнато, а не е довършено. „Скрити“ зад едни камъни, стъпали върху счупените миди, двамата успяхме да изживеем онзи вълнуващ момент на взаимното задоволяване. Видимо доволни решихме, че няма какво повече да правим на плажа и засъбирахме багажа. Този път моите чанти бяхо по-леки – нямаше ги сандвичите и напитките. Слънцето също не грееше вече толкова силно, което направи обратният преход малко по-лек, но пак за около час и половина. С последните си сили стоварих чантите до колата и се строполих на седалката. Помислих си, че преживяванията за деня са се изчерпали. Дори посмях да помечтая как като се прибера няма да стана от леглото. Помечтах да, но само през следващите 5 минути. За да излезем на черния път, трябваше да изкачим малък, но доста стръмен баир. Някой да не си е помислил, че не закъсахме?! Както споменах по-горе, благодарение на големите коловози, колата заседна. Нямаше начин, трябваше и да бутам. Изскочих навън и по наставления на приятеля ми пренесох големият камък, който намерих наблизо и го сложих зад задната гума. Започна подаването на газ и отчаяните ми усилия да помогна колата да излезе от дупката. Освен, че се нагълтах с прах, нищо не можах да свърша. Представям си каква отчайваща гледка съм била за двамата мъже, които за късмет бяха паркирали наблизо и си говореха. Хубаво е, че все още има добри хора. Като ме видяха как се мъча, се втурнаха да ни помагат. Е, така вече стана. Избутахме колата и отново потеглихме. Вече дори нямах сили да разсъждавам над състоянието си. Бях се отпуснала и гледах тъпо в една точка. Нямах сили дори да говоря. Какъв почивен ден само! Нищо, виждаше му се края. Остана да изкача 6 етажа стълби, отново натоварена с багажа, и край... Колкото и невероятно да ви звучи, събрах сили и успях. Ама след това не мръднах от стола повече от час. Когато си легнах, вече нямах спомени да съм стояла дълго будна. На другия ден нямах сили дори да си направя всекидневния сутрешен крос. Спах до обяд. Като се замисля се чудя само колко ли още подобни емоции имам да преживея покрай моя харпунджия... |
|
История 17:
Първият
Беше ранна пролет. Чудесен период за любителите-гмуркачи. И аз в това число. Надъхан, въодушевен и въобразяващ си, че знае всичко от чуждите разкази. С една дума пълен новобранец. Доста от тънкостите на спорта попивах от един стар харпунджия. Как изглежда калкана, къде се крие, на кои места да го търся. Това бяха нещата, на които се учех на теория. След няколко такива урока реших, че съм готов да направя първи стъпки в подводния риболов. Вече бях добил нужната доза самочувствие, че съм достатъчно наясно как да уловя бленуваната от мен риба. Мда. Като се замисля, не би трябвало да е кой знае каква трудна задача. Какво пък толкова – не може чак толкова да се скрие от мен една най-обикновена риба. Пък и по разказите на „старите пушки“ все някоя част трябваше да съзра – я опашка, я перка или поне окото. Риба като риба. Оборудването също е налице. Щом имам необходимите съоръжения, вече мога да докажа на всички, че улова на калкан (както казва моя подводен учител) е проста работа... Номерът е да го видя.
В един прекрасен ден отидох сам на морето. Водата все още беше студена, поне 10 -12 градуса. Нищо. Неопренът и самочувствието ме топлиха, а и надеждата не ми позволяваше да мисля за студа. Важното е да има видимост. Вглъбен от идеята дори не обръщах внимание на красотата на подводния свят. Слънчевите лъчи придаваха причудливи форми на пресечения терен, над който плувах. Тук-таме някое попче профучаваше подплашено към най-близкото укритие. Като „професионалист“ обаче това въобще не ми правеше впечатление. Единственото, за което се радвах на все още слабото слънце бе, че ми топли гърба. След около 2 часа стоене във водата, излизах без никакъв улов.
За себе си, стигнах до извода, че рибата просто още не е дошла към брега. Това естествено не ми пречеше да си мисля, че все пак когато дойде... ще я скъсам.
Последваха още няколко ходения със същия резултат и най-накрая се обърнах към моя учител. Точно той ме извади от заблуждението ми, че няма риба и реши да ме вземе със себе си. Така няколко дни по-късно аз бях натоварен в гумена лодка с още двама опитни харпунджии.
- Тръгваме за риба. Не за кефалова обаче, а за калкан, доволно заяви единият от тях.
Лодката беше малка, но това не помрачаваше доброто ни настроение. Аз, като новобранец, съответно изчаках първо старите пушки да се облекат и след тях скромно се плъзнах във водата. Усещах някаква топка в стомаха. Притеснявах се да не се изложа пред другите, но все пак се надявах, че като начинаещ ще ми заработи късмета и ще изляза с поне един калкан от водата. Облякох долнището на неопрена и започнах да слагам горната част когато видях, че единия от спътниците ми вече беше с два или три калкана на кръста. Достатъчно му бе само едно кръгче около лодката. Нямаше как. Трябваше да призная пред себе си, че все пак хората имат дългогодишен опит. Гмурнах се с твърдото убеждение, че след това изобилие на риба което видях, след няколко спускания ще съм хванал и аз. Уви. Едва тогава осъзнах разликата между надеждата и мечтата.
Видимостта беше много добра – около 8-9 метра. Гмурках се поне от около 40-50 минути, когато моят учител се приближи. Видя, че не съм хванал нищо и ме попита дали виждам рибата. Въпросът ми се стори малко странен. „Не, досега не съм виждал така бленувания калкан“, отвърнах. Тогава той ми каза да го последвам, за да ме научи как да „виждам“ калкана, който стои маскиран на дъното. Изненадата ми беше голяма, когато още след първото гмуркане той ме извика, посочи към дъното и каза:
- Рибата е долу на около 5 метра, виждаш ли я?
- Да. - отговорих аз и продължих да стоя на повърхността, захласнат в гледката.
-Ами вземай я де. Какво чакаш? - спокойно каза той.
За разлика от него, сърцето ми щеше да изхвърчи. Усещах туптенето му чак в гърлото си. Пулсът ми биеше бясно. Погледът ми се замъгли. Едновременно преживявах щастие, вълнение и гордост - „най-накрая!“. Все още неосъзнаващ ситуацията се гмурнах и... Да, улових я. НЕ МОЖЕХ ДА ПОВЯРВАМ. Най-накрая държах първата си „РИБА“ в живота. Вече бях истински харпунджия!
След като излязох на повърхността и започнах да слагам рибата на кукана, учителят ми който вече бе на няколко метра встрани от мен отново ме извика. Когато го приближих разбрах, че ще повторим същото упражнение.
- Рибата е там долу, и ми сочи голям камък на около 6-7 метра. Гмурни се и я вземи.
Загледах се упорито в камъка. След около 30 секунди тъпо взиране надолу зададох неизбежният въпрос:
- Къде е?
Той пак посочи същият камък и търпеливо повтори:
- Ето там.
Добре, че респекта към него не ми позволи да изтърся първото, което ми беше на езика - „ЧЕ ТАМ РИБА НЯМА!“. Единственото, което успях да смотолевя бе, че не виждам нищо.
Той за трeти път ми посочи къде е рибата. Вгледах се още по-упорито и накрая я видях. Добре, че ми беше показал къде е точно мястото й. Ако бях сам можех да мина 100 пъти покрай нея и пак нямаше да я видя. Пред себе си бях принуден да призная, че е доста по-трудно да се види рибата, отколкото си го представях до този момент. След този кратък урок, който беше в продължение на няколко минути и на периметър около 6-7 квадратни метра, бях оставен сам да се справям с трудното „виждане на калкан“. След хващането на втората риба самочувствието ми беше неимоверно нарастнало. Вълненията и замъгленият поглед бяха история. Почувствах се за миг равен със старата школа. Амбициран тръгнах самостоятелно да търся следващата жертва.
Прекрасно време, тихо море, добра видимост, а аз търся ли търся. Мина поне един час в безплодно гмуркане. Достатъчно изморен реших, че е крайно време да намаля дълбочината и започнах да се приближавам към брега. Ентусиазмът ми започна бавно да се охладнява. Не виждайки нищо под водата започнах да мисля, че или няма риба, или съм пълен идиот (което е по-вероятно) ,но продължавах да далдисвам за удоволствие. След поредното гмуркане, минавайки на скорост над един камък, осъзнах че току що съм подминал една много, много прилична плоска риба. Осъзнаването на този факт ме накара да направя голям кръг, по време на който планирах как точно ще подходя към калкана. Гмурнах се на около два метра преди него и се насочих към същият камък с новия си зареден харпун, който все още нямаше сефте. Плувах бавно. Приближих се, протегнах ръка над камъка и забих харпуна като копие в мястото, където бях видял рибата. Усетих, че удрям нещо много твърдо. Надникнах и видях, че калкана се гърчи на малка каменна плоча и се мъчи да се освободи. Като истински харпунджия продължавах да натискам харпуна в дъното. След като се уверих, че наистина съм го набол реших, че спокойно мога да вдигна нанизаната риба. Уви... Пропуснал съм да отчета, че контрата на стрелата не е минала през калкана и в момента, в който започнах да я вдигам, аз я освободих и тя с два три маха тръгна да бяга. Настървен от неуспеха и проклинайки собствената си глупост, започнах да го гоня. „Ще я прострелям... За какво все пак ходя с този зареден харпун“, надъхано си казах. Скоростта на калкана и моята бяха еднакви. Въпреки възбудата си отчетох, че се движим над каменисто дъно и няма никакъв смисъл да стрелям. След около 50-ина метра криволичене над камъните, МОЯТ калкан се устреми към пясъка. „Колко съм точен, когато целя риба с диаметър над 45 сантиметра!“. В момента, в който я заковах и триейки наум самодоволно ръце видях, че съм я прострелял точно до негo... О Господи. Това беше таткото на всички калкани, поне два пъти по-голям от уцеления. Веднага след като го видях започнах да обмислям как да сложа и него на кукана. Реших, че след като продължава да си лежи спокойно на дъното ще изкарам сина му, а след това внимателно и плавно ще се гмурна, за да набода и него. Нали един от уроците бе, че калкана се мисли за добре скрит в заобикалящата го среда и никога не бяга когато го наближи човек. Не отчетох обаче факта, че все пак това си е най-обикновена риба и станалото с нейния родственик вече я е подплашило. Когато се гмурнах към нея с мощен замах тя изплува над пясъка и тръгна да бяга. Беше красива гледка, на която няма как да не се насладиш. Калканът си плуваше напред с пълна сила, а аз гонейки го се корях наум защо аджеба не заредих харпуна и се полакомих за тази лесна на глед плячка. Така и свърши нашата гонка. Първият, който се измори бях аз,но никога след това обаче не съм съжалявал, че не успях да догоня Татко им... Най-големият от всички калкани. |
|
История 16:
ОРИСАНИЯТ ЗАЛИВ НА НЕРАЙДАТА
“Във времето, когато боговете още слизали сред
хората и простосмъртните почитали земята-майка,
в крайбрежните води на Евксинос живеели нерайдите –
неостаряващи, прекрасни морски нимфи…”
Не беше тукашен, но местните го знаеха отдавна. Наобикаляше понякога към южния им морски край, нарамил неизменно сак и тежък сноп харпуни. Все сам, затуй му бяха лепнали и тоя прякор – Единака. Мъжете в селото не го харесваха и определено го избягваха, ала не можеха да се сдържат, ако го срещнеха след лов:
– Къде ги хващаш тия зверове бе, Единак? – завистливо цъкаха далянджиите, оставяйки за момент кърпежа на мрежите.
– Ашколсун, чоджум, àсъл* маймàр**! – ще викнат старците, насядали на свечеряване край портичките на дворовете. – Ама гора сюнгии*** мъкнеш, пък рибата една? Такива барем две да бяха, че и за кръчмата една артък, тогаз виж – евала!
Нито един от рибарите в селото не беше вадил риба като неговите. Най-много по една на влизане наистина, ала какви! Дъхът им секваше при исполинския им вид – и не от лесните кефали, а все торуци, гофани или лавраци. Понякога се връщаше и с някакви чудати риби, каквито никога не влизаха по мрежите. Едни такива тъмни, други пък – нашарени, че даже златочели – ни бяха виждали по тяхното море, ни бяха чували такива – аджаùп****!
Заради тия риби ли, или защото беше другоземец, но за Единака се разправяха легенди. Ракийката на Мухтàра развързваше езиците и кръчмата кънтеше от гръмогласните небивалици – че във водата бил чевръст като делфин, че гмурнел ли се, чак забравял да излезе, че хващал рибите с ръце… Мълвяха се и разни още по-невероятни слухове, но тях се осмеляваха да шепнат само с недомлъвки на ухо и бърже се прекръстваха.
– Що пак мълчиш бе, Единак? Един път няма ли да има повече, че да намажем скарата и ние както си му е редът? – не мирясваха по-приказливите от селото. – То дойде ли на паламуда времето, ще се вмирише селото, ама сред лято…
Единака пъргаво се врътваше и добродушна усмивка разтягаше прясната следа от маска върху обветреното му лице. Не беше в първа младост, но здрав и хубав мъж.
– Една ми е достатъчна. Вземете половината от тази, че и това е много!
– А, някой друг път, като излезеш с повече – дръпваха се те засрамено.
– Вий знаете – изглеждаше ги продължително Единака и продължаваше развеселен по пътя.
Не вдигаше очи, додето не подминеше табелата на селото – да не гневи ревнивците. Стройното му мускулесто тяло и гъвкавата му походка караха и задомените жени да го заглеждат скришом, а младичките откровено го задяваха. Не му бе лесно – все хубавици бяха в селото – високи, смугли, тъмнокоси, с бедра, вълнуващо изопнали полите и неспокойно натежали ризи. Черните им очи настойчиво се бореха да срещнат погледа му и дръзко го приканваха, при това без разхайтената похот на градските никаквици.
Те бяха го издирили сега – да ги подучи що да сторят. Накарала ги баба Кера. Най-стара в селото, ама с акъла си и за такива работи я слушаха. ___________________________________________________________________________
*àсъл - истински
**маймàр – голям майстор
***сюнгùя – щик
****аджаùп – чудноват,особен
– Не знам дали тогава той ни отърва. Проклела беше селото нерайдата* – задето старата тайфа** уби тюлена ù. Започна глад и мор, ама след него всичко свърши – тъй рекла им.
Мъжете бяха твърде горди да признаят, ала от седмици май само водорасли и медузи вадеха от мрежите. А за капак и тая черна скръб! Един от младите рибари бе изчезнал. Открили само лодката му – пълна с риба. От него ни следа! И пак край онзи проклетисан залив – на нерайдата…
Единака поспря и остави сака и харпуните. Протегна се, разкърши тяло и вдъхна радостно от летните ухания. Гората го приветстваше с омаен аромат на билки, птичи трели и разхлада. Тук-там по някой подранил щурец подхващаше вечерната свирня, но бързо секваше уплашен.
Наблизо беше вече, но трябваше да бърза. Нарочно този път избягна селото, макар че обикаля повече. Остави прашния коларски път и сви напряко през гората. Сенчестите дъбове държаха земята чиста и се вървеше лесно. Единствено орляците мушици разваляха насладата, опитвайки да се напъхат ту в очите, ту в носа му. Почти пробяга оставащите метри и ниско спусналото се към залез слънце блесна топло зад тила му.
Беше излязъл в горния край на просторна поляна, голяма като футболно игрище. Неволно притаи дъх. Вълнуваше се всеки път. Не беше просто гледката. Усещаше се нещо странно на това закътано в гората място. Като че сила някаква извираше от земните недра и го пронизваше при всяка крачка. Остави всичко под едно дърво и продължи с разтупкано сърце. Вълнението му растеше, а когато най-после се изправи пред величавите заоблени скали почти се олюля и коленичи.
Намираше се в лоното на древното езическо светилище. Безброй ръце ли бяха местили тез’ скални колоси, или незнайна мощ, забулена от времето? Като че племе великани бе редило валчестите каменни грамади! Остана коленичил, докато сенките се издължиха за да прикрият от очите на всевиждащото слънцето вдълбаната утроба на каменния храм. Бавно стана и без да бърза свали венец от билки, сбирани по пътя. Положи го внимателно в утробата-олтар и сведе поглед. Отстъпи без да се извръща повече и тихичко избиколи отзад. Проби си път направо през тревите и тръстиката – до каменната урна на кристален извор. Свещена бе водата на аязмото*** и местните го пазеха като очите си. За много болки беше лек и против уроки помагаше, че и за друго…
Единака предпазливо се огледа. Нищо не издаваше нечие присъствие. Бръкна в пазвата си и с разтреперана ръка извади сребърния мускал, овесен на врата му. Отпуши го и здраво хванал сименото**** му синджирче го потопи в прозрачната вода. С ръка не трябваше да я докосва. Напълни го внимателно и все така вглъбен го скри под ризата. Потръпна от студения му допир, но не пророни нито звук. Не трябваше, ако желаеше водата да го пази. Изправи се и с бързи крачки тръгна към багажа си. Нарами го и хукна през гората. Оттук нататък беше само нанадолнище. Пътеката го водеше покрай корито на пресъхващ ручей. Пресичаше го на места, но следваше течението и не след дълго го изведе от гората. Пред очите му се откри дълбок закътан залив, ограден от двете страни с високи скали – гладко изоблени и дълбоко нацепени. Последните метри на пътеката водеха през тръстиката на малко мочурище и Единака изскочи на звънтящия пясък.
___________________________________________________________________________
*нерàйда – морска нимфа
**тайфа – риболовен екипаж на далян
***аязмо – свещен извор с лековита вода
****сùмен – сребърен
Намираше се в дъното на залива. Далеч напред последните слънчеви лъчи караха морската повърхност да блести, накъдрена от умиращия дневен бриз. Отпусна се на пясъка. Това бе той – Орисаният залив на нерайдата! Недокоснат от времето и необяснимо чист. Като че някаква неземна воля го пазеше от посегателства.
Не беше идвал тук над двадесет години. Тогава беше още много млад, но случилото се го промени завинаги. И тогава морето беше взело жертва, а той се случи тук и преживя неща, които предпочиташе да е забравил. Понякога дори успяваше – до следващия път, събудил се без дъх, сънувайки отново и отново. А с времето бе станал мълчалив и по-затворен. Жените го харесваха и определено имаха свой кът сред мислите му, но никоя не бе го задържала.
Въздъхна и се огледа. Красив бе пустият му залив. Красив и мамещ – като врата към други светове. И точно както в онзи ден диханието на морето мляскаше подканящо в крайбрежните подмоли, а сенките на плажа се топяха сред сумрак. Брегът се готвеше за сън, но в този миг морето се пробуждаше. Сега бе времето да натопи глава и онемее от възторг – минути преди истинския мрак, защото балът на нощта там долу изпреварва земния – но Единака този път не бързаше. Остана на брега. Застина неподвижен, докато спря да съществува и се сля с покоя, с настъпващата тъмнина и с крясъка на уморени гларуси. Гората взе да шепне тайнствено на първите звезди, а жабите заспориха за вечните неща. По пясъка пробяга гущер, две пеперуди прелетяха, но Единака бе далеч от тежестта на тялото и лапите на времето. Далеч от мисли, от желания, от звуците на този свят и тъмнината на настъпващата вечер. Той бе открехнал портата към нещо тъй различно, но някой неочаквано я тръшна и го завърна на брега.
Остана неподвижен и дори не се огледа. В света на сенките желанията пречеха, а погледите плашеха и той го знаеше, защото бе ловец. Ако съдбата бе му отредила, то щеше да се случи, но трябваше да бъде търпелив. Загледа хоризонта и раждащата се луна. Синьочервена, бледа и забулена, тя бавно се измъкваше от водния покров – огромна и загадъчна. Раздърпа синия воал и се отблъсна от морето. Засвети като тлейнала жарава и метна огнена пътека към брега. Дъхът на Единака секна. Отдясно сред скалите плъзна сянка. Замря за миг и се прокрадна към морето. Готов бе да се закълне, че е жена – разголена и дългокоса! Нагази във водата и застина. Дали го бе видяла или бе чула нещо? Извърна се към него колебливо. Направи крачка-две и спря. Прошепна нещо, после ниско се засмя. Звучеше като недвусмислена покана и Единака се поддаде. Обърна се нататък и се взря, ала напусто. Видението бе изчезнало.
Загледа пак луната и коремът му се сви. Усети нещо хищно във вида ù. Наведе поглед, вдигна пак очи и целият настръхна. От огнената ù снага струеше непонятно зло, насочило мощта си срещу него. Той бе белязаната жертва, то – ловецът! Усети как ще бъде връхлетян, преметна се встрани и се изправи тежко дишащ. Каквото и да беше, този път пропусна.
Луната бавно избледня, поръси със сребро водата в залива и просветли нощта. Единака бръкна в ризата си и сграбчи трескаво мускала. Напръска се и бавно мина с шепи през лицето. Олекна му.
– Ако ще става нещо да съм чист отвътре и отвън – усмихна се той облекчен и се прекръсти.
Съблече се и грабна сака. Извади неголяма кърпа и взе грижливо да реди такъмите.
– Маска, шнорхел, плавници, костюм, колан, фенер и нож – преговори по навик, докато вадеше чифт боти и нови-новенички ръкавици. – Май всичко взех.
Единака раздвижи методично всички стави и изправи гръб. Кръглото лице на луната ярко блестеше в синкавия полумрак, обещавайки светла и спокойна нощ.
– Ама и тебе си те бива тази вечер. Ще ми скопосаш върховете на стрелите за едното нищо – поклати той глава. Пресегна се и метна дрехите си връз харпуните. Нямаше да му трябват под водата, поне засега. За друго беше тука тази вечер, не за риба…
Нагази и възкликна от наслада. Топлата вода гальовно отпусна настръхналите му от хлад бедра. Обичаше да влиза нощем. Усещаше покой, недостижим сред суетата на деня, а тайнството на мрака превръщаше и немислимото в реалност, възбудило приятно сетивата. Единака облече ловко неопрена и сложи тежестите си на кръста. Направи крачка към брега и рой искри обви краката му.
– Дори планктонът е красив по тъмно – щастливо помисли Единака и радостно загреба с шепи във водата.
Един голям пагур се цопна шумно от близката скала.
– По-тихичко, че ще подплашим всичко живо – подсмихна се Единака, докато нахлузваше плавниците. Плю в маската, изплакна я внимателно и я намести на лицето си.
Безценна бе. Секретна разработка. Подарък от разплакания руски офицер. Затуй, че бе спасил жена му в онзи леден ад на давещи се и удавници. Единака тръсна глава. Не обичаше да си спомня за тогава. Провери фенера, захапа шнорхела и се отпусна безшумно във водата. Морето го пое в прегръдката си. Включи дисплея, вграден в стъклото пред очите му. В режим на нощно виждане чернилката премина в зеленикав здрач, откриващ силуетите на първите скали. Една след друга системите за наблюдение се включваха. Прецизен ехолот, удобно комбиниран с радар, специални датчици за регистриране на биоелектрически сигнали, висок клас GPS-устройство, а за старомодните – класически компас във виртуален вариант. Дълбокомер, разбира се и най-накрая – дигитален термометър. Не бе забравен даже лазерният мерник, но той се включваше отделно по желание. Не можеше край теб да има нещо живо и да не узнаеш за появата му!
Единака напълни два-три пъти дробове, издиша наполовина и потъна като в масло. Познаваше прекрасно мястото, ала не действаше по план. Морето обожаваше обърканите планове. Прокрадваше се плавно и безшумно като дебнещ хищник. Достигна слой зелени водорасли, покрили дъното и леко ги разрови. Разбира се, че бяха тук – голямо ято спящи платерини. Най-близката изглежда се събуди, издигна се полека и се сепна. Една след друга се размърдаха и другите, измъквайки се от зеленото укритие. Стопиха се в далечината без да бързат, като да знаеха, че няма от какво да се страхуват. Изчака да се скрие и последната и чак тогава тръгна да поеме въздух. Не искаше да ги подплашва повече. И тях, и другото, спотайващо се някъде наоколо. Не беше сигурен, а и системите за наблюдение мълчаха, ала особеното чувство му подсказваше за нечие присъствие. Пое си въздух и се гмурна пак. След пясъчното дъно идваха каньоните. Проточили се успоредни ридове, редуващи се с пясък и потъващи навътре. Освен ако не бяха пък затрупани. Отдавна бе, когато за последен път бе дебнал в тях лавраци. Не, ето ги, каньоните си бяха тук, започвайки от нула и постепенно ставайки дълбоки. Изглежда всичко беше както преди двадесет и повече години. Нататък трябваше да почнат скалните грамади, насечени от цепки, дупки и безброй подмоли. А още по-нататък… Единака бавно изплува и леко издуха водата, напълнила шнорхела му. И все пак нещо беше променено. Безчислените черни миди вече бяха рядкост. Дори и тук скалите бяха пооголени. Ами ония – едрите, големи цяла педя? Рапаните не им прощаваха, но в крайна сметка безпощадни бяха хората. Единака се наруга наум. Безброй пъти бе си обещавал, че във водата само ще се наслаждава, но все по-често не успяваше. Болеше го от хорското безумие. Строежи, тонове бетон, боклуци, мръсотия. Виновни нямаше и журналистите мълчаха, властта бездействаше, а надпреварата растеше.
Пое дълбоко въздух. Раздиша ядно, после за минута-две забави. Пое отново, колкото можа и донапомпи с бузи, за да се гмурне, този път за дълго. Замахна два-три пъти с плавниците и се скри в каньона. Планира неподвижен почти до дъното и продължи напред. Дисплеят в маската му пламна. Докладваше за живо същество, но пясъкът пред него беше чист. Подсмихна се игриво. Хитрецът явно бе заровен по-дълбоко, за да не вижда и следа. Калкан! Не беше техният сезон, но очевидно си обичаха местенцето, за да излизат посред лято. Вече посягаше, за да разрови пясъка, но плавно промени посоката. Напъха пръсти в някаква странична цепка и се засмука в камъка. Не мърдаше, не гледаше вторачено напред, а сякаш пиеше пространството с разфокусиран поглед. И просто чакаше – но без очакване. От тъмнината на каньона като летящи призраци изникна група сенки. Не бързаха, спокойни и величествени. Пристигаха, все по-наблизо, плавно-нереални, като че ли не плуваха, а нещо ги изтласкваше към него. Прииждаха едва потрепвайки – голямо ято едри врани, изпълнили с телата си каньона. За миг му се прииска да ги освети. Да види цялата им красота! Обичаше да се любува на безтегловните бакърено-лилави силуети с обрамчени от жълто перки. Поколеба се, ала ги остави. Бе рано за прожектора – подсказа му го глождещото чувство. Усещаше, че нейде близо някой дебне. Очакваше го. Знаеше, че трябва да се случи. Ала кога и как?
Мълчащият дисплей на маската започна да го дразни и той изплувайки го спря. Пое си жадно въздух и нетърпеливо се озърна. Звездите над главата му примигваха студено. Красиви и безчислени, ала така далеч, че за момент почувства страшна самота. Усети се захвърлен сред безкрая, нищожен, жалък и ненужен. Заля го неочаквана вълна на неприязън към любимата му маска. Залъгваше го с водопад от информация, ала за сметка на естествения свят. Приспиваше му сетивата и заличаваше с години трупания ловен нюх, а най-лошо бе, че неусетно го обсебваше. Но точно днес мълчеше! И в този миг го осени прозрение. Ами ако тъкмо тя…? Не беше сигурен, но трябваше да провери. Заложи на инстинкта си и включи силния прожектор. Светът се сви – в един единствен лъч – но истински.
Последва снопа светлина към дъното. Приветства го феерия от цветове на гъби и разцъфнали актинии. Рибета с шарени тела надничаха недоверчиво от опразнени черупки. Нататък смешно се кокореше забързан рак. Скариди украсяваха върха на водорасли, а от скалата гледаше немигащо рубинено око. Кипеше от живот! Единака бавно отмести лъча нагоре. Привлечени от светлината отнякъде изскочиха сафриди и се защураха объркани в петното на прожектора. За кратко! Трасиращо торпедо се изстреля в тъмнината, пресече и изчезна. Остана само тръпнеща опашка, потъваща отхапана към дъното. Замислен, Единака се измъкна от каньона и продължи към изхода на залива. Животът не търпеше грешки!
Не се наложи да се гмурка дълго. Морето му разкри загадката. Отблъсна се от дъното стъписан. Бе сигурен, че отговор ще има, ала не искаше такъв. Не го очакваше. Не вярваше, че някой ще се осмели! Скверняха вече май навсякъде, но тук... Под него всичко бе покрито с мъртва риба. Стотици, хиляди безжизнени телца! Безсмислено и варварски изтребени. Безсилен, Единака хапеше отчаян шнорхела. Вандалите настъпваха безмилостно. Но заливът си беше отмъстил. Нехаеше, как точно беше станало. Нещастен случай с взрив. И непогребан бомбаджия…
Единака заплува към брега. Тук нямаше какво да търси повече, а и не искаше. Не забеляза, как е стигнал. Захвърли всичко, съблече се и влезе във водата. Отпусна се по гръб, опитвайки се да забрави гледката. Загледа се в безкрая от звезди.
– Поне вас скоро няма да достигнат – затвори той очи и се остави на водата.
Не знаеше, дали са минали минути или часове. Извади го от унеса възбуждащ допир. Ръце, пълзящи нежно по гърдите, коси, влудяващо докосващи врата му и хладни устни, шепнещи със странен говор. Настръхна, но не се отдръпна. Опита само да се извърти, но беше спрян.
– Нали не мислиш да избягаш? Ти знаеш, че си мой и само времето ни пречи да сме заедно. Но то лети! Ще дойдеш трети път и ще останеш с мен завинаги. Нали, любими мой?
Единака изгаряше от нетърпение да я погледне. Опита се да отговори, да я целуне, но тя изкусно го увлече и го дръпна под водата. Повлече го след себе си, искряща в светлина и неизразимо нежна. Показа му невиждани неща и го накара да забрави за света. А после го целуна и изчезна. Объркан, Единака се огледа. Не знаеше къде е горе и къде е долу. Замаяно помисли, че мехурчетата въздух ще го изведат и бавно ги последва. Не бързаше за никъде. Обърна взор нагоре. Звездите и луната бяха потопили лик и любопитно гледаха през гладката повърхност на морето. Изскочи над водата, вдиша жадно и потъна в мрак.
Събуди се на плажа. Замръзнал и скован. Помисли, че е било сън, но беше мокър, както и костюмът му. Облече се набързо. Зъзнеше. Заскача по скалите да се стопли. На селяните знаеше какво да каже. Не пити с мед и орехи, и не молитви в църква биха ги спасили. И всяка друга жертва би била напразна, ако забравеха за Бог в сърцата си!
Пламтящото сияние на хоризонта предизвестяваше за идващия ден.
************* |
|
История 15:
Щастлив улов.
С приятеля ми Младен се връщахме от болницата намираща се на стотина километра от Мисурата, градчето където живеехме в Либия. Седмица преди това с жена му, Люси, бяха преживели катастрофа в която той като по чудо се беше отървал само с леки охлузвания. Тя все още се намираше в интензивното отделение на болницата със спукана базова кост на черепа и лекарите се опитваха да я стабилизират. Шансовете които и даваха бяха 50/50 и след повече от седмица борба за живота и в което време се чувствахме напълно безсилни, умората и изтощението бяха започнали да си казват думата. Тягостните мисли не ни напускаха нито за миг и карах колата по крайбрежния път мълчаливо. Имах нужда да се разтоваря по някакъв начин и въпреки че не изглеждаше особено уместно реших да отбия от пътя и да направя едно гмуркане. Казах на Младен за намеренията ми а той отвърна че ще ме чака в колата.
Вече две години откакто бях в тази страна, далеч от жена ми и дъщеричката ми, и единственото ми развлечение беше подводния риболов в който ме посвети приятеля ми италианеца Джорджо. Беше близо 60 годишен и един ден ме помоли да го придружа на брега за да го предпазвам ако нещо му се случи. Преди да влезе ми връчи резервната си екипировка с която ако поискам да се гмуркам. Още с първото си влизане бях омагьосан от този приказен свят. От спокойствието което цареше в него, въпреки че не заставаше и за миг в покой. Прекрасните багри и причудливите форми от лекотата с която те обгръща и бягството от мислите с което те дарява.
Такова спокойствие се надявах да открия и сега докато обличах доспехите си. Екипировката ми беше последен писък на модата за своето време. Костюм от две части с цип , плавници, маска, шнорхел, кожени ръкавици и нож всичко на фирмата Beuchat. Изключение правеше само харпуна ми който беше последен модел пневматик на някаква незнайна фирма и се напомпваше до 20 атмосфери. Потопих се във водата и с плавни движения се насочих навътре. Усещането както винаги в началото е някак си различно, имах странното усещане че днес ще се случи нещо необичайно. Направих няколко гмуркания на малки дълбочини но не намирах нищо интересно за стрелба. Морето беше леко мътно този ден а и слънцето не беше особено щедро така че обстановката донякъде отговаряше на душевното ми състояние. Нямах намерение да стоя много и дори се чудех дали не съм направил грешка че изобщо съм влязъл. Точно в този момент го видях….. една огромна сянка се мерна в полезрението ми след което изчезна в една от пещерите по дъното. Пулса ми се ускори защото въпреки че бях удрял доста от тях не бях виждал толкова голям групер. Намираше се на дълбочина от около 5-6 метра и бях сигурен че е някъде под камъка. Раздишах и се гмурнах . Както и предположих седеше малко навътре в пещерата и се полюляваше в такт с вълнението. Без да се замислям се прицелих и стрелях, което го накара да изтръгне харпуна от ръцете ми и да го напъха навътре в пещерата. Имах късмет че тя се оказа без изход което го спря. Изплувах и след бързо раздишване се гмурнах отново. Един от големите ми страхове беше да се пъхам по пещерите понеже винаги можеше да се появи някоя агресивна морена които изобилстваха в този район. Рискувах и се напъхах в дупката докато улових дръжката на харпуна след което започнах да го тегля. Страхувах се да не се наложи да режа въжето и да изгубя стрелата. Веднъж заклещят ли се мерутата са много трудни за вадене а понякога дори и невъзможни. Оказа се обаче че изстрела ми не е бил от най сполучливите, бях пронизал корема на рибата, поради което в крайна сметка се разкъса и освободи стрелата. Изплувайки с харпун в ръце видях как звяра изскочи от дупката и отплува нанякъде оставайки след себе си следа от хранителни отпадъци излизащи от стомаха му. След като успях да превъзмогна вълнението и да презаредя харпуна се насочих в посоката в която се беше понесла рибата. След около трийсетина метра забелязах от една цепнатина между две скали да изплуват някакви боклуци. Доплувах над мястото и видях гърба на рибата която беше застанала напречно на цепнатината. Стрелях отгоре съзнавайки че е грешка и едва ли ще успея да я извадя. Въпреки това ловната страст ме беше завладяла и не се подадох на разума. Естествено както се и очакваше не можех да извадя улова колкото и да се опитвах, въпреки че този път изстрела беше добър и откачане нямаше. В този момент обаче реших че ако извадя рибата Люси ще се оправи. Това ме накара да се заема с още по голяма упоритост с опитите си изпробвайки всякакви прийоми които в крайна сметка се оказаха несполучливи. В един момент се сетих че в багажника на колата имам още един харпун, пружинен, и си помислих че ако го използвам ще успея. Без много да се колебая оставих пневматика с рибата и се отправих към брега. Младен ме посрещна с уморен и питащ поглед, казах му че съм ударил голямо меру, взех харпуна и се отправих към мястото. Пристигайки с радост установих че харпуна ми е още там и ме чака с рибата на края на стрелата. Без да губя повече време отправих изстрел който улучи гърба на около 20 см от предишното попадение. Рибата бе все още жива и в стремежа си да оцелее беше разперила всичките си перки. Започнах да подръпвам ту едното ту другото въже и след доста усилия най накрая рибата изскочи от цепнатината вече напълно омаломощена. Гледката беше невероятна …. Огромния трофеен екземпляр се носеше около мен с отворена уста в която се виждаха острите зъби. Цветовете му бяха много наситени и преливаха от тъмно кафяво до червено с жълти отенъци. Бях безкрайно щастлив и убеден че щом успях да уловя тази риба жената на моя приятел ще се оправи. Младен ме посрещна на брега и ме поздрави но знаех че не му е до това в момента. Прибрахме се късно вечерта и поради липса на фотоапарат не можах да заснема най голямата риба която съм улавял някога но успях да я измеря и се оказа малко над 20 килограма. След около месец в болницата Люси се стабилизира достатъчно за да понесе полета до България където лечението и продължи около година. Въпреки големите трудности се възстанови напълно и всяка година с Младен не пропускат именния ми ден на който по традиция се събираме в къщи със семейството и най близките приятели и роднини.Въпреки че от тогава изминаха много години тази история се споменава всеки път и сме благодарни че завърши тъй щастливо за всички нас. |
|
История 14:
СТРАХ
Дълбокомерът показваше 57м дълбочина. Студът проникваше през смазания от налягането неопренов костюм. Азотната наркоза притъпяваше сетивата ми, всичко течеше като на забавен кадър. Металния вкус и бученето на водата бяха това, което чувствах. Единственото, което виждах беше лъчът светлина от водолазния фенер, отразяващ се в бетонната стена, останалото беше мрак... Същия този мрак от който се страхува всяко дете.
Всичко започна през 80те. Баща ми беше капитан на малък изследователски кораб и често ме вземаше на експедиции. Там за пръв път видях водолази. Помня сякаш беше вчера,колко развълнуван бях наблюдавайки ги от горната палуба как се приготвят за спуск. В този момент реших да стана един от тях. Скоро след това се записах на плуване, а през 92ра и на водолазен курс към ОСО. Гмуркането и подводния риболов се превърнаха в страст за мен, а водата – естествена среда. Последваха години на рапанолов и участия във всички състезания по подводен риболов, наред с легендите в спорта. Случи се така, че заминах да търся реализация, като водолаз извън България, път изпълнен с трудности и лишения за един Българин на края на света.
Празниците по посрещането на 2006г тъкмо отшумяваха когато получих предложение от мой колега и приятел, да се включа в екипа на фирма Акванавт за извършване на ремонтни работи в намиращия се в близост то град Панагюрище язовир Тополница. Обектът беше самата язовирна стена, или по точно изпускателните колектори-тръби преминаващи през нея, които служaт за регулиране на нивото на водата в язовира. Подводният вход на всяка от тръбите, разположени на повече от 50м дълбочина, беше разширен, приличащ на пирамидална галерия, препречен със здрави стоманени решетки. Те предпазваха от попадане на потънали дънери и всякакви боклуци по време на източване на водата. По дължината на всяка тръба имаше по две последователно разположени клапи, авариина и оперативна. Нормално оперативната клапа служи за изпускане и задържане на огромното налягане на водата, а при несработването и за затваряне на колектора се използва аварийната. В случая обаче, и двете клапи бяха повредени и подлежаха на незабавна подмяна. Единствената възможност за ремонт бе спирането на достъп на водата от язовира до тях и смяната им от екип работещ вътре в иначе кухата язовирна стена. Разбира се източването на огромното количество вода от язовира бе неприемлив вариант, затова бе използвана 500 килограмова стоманена тапа с диаметър 1,4м която бе инсталирана вътре в колектора преди изпускателните клапи от водолазите още преди моето пристигане на обекта. За целта бяха отстранени част от предпазните решетки на входа на колектора, направени преди десетилетия от железопътни релси, тапата, добре балансирана , бе внесена от опитните водолази през входа на колектора и монтирана на около 10-12м навътре където пирамидалната форма на съоръжението преминаваше в стоманена тръба с бетонно покритие. След последвалата херметизация, водата бе изпомпена от колектора и клапите подменени.Тежестта на водата на такава дълбочина упражняваше натиск от над 100 тона върху стоманата и бе заклинила и огънала иначе усилената желязна тапа с форма на пресечен конус. Следваше не леката задача с отстраняването на 500 килограмовия стоманен къс от съоръжението. Опитите за премахването му използвайки мощни маслени крикове се оказаха неуспешни.
Водата беше замръзнала на повърхността. Придържах се за спусковото въже на около метър под понтона от който се извършваха спусканията, опитвайки се да свикна с новата екипировка. За пръв път влизах с водолазен шлем и знаех ,че нямам много време да експериментирам преди да започне спускането. Бонето изпълващо пространството между главата ми и шлема не беше по мярка, подбрадният ремък също стягаше и чувствах тотален дискомфорт. В слушалките чух повикването за тест на комуникацията от повърхността, отговорих, нямаше връщане назад. След секунди срещнах погледа на колегата, опитен водолаз с години под вода зад гърба си. Задачата ми беше лека, да осигурявам на входа на колектора и в случай на нужда да помогна на професионалиста, който се нагърбваше с истинската работа.
Тръгнахме надолу, на няколко метра под водата светлината изчезна, остана само лъчът от водолазния фенер прикрепен на шлема, осветяващ спусковото въже. Времето за пребиваване на дъното бе много кратко, а аз не исках да се провалям , затова ускорих колкото мога скоростта си на спускане-голяма грешка, както щеше да се окаже по късно. Погледнах дълбокомера, показваше около 50м, разбрах, че съм близо до края на спусковото въже прикрепено на метри от входа на колектора. Не след дълго чух шум-беше отворен малък байпасен кран вътре в колектора с цел отвеждане на част от вдигнатата от нас тиня и подобряване на видимостта. Водата преминаваше със страшна сила и бучене през него. И ето, стигнах края на въжето, огледах се, нищо не изглеждаше така, както на чертежите на повърхността, не знаех къде съм, опитвах се да мисля трезво, но мисълта ми течеше бавно, не виждах нищо освен неясни кадри, чувах само тътена на водата. Знаех, че азотната наркоза няма да премине преди да изплувам, мобилизирах се и тръгнах в уговорената посока, водейки се по бетонната стена. Не изминах и няколко метра, когато видях мъждукането на светлината от шлема на опитния водолаз, който ме чакаше на входа на съоръжението. Видимостта беше лоша, не повече от половин метър. Когато стигнах до него, той бързо мина през отвора в решетките и изчезна в мрака. Държах здраво пъпната връв на колегата си, единствената връзка с повърхността, която доставяше така необходимия въздух на тази дълбочина. Бавно отпусках нужната дължина докато той се придвижваше навътре в тръбата. Усетих кога спря-беше достигнал мястото на работа. Последваха напрегнати минути, вече имах време да се огледам, кадрите все така се нижеха пред очите ми. Осъзнах че нямам пълен контрол над крайниците си, изтръпнали от студа и повишеното парциално налягане на азота.
За пръв път изпитвах такъв страх! Страх, не от тъмнината и водата, а от съмнението, че бих се справил с аварийна ситуация с човека там вътре, който разчита на мен, страх, че няма да намеря пътя назад към спусковото въже, страх, подсилван от чувството за безпомощност. Опитвах се да остана концентриран. Минутите минаваха като часове. В слушалките на шлема прозвуча приглушен от тътена на водата глас. Съобщиха ми, че времето изтича и водолаза се връща. Започнах да изтеглям пъпната връв на колегата си. Скоро видях светлината на шлема му, помогнах му да премине през входа и двамата се отправихме към спусковите въжета. Опасявах се че няма да го открия своето в мътната вода, но скоро видях карабинера който го придържаше към стоманената решетка. Тръгнах бавно към повърхността. След като съобщих, че напускам дъното, бързо се успокоих, а симптомите на азотната наркоза изчезнаха с намаляването на дълбочината. Дълга декомпресия при температура от 1 градус възстанови нивото на адреналина в тялото ми.
Същата вечер премина в размисли за избора който направих много години назад. Опасявах се че съм сгрешил, може би това не беше за мен... Споделих опасенията си с колеги, всички бяха единодушни, че силната наркоза, която получих по време на работа е причинена от бързото спускане. Аз обаче не бях убеден в мнението на професионалистите. Бях доста резервиран относно следващия спуск, но се вслушах в съвета на опитните ми колеги и всичко мина перфектно! Никаква наркоза! Излязох напълно удовлетворен, радвах се, че не съм сгрешил с избора си! Останалите спускания на този обект ми доставиха невероятно удоволствие, справях се добре и ми възлагаха все по сериозни задачи.
Опитите да извадим тапата с мощни крикове се провалиха и взехме решение да я нарежем на по малки парчета с помощта на съоръжение за ултратермично рязане под вода. Така за няколко дни извадихме всички стоманени късове, възстановихме предпазните решетки на входа и закрихме обекта.
Казват, че страхът е естествена реакция с крайна степен-праг, за мен това беше този праг, и аз преминах през него... |
|
История 13:
Молитва
Готов бях за морето. Това, което зависеше от мен, го направих! Въпреки всичките дивашки изпълнения с колелото, си бях жив и здрав. Нямах гипс на никой крайник, а това само по себе си беше добро начало на лятото.
Училището си беше наред. Дойде 24-ти май и всички бяхме на манифестация, а аз даже имах и една лента с големи червени букви „ОТЛИЧНИК”, закачена на бялата ризка. Веселите пионерчета се радваха на хубавото време и на идващото лято. Що ли ни тормозиха толкова много да се учим да маршируваме в училищния двор! Така или иначе имаше време за това в казармата.
Неусетно мина и седмицата до раздаване на свидетелствата в края на учебната година. Аз си бях готов за морето. За морето и за ходенето на къмпинг.
– Стефчо, ще дойдеш ли да ми помогнеш в мазата да стегнем харпуна за Арапя? – изненада ме баща ми, върнал се необичайно рано от работа.
– Ами аз... – едвам успях да смотолевя – там е малко разпиляно. – … пет минути по-късно вече бяхме в мазата.
Какъв хитрец само – мисля си днес – Как може един хилав петокласник да помага в такава мъжка работа? Ама аз не се усещах като хлапак, който е в процес на леко зарибяване, а по-скоро като голям мъж, който е помолен за помощ и признат за равен!
А мазата... Там си беше вече заграбена от мен територия. Освен бурканите, в които зимуваха черешите и прасковите, там имаше задължителната за него време каца за кисело зеле, старото ми детско колело „Зайка Люкс”, Балканчето, което беше едно от многото неща на тати, които само аз ползвах, няколко топки, футболни и баскетболни, и един кашон с части от стари велосипеди. Цялото къмпинг оборудване си имаше специален ъгъл, така че оставаше незабелязано, като част от обстановката. Това, което правеше мазата много специална, беше здравият тезгях, менгемето и останалите инструменти. Всички ремонти на колелета на хлапетиите в махалата се извършваха точно там. Сега работех по възкресяването на един Школник. Това беше руският вариант на леко, скоростно колело за деца. Можех да си позволя всякакви технологични експерименти и рискове за тунинговането на това колело, защото ми беше харизано в наследство от приятелско семейство с по-големи деца. Освен това Балканчето вярно си седеше в очакване на поредната каскада.
– Стефане, – поде баща ми – искам да те питам нещо...
– Ами... – щом се почваше така не беше на добре. Обикновено ми вика „Стефчо”. – Ами тука с Гошо лепихме гумата на колелото му. – казах аз, докато чевръсто привеждах порядък на тезгяха, близък до този на хирургическа маса. Явно баща ми не беше вчерашен и усети вълнението ми. Смили се над мен:
-- Дай ми червените клещи и онази тел от склада на чичо ти Румен!
Операцията започваше. Отървах конското. Аз и без това лекцията за подреждане на инструментите я знаех наизуст, а може би и той си мислеше повече за харпуна, от колкото за моето възпитание в този момент.
Протегна се и взе харпуна, който стърчеше на най-горния рафт. Бяха общо пет. Имаше един дървен без ластик, два руски, един недовършен и без стрела и този, който винаги ползваше. Беше копие на италианския Шампион. Главата и дръжката бяха излети във формировъчна пръст от някаква цинково-алуминиева сплав, а алуминиевата тръба беше ръкохватка от кабината на градски автобус. Стрелата беше ръждясала, но дълга, тънка, твърда и ако дадеше слука – смъртоносна.
Познавах харпуна на тати като дясната си ръка. Не знам колко точно беше дълъг, но със всяко следващо лято ставаше все по-къс и по-къс, почти като за мен. Вече даже можех да стигна ластиците като опра дръжката на гърдите си. Само че не ми стигаха силите да го заредя. Чичо Дани, от завода, където работеше баща ми, беше леяр. Той ми направи първите гирички, с които цяла зима се упражнявах. Това ми беше входният тест. Ако имах сили да заредя харпуна, баща ми щеше да ми го даде да вляза с него. И каква чест сега. Да му помагам да го стегнем за сезона!
– Дай една спица! – каза баща ми като извади бензиновата лампа от долапчето и започна да рови в една кутия с гвоздеи. Направо се сгромолясах от Седмото небе вдън земя. Нямаше да се мине без жертвоприношение. – Хайде, свали една от Школника, то и без това за нищо не става!
– Ама – простенах със свито сърце – не може ли от Зайката? – Това беше отчаян опит да продължа агонията на този проект. С него щях да се отличавам от масата – никой нямаше Школник в махалата.
– На Зайката са много дебели – татко разклати бензиновата лампа, за да се увери, че е пълна и започна да я напомпва за работа. – Хайде, знаеш, че Балканчето не го карам отдавна. ТВОЕ Е! Забрави за Школника.
Знаех, наистина знаех, но и не исках да забравя за Школника. Вече обаче мислите ми бяха в морето и с готовност свалих една спица. Тя и без това беше малко крива, явно удряна някъде. Докато се занимавах със спицата бензиновата лампа си беше вече свършила работата и татко държеше с клещите един нажежен пирон. Показа ми с поглед ластика, гумено уплътнение от етернитова тръба, а аз имах честта да направя това, което досега само бях гледал как става. Учудих се как нажежения пирон потъва лесно в гумата. Даже се замислих за израза „потъва като пирон в кисело мляко”.
– Дръж здраво и не мърдай! – Извади ме от унес баща ми . – Отворът трябва да е точно в средата и да не е на криво.
Имах цялата концентрация на китаец, играещ тенис на маса. Стисках здраво и преди да се усетя работата беше свършена. Вече си имахме кръгъл ластик с отвори в двата края, където щеше да влезе спицата на полуумрелия ми Школник. Работата нататък е ясна. Спицата, се огъва във V-образна форма и служи да закачи опънатия ластик за стрелата. Стрелата чака някой да натисне спусъка, а този някой чака да види някоя рибка пред стрелата.
– Стефчо, сега ще ти покажа как да стягаш, че да не се къса телта – за пореден път ме стресна баща ми и ме вкара в реалността. Така се бях отнесъл, че за малко да накарам майка да подгрява тигана.
Само мисълта за това толкова ми качи адреналина, че не усетих как бързо мина времето. Жълъдът беше готов, въпреки че тогава все още нямаше термин за това и ние му казвахме тетивата или спицата. Баща ми му направи задължителните тестове и вече бяхме готови за къмпинг.
– Хайде, опитай да видим до къде ще го разтегнеш!
Е, сега вече се чувствах като щангист, който излиза пред публиката за съдбовен опит, от който ще зависи спортната му кариера... Поне за това лято.
– Ама сериозно ли?
– Хайде, давай!
Опрях дръжката на харпуна в гърдите си. Нямаше мускул в тялото ми, дето да не е напрегнат. Треперих целият, но дори животът ми да зависеше от това, нямаше как да заредя харпуна. Не и това лято. Пак не ми стигаха силите.
– Давай, давай! Малко остана! – Баща ми ме подкрепяше с цялата си душа.
Никога не съм бил силен по литература, но Дядо Вазов ми крещеше в ушите: „Последний напън вече е настал.” Така ми се плачеше! Но нали бях признат за равен, за мъж, който да помогне на баща си в мъжката работа. Гълтах сълзите навътре и се опитах да остана с каменно лице. Намразих и гиричките, и лоста за набиране, и лицевите опори. Ще има още много попара да изям, докато ми дойде реда за харпуна. До тогава щях да обикалям с кепчето за скариди с жените и малките деца. От момчешките работи ми оставаха само морските кончета и игли, които ловяхме и изсушавахме върху напечените от слънцето коли. После ги подарявахме на някое момиче и поне за кратко изглеждахме герои в очите на другите деца. Даже понякога и на някои батковци и какички. Но за мен това вече не беше достатъчно. Исках да има риба в тигана... И тя да е от мен. Явно обаче, нямаше да е това лято.
Баща ми се пресегна и свали двата руски харпуна. Не знам с какви връзки ги бе купил от Спортмаг, но единият беше пострадал при опит за модифициране на главата за слагане на цял по-дебел ластик, а другият имаше някакъв проблем със спусъковия механизъм. За нула време от двата стана един:
– Я пробвай този! – подаде ми го баща ми.
Още неосъзнал се го взех и започнах недоверчиво да го оглеждам. Беше с една-две педи по-къс и със странни ръждиво-червени ластици. Оригиналните ластици. А беше доста стар.
– Чакай! – Издърпа го от ръцете ми татко, взе го и му разтегна ластиците – исках да го пробвам да не вземе да се скъса нещо. – И пак ми го набута в ръцете.
– Дай да пробвам – бях се поокопитил. Взех го и му разтегнах ластиците почти до дръжката.
Как изведнъж се влюбих в този харпун! Ако някой не вярва в любовта от пръв поглед, то мога от опит да споделя, че тя съществува! Досега знаех, че единствено Шампиона на баща ми става за работа и че другите са пълен боклук. А този просто беше идеален за мен. И можех да го заредя! Страхотно!
Вече нямаше да далдисвам само с пазарската мрежа за миди. Вече бях от другата порода – харпунджия. Харпунът беше вече МОЯТ и само чаках да дойде времето за отпуската на родителите ми.
Започнах да кроя грандиозни планове как ще вадя попчета. С баща ми просто нямаше друга тема за разговор дни наред. Все го разпитвах за това или онова. Бях примерно момче почти цяла седмица. Оправях си леглото, изхвърлях кофата с боклука, без да ми напомнят. Даже майка ми се чудеше какво става.
Тренирах се в апнея. Имах часовник Полет със секундарна стрелка и засичах колко време издържам без да дишам. Две минути, тридесет и шест секунди. Нямаше момче с по-добро време в махалата! Бях готов за морето...
* * *
Беше минала повече от седмица на къмпинга и ежедневните ми опити да изкарам някое попче все още не бяха увенчани с успех. За това си имаше причина. Рибата я няма, защото водата сега не е подходяща, или, ако я видя, е наплашена от многото туристи и избягва преди да я доближа; има мъртво вълнение и всички риби са избягали на дълбокото; фазата на луната не беше подходяща за риболов, или нещо друго, но никога причината не беше в мен. Стрелях десетки пъти, по попчета, но те бяха винаги по-пъргави от стрелата. Риба не изкарвах, но поне се научих да боравя с харпуна. Всяка по-голяма риба си я представях на кукана, но въпреки усилията ми да мисля положително, куканът си оставаше празен. Седях до измръзване и посиняване във водата, но пак нищо. Ужас! Защо чичковците и батковците правеха по двадесет попчета на час, аз не можех с едно да се разпиша?
Една сутрин се събудих, когато слънцето беше вече доста високо. Излязох от напечената палатката, плувнал в пот и се запътих направо към скаличката, от където се влизаше в морето със скок. А то, морето, гладко като тепсия. Както казваше дядо ми, „Мравките вода могат да пият”. Скочих. Поплувах до стърчащия камък до средата на заливчето и се върнах. Нямах представа къде са майка ми и баща ми, но не мислех за тях. Те знаеха къде могат да ме намерят. Седнах на едно загладено място на скалата, където е удобно като в ергономичен стол, но обикновено се залива от прибоя. Загледах се навътре в синьото. Молих му се. Молих се с цялата си душа. Исках едно попче, не много!
Така останах докато изсъхна – не си носех хавлията. По пътя обратно до палатката се разминах с цялата банда деца от къмпинга, които отиваха към рибарската колиба на Бай Кольо, местния рибар. Щял да ги качва на лодката.
Пред палатката вече имаше оживление, но никой не се беше сетил за мен. Баща ми режеше диня, хората от съседната палатка бяха дошли със сгъваемите си столчета и едно шише мента и се бяха наредили около масата. Щели да чакат да мине кометата. Тогава все още имаше от онези корабчета на подводни криле, които минаваха всеки ден около единадесет. Така се отмерваше времето в тези славни дни. Мине ли кометата – време е за аператив.
Имаше останал чай от закуската на брат ми. Извадих от багажника на Москвича пакет бисквити Чайка и хапнах две-три. Но не ми се слушаха разговорите на съседите, не ми се ядеше и диня.
– Тате, ще отида до Попския залив – опитах се да се вмъкна в разговора. – Ще се пробвам пак с харпуна!
Такава беше уговорката. Имах свободата да ходя, където си искам, но ако влизах с харпуна, задължително трябваше да знаят къде съм. Попският залив беше на около километър извън къмпинга. Беше неудобен за плаж и почти никога нямаше хора. Това беше моето място.
Започнах да си събирам такъмите. Бавно и методично. Не бързах. Само куканът беше общ с тати. Всичко друго си имах. Маската ми беше „подарък от морето”. Много се гордеех с нея, когато баща ми я извади от дълбокото заедно с един шнорхел. Беше нещо вносно и се радвах, че можех да захвърля маската тип цукало. Явно някакви летовници от Източна Германия я бяха загубили. Шнорхелът остана за тати. Той си имаше маска от Гърция. Супер лукс по него време. Плавниците по традиция бяха Сирена и по същата традиция се купуваха от Мичурин (сега Царево). Магазинчето още е там, на улицата до площада, на ъгъла малко по-нагоре от пожарната. Ако плавниците ми умаляваха, следващият размер винаги се купуваше от там. А старите се пазеха за наследство. Следващият след мен беше брат ми, после братовчед ми. Нищо не се хвърля. Сега още ги има в мазата при баща ми. Колекцията започва с номер 30-32 и завършва с 40-42. Последните 42-44 ги подарих, след като си купих вече истински плавници.
– Тате, къде е куканът? – попитах след като разрових навсякъде сред неговите такъми.
– Ето го Стефчо – подаде ми го мама. Беше останал до мяха, който служеше за полева мивка. Там го бяха разтоварили снощи преди обилната вечеря от три платерини с много салата – Наслука! И не ми го връщай празен! – После мама ме целуна по челото и аз тръгнах.
* * *
Водата не беше много топла, но за сметка на това беше много бистра. Вече треперех от студ. Нямах часовник и бях изгубил всякаква представа за времето. Историята се повтаряше. Попчета на всякъде, но не и на кукана. Резил! А мястото беше страхотно. Равно дъно от натрошени миди, дребни камъни и пясък на дълбочина 4-5 метра, осеяно с огромни каменни блокове, на които може да се стъпи за почивка и за презареждане на оръжието. Така се образуваше своеобразен каньон който криволичеше в една достатъчно голяма територия, така че докато дойде ред да се мине повторно през същото място, рибите са се успокоили и си лежат покорно. Само дето нещо все ги разбутвах и отиваха да лежат на друго място, а не на кукана. Отказах се. Зъзнех. Толкова студ не бях брал не помня от кога. Отправих се към мястото за излизане. Реших да се гмурна още веднъж. За последно. По средата на пътя вече бях фиксирал един голям поп. Не ми пукаше вече. Бях се настрелял като на циганска сватба, така че направо тръгнах към него. Бях се засилил достатъчно, така че последните метри да са ми по инерция без никакво трепване. Изравних още един път съвсем бавно и тихо. Бавно протегнах ръка и се прицелих, но бях още далеко, на около метър и половина. И попчето се стрелна и се скри под големия камък. Знам че попче не се гони, затова забравих за него и продължих в каньона. Беше широко – около три метра и в двете посоки. Имах още въздух и останах долу да поогледам. Нищо интересно. Малко заблудени лапини се мотаеха без цел и посока. Продължих напред, докато имам още въздух. Тихо, спокойно, красиво. Вече не ми пукаше за неуспеха ми с харпуна. Забравих за него и се наслаждавах на хармонията тук.
На около метър над дъното имах прекрасна видимост и добро полезрение, когато... Калкан!!! На два - три метра пред мен. Тъкмо се спря и застина на едрия пясък. За първи път в живота си виждах такова нещо в морето! Сърцето ми щеше да изкочи, а аз бях на края на апнеята си. Изобщо не се запътих към него. Махнах бавно само с ръце, колкото ми позволяваше харпуна и се запътих нагоре. Не исках да махам с плавниците близо до дъното. А като се отдалечих замахах с пълна сила, защото все пак трябва да се диша. От повърхността не се виждаше дъното много ясно. Загубих очертанията на другарчето, но много точно запомних мястото му сред скалите.
Забравих за студа. Раздишах десетина пъти и тръгнах пак надолу. Там си беше. Чакаше ме. Приближих бавно. Много бавно. Стори ми се цяла вечност. Нямаше повече злоба в мен. Не мислех дали ще върна кукана на майка си празен или не. Не бях ловец, който дебне плячката си със жестокостта на хищник. Бях част от живота тук. Част от реалността. Морето ме беше приело. Имах място в хармонията му. Бях Харпунджия. На около половин метър натиснах спусъка.
УХАА!!! Стрелата не се изниза цялата от харпуна. Попадна на здраво месо малко зад хрилете. А онова се опита да потегли. Беше като сал, на който тъкмо бях сложил мачтата. Ами сега? До тук лесно, ами как да го хвана това? То боцка, с тези малки копчета. Стрелата беше тризъбец, но контричките бяха толкова ръждясали и изтъпени, че се страхувах да не го изгубя! А ме беше страх да го хвана с ръка. Хванал стрелата, здраво я натисках към дъното както се натиска пържола в чиния, когато се реже с тъп нож, и трескаво мислех какво да направя. Три струйки кръв от прободните рани се издигаха и се размиваха в бистрата вода. Калканчето се изви нагоре в конвулсия и отвори широко уста. Сякяш стенеше.
Извъртях бавно стрелата с две ръце, и като се убедих, че върховете на тризъбеца се показват от долната страна, започнах да изплувам, държейки го обърнат с корема нагоре. Нямаше как да избяга вече. Тежеше стабилно от горната страна на стрелата.
Нямаше умора, нямаше и студ. Тичах по камъните. Не! Летях!
Пред палатката нямаше голяма промяна. Кометата беше минала и разговорите бяха вече шумни и оживени. Търкаляха се разни динени кори наоколо и събираха оси. Обикновено аз трябваше да ги изхвърля, но сега не мислех за това. Така гордо влязох на сцената, че просто всички млъкнаха! За няколко секунди това беше моят момент. Последва шумотевица от похвали, прегръдки и целувки от мама и тати. Калканът още си стоеше на стрелата и аз гордо го развях като някой варварин забил на кол главата на противника си. Беше малък. Малко по-голям от тигана. Беше много вкусен – и за първи път нахраних семейството си. Само след час вече бяхме насядали всички около масата.
Татко и той беше много горд с мен. Привечер отидохме до пощата в Мичурин и се обадихме на баба и дядо. Как да не се похвалим!!!
По една от многото традиции, които неусетно се спазват, преди лягане пак отидох до скаличката, от където се влиза в морето. Имаше някаква двойка влюбени, които си седяха тихичко в тъмното. Знам, че ме видяха като минах пред тях, но само след минутка уединението беше възстановено. Те си бяха сами на скалата, аз също. Седнах. Вече имаше лек вечерен бриз и прибоят нежно запълваше тишината. Беше малко след пълнолуние. Луната щеше да изгрее скоро.
Седях на твърдата скала. Загледах звездите. Чаках луната. Гледах навътре в морето. Благодарих му. Искрено и с цялото си сърце.
Бях щастлив.
Повече от седем години след това не видях калкан.
И пак бях щастлив. |
|
История 12:
РИЦАРЯТ НА МОРЕТО
Делфинът... Така познат... И непознат. Като самото море. Изучаван от хиляди учени... Като морето. Експлоатиран като тема за човешки развлечения и печалби – филми, увеселения, военно дело, но запазил своите достойнство и тайнственост... Като самото море. Ласкав и винаги усмихнат на пръв поглед заради формата на устата си, но таящ в себе си огромна сила и твърд характер... Като морето. Окован в бетон и принуден да забавлява доволни човечета, но допускащ в личното си пространство само отделни избраници... Като морето.
Морски цар? Не... По-скоро – рицарят на морето!
От съвсем невръстно дете този рицар ме омагьосваше, както и милиони други деца – малки и големи – по целия свят. Бях слушал истории за делфини преди да се науча да чета. Когато се научих, започнах да изчитам на един дъх всяка попаднала ми книжка за делфините. Не, че бяха много, но аз пък дишах често-често, т.е. – четях ги многократно. Най-много се радвах на една руска книжка – “Човекът и делфинът”. От една страна, може би защото делфинът там се беше сприятелил с едно дете и си се представях лесно на негово място. Но най-вече, защото беше на руски език. Аз учех в руско училище и четях по-лесно на руски, отколкото на български. А заради руския никой в къщи не драпаше за нея. Така че си беше само на мое разположение. Главен герой беше действителен делфин – Опо, който се сприятеляваше с местно дете и всеки ден излизаше на един и същ плаж, за да си играят в морето. Как съм му завиждал... Бях готов да сменя живота си за неговия... Говорех на баща ми и на брат ми куп фантазии, от рода на: ”Не може ли и ние да си имаме опитомен делфин?” Те ми отвръщаха шеговито: ”Къде ще го гледаме?” А аз, съвсем логично: ”Той ще си живее в морето, а като дойдем на Паша Дере, ще идва при нас и ще сме заедно по цял ден!” Чудех им се на акъла! Как не разбират, че е възможно? В моето съзнание на тогавашните ми седем-осем години то се случваше...
Може би по същото време по телевизията пуснаха филмчето “Ум, белият делфин”. Нямахме телевизор и ходехме с брат ми у леля , за да го гледаме на техния. Толкова бивах обсебен, че след поредната серийка даже не ми се излизаше да играя. Не ми се и говореше с никого. Пренасях се напълно в действието и исках да си стоя там...
Всяко лято прекарвахме по палатки, предимно на Паша Дере, почти по цяло лято. Една сутрин, още по тъмно, баща ми ни събуди с думите: ”Делфините играят пред плажа. Елате да ги гледаме”. Уви ни с по едно одеало – сутрин беше доста студено – и ни заведе на плажа. Аз по принцип трудно се събуждам и трае дълго, но като чух ключовата дума “делфин”, тръгнах като сомнамбул, още повече, че и брат ми вървеше пред мен. Делфините си играеха и ловуваха на 20-30 метра от брега, ние стояхме като хипнотизирани и ги гледахме, увити с одеалата като стари индиански вождове. Слънцето тъкмо се мъчеше да изгрява... Не мога да опиша какво сме усещали в него момент с брат ми, но съм щастлив, че съм го изживял...
Доста по-късно излезе книгата на Жак-Ив Кусто “Делфините”. Всичко, свързано с Кусто в къщи бе издигнато едва ли не в култ, както във всяко харпунджийско семейство. Чакахме се на опашка кой да я докопа. Аз, разбира се, като най-малък, последен я дочаках. С брат ми от съвсем малки си мечтаехме да сме от екипа на Кусто, ама с тия делфини направо ме подразниха. Как може едни да са богоизбрани и да имат достъп до всички прелести на морето, че и заплати да им дават за това, а други да ходим на училище и само през лятото да се гмуркаме на Паша Дере? Не ми се виждаше справедливо...
Годините си минаваха, аз се гмурках по цяло лято, а делфините си бяха в съзнанието ми като неотделима част от любовта ми към морето. Но си оставаха все така на почтителна дистанция от мен. Не се бях примирил с мислта, че няма да ги докосна, но бях може би свикнал с нея. Междувременно бяха завършили делфинариума. И аз като всички ходех да гледам представленията. Бях слушал и виждал кадри от калифорнийския океанариум и малко се изненадах от размерите на басейна, в който плуваха нашите делфини. Водещите на програмата обясняваха на публиката, че делфините се чувствали чудесно в своя “нов дом”, но на мен ми се струваше, че след Карибско море, откъдето идваха, в този басейн им е малко като на тигър в гарсониера. Познавах се с повечето момичета от отбора по синхронно плуване, които участваха в представленията. Запознаха ме и с треньорите на делфините. Водехме дълги разговори за делфините, те споделяха своите впечатления и преживявания с тях. Веднъж се изтървах, че от дете си мечтая да плувам с делфини. “Нямаш проблем” - ми казаха. Чак не ми се вярваше. Но се оказа, че хората са сериозни и наистина ме канят. Не можех да повярвам! Разтреперих се като при първа среща с жена, която безумно съм искал, но не съм вярвал, че мога да имам!
В уречения ден и час цъфнах в делфинариума с пълна екипировка. Току-що си бях купил първия хубав неопренов костюм – Бьоша. Не бях влизал още с него в морето. Поне щях да съм облечен подобаващо като за първа среща с делфини. Преди да вляза в басейна ми дадоха още веднъж подробни инструкции какво и как да правя, какво да не правя. Оказваше се, че делфините, поне според тях, не са просто добродушните, вечно усмихнати домашни животни, за каквито ги смятат повечето хора. Първо не пускали в басейна кого бъде, а само когото харесат. Тествали всеки нов и, ако се уплашиш от тях, те изгонвали и не те пускали в басейна отново. Било се случило с жената на единия треньор. Не обичали резки движения. В кафето на делфинариума бях предизвикал овации с хващането на една падаща чаша. Казаха ми: ”Може да си бърз, но те са по-бързи – не ги дразни”. И като крайна мярка ми обясниха, че ако проявяли агресия, слабото им място било ухото, разположено малко зад окото им. Ударени там с длан, не много силно, усещали, че и ти можеш да бъдеш заплаха за тях и се кротвали. За момент си казах: “Абе тези ли ме плашат, или аз не знам къде съм тръгнал?” Но те изглеждаха съвсем сериозни, а и аз нямаше да се спра. Така че, въоръжен с тези съвети, облякох неопрена, сложих си маската, шнорхела и плавниците и седнах на ръба на басейна там, където делфините излизаха на сушата по време на представление. И четирите делфина в басейна се наредиха пред мен и ме заоглеждаха от половин метър. Предпочитах да си плуват. Изхлузих се във водата и се оказах в непосредствена близост, между тях. Усещането над и под водата нямаше нищо общо. Над водата и по филмите отворената уста на делфина и специфичната извивка на устната му цепка изглеждат като вечна усмивка. Под водата видях четири големи, силни животни с отворени усти с по сто и осемдесет зъба. Гледаха ме самоуверено, леко заядливо и започнаха да тракат с челюстите си срещу мен, подобно на баракуди. Проверяваха дали ме е страх от тях. Знаех, че ако се оттегля назад всичко ще приключи преди да е започнало и само това ме накара да тръгна към тях. В следния миг горещо благодарях на треньорите за инструкциите, защото изведнъж делфините се преобразиха, пропуснаха ме към средата на басейна, прибраха зъбите и заплуваха дружелюбно около мен.
Гледал съм стотици подводни филми за делфините. Винаги съм се възхищавал на грацията и изяществото в движенията им. Сега, на живо, усещането беше несравнимо. Елегантните им тела с безупречна хидродинамика излъчваха невероятна мощ, овладяна до съвършенство. Тази безупречно контролирана сила придаваше на движенията им неподражаема лекота независимо, дали танцуваха плавно във водата, или се стрелваха напред с изумителна пъргавина.
Това, което последва, трудно подлежеше на описание. Беше най-лудата игра, в която съм участвал! Плувахме заедно, те ме “возеха”, хванат за перките им, гмуркахме се заедно, плувахме под водата, правехме кълбета и всевъзможни пируети. Те се държаха точно като палави малки деца, намерили ново другарче за игра, което им импонира напълно и са решили да му покажат целия си репертоар от маймунджулъци. Аз бях полудял не по-малко от тях. Гмуркам се от петгодишен. Не съм добър плувец, но под водата се чувствам по-добре, отколкото на сушата. И до ден днешен ме опиянява най-много усещането за свобода под водата, възможността да се движа произволно във всички посоки, без никакви ограничения. Точно това беше играта с делфините. Отначало аз имитирах техните движения и акробатики. После видях, че те ме имитират. Получаваше се странен синхрон между нас. Едно неясно усещане ме съпътстваше. Изведнъж ми просветна! Те сякаш разбираха какво си мисля и какво искам! През цялото време имах усещането, че играя с хора и си говорим, толкова добре се разбирахме. Но те не ме чуваха. А ме разбираха със сигурност. Не ми се струваше – беше така! Каквото си помислех, те го усещаха и го правеха. Бях поразен! Още по-странното беше, че и аз усещах мислите им, колкото и налудничаво да звучи. Когато правехме кълбета назад с единия делфин на дъното и моят въздух свършваше, той ме гледаше разочарован и с досада, сякаш ми казваше: “Пак ли ти свърши въздуха? Хайде, дишай и идвай!” Единият път прекъснах премятанията и се отделих от дъното, а той ме изгледа със същия поглед. Аз, обаче, имах въздух и се върнах към него. Погледът му грейна! Сякаш ми каза: “Ей, помислих, че пак излизаш да дишаш!”
Докато плувах с тях, хванат за гръбните им перки с едната ръка, с другата ги милвах по коремите. Умират от удоволствие! Пуснах единия – възрастната женска Пипи, за да се хвана за друг. Направих една-две обиколки с него, държейки се с едната ръка, а другата ми беше отпусната назад. Изведнъж усетих леко гризване по пръстите. Погледнах веднага - беше Пипи. Гледаше ме с укор, сякаш ù бях изневерил. Пуснах се и се обърнах към нея. А тя това и чакаше – плъзна се между ръцете ми, с обърнат към мен корем. Погалих я, а тя замижа от удоволствие и цялото и недоволство изчезна.
Не зная колко време беше минало, вероятно над два часа, макар, че за мен беше като миг. Отново плувах с Пипи, когато усетих някаква нервна тръпка да преминава през тялото ù. Рязко се откъсна от мен и се изстреля напред, разпенвайки водата с опашка. Не съм усещал толкова енергия и сила да лъхат от друго животно! Направи пълен кръг на басейна и се промуши между ръцете ми. Помислих, че пак иска да плуваме заедно. Но тя леко ме подмина и опашният ù плавник остана пред гърдите ми. Последва рязък удар с опашка – имах чувството, че ме е ритнал кон в гърдите. След което отново се изстреля. Не знаех какво става и с какво съм го предизвикал. Не бях направил нищо различно. Тя просто беше полудяла. Дишах леко на повърхността, когато погледнах към дъното на басейна. Тя стоеше там, изправена на опашката си. Като я погледнах, тръгна с отворена уста към мен. Бях объркан, не знаех какво става, а то ставаше много бързо. В последния момент успях да се гмурна към нея. Тя, изненадана на свой ред, кривна с нервно движение встрани. Излязох на повърхността, до мен плуваше спокойно един от по-младите делфини. Обикалях бавно с него, но вече с периферното си зрение следях неотклонно Пипи. Видях я да се гмурка отново и да застава пак в същата поза – изправена на опашка на дъното. Не я гледах директно. Тя ме следеше, но не тръгваше. Правех се на разсеян, но с крайчеца на окото си не я изпусках. Не можех вечно да се крия зад малкия делфин. Тя видимо се изнервяше, но още стоеше долу. Делфините нямат дълга апнея. Около три минути, но са в състояние да направят изумителни неща за това време. Пуснах се от гърба на малкия и демонстративно св обърнах към Пипи. Тя чакаше това! Веднага тръгна към мен, отново с отворена уста. Кой глупак беше решил, че делфините били вечно усмихнати? Тази беше озъбена! И ме връхлиташе... Нямах мисъл, всичко е траяло не повече от секунда. Миг, в който бяхме просто две животни с инстинктите си едно срещу друго. Протегнах лявата си ръка към муцуната ù. Тя посегна да я захапе. Поведох я настрани, извъртайки се леко, тя последва ръката ми и се озова пред мен. Тогава я блъснах с отворена длан зад окото където трябваше да е въпросното ухо. Явно ме “чу”, моментално се обърна назад и отплува. Не отплува, а буквално разцепи водата, правейки всичко на пяна, а мощната ù опашка ме отхвърли назад. Не знаех какво би направила, ако не бях реагирал. Едва ли ме е атакувала сериозно, защото с нейната сила, ако решеше, с един сериозен удар би ме пречупила. В такива моменти човек осъзнава колко крехко и безпомощно създание е всъщност. В следващия миг се озовах близо до стената на басейна. Двата по-млади делфина плуваха до мен напред-назад, отделяйки ме от средата на басейна. Пипи не идваше. Видях я смътно в противоположния край, на дъното, заедно със Сплит – възрастния мъжки делфин.
След минута-две отгоре ми казаха: “Ако искаш, можеш да излизаш”. Това и направих. Треньорите ми доизбистриха картината на случилото се. “Трябваше да гледаш отгоре! В момента, в който тя те нападна, останалите ви следяха отблизо. След като се “сбихте”, те се врязаха между вас, двата малки те избутаха до стената да те пазят, а Сплит я “натисна” на дъното в противоположния край на басейна и не я пусна, докато тя не се успокои”.
Бях поразен! Умни ли са, или са ...умни? В ума им не съм се съмнявал никога. И между хората има умни. Но това благородство и чувство за справедливост? Колко хора биха те чакали да се обърнеш към тях с лице, за да те нападнат? И кога тайфата на един побойник ще отсъди мъдро, че той не е прав, ще го озапти, а на теб ще ти отдели лична охрана?
Никой нямаше обяснение за развихрилия се конфликт. Чак по-късно се разбра, че Пипи е била бременна в ранен стадий. Тогава нещата се изясниха. Делфините по време на бременност често изпадат внезапно в състояние на раздразнителност и тогава стават непредсказуеми. Месеци след това, в подобно състояние тя си счупи горната челюст, удряйки се в решетката между двата басейна. Оперира я лично доц. Клисаров. След този случай бе въведена забрана за всякакво доближаване до делфините.
Известно време ходех в кафето на делфинариума, с витрини към малкия басейн. Стоях прав и ги гледах. Някой делфин ме забелязваше и идваше до стъклото. Гледахме се в очите. Не знам какво виждат и какво усещат. Но всеки път чувствам, как този делфински поглед прониква в мен и, ако реши, ме пуска в себе си. Ако реши... Погледът на делфина всъщност ме поразява най-силно. Като на никое друго животно! Без покорство, без лукавост, без хитрост и надменност. Сякаш ти казва: ”Тук съм, затворен за твое развлечение, играя ти номера за парче риба, но аз съм решил да играя. Завися от теб, но ти не ме превъзхождаш с нищо. Можеш да ме тормозиш, но ще бъдем приятели ако аз реша. А това приятелство е нужно на теб, аз и така съм си добре”.
Не ходя вече в делфинариума. Не понасям гледката. Горди и свободолюбиви войни, извадени на показ за развлечение на тълпата. Интелектът и благородството в басейна често са повече от тези по трибуните. Но са сковани в бетона. Защото някой така е решил. И пред погледа на делфина се чувствам като един от групата им, когото не са успяли да хванат и затворят.
Не мисля, че най-умните управляват света. Управляват го най-пробивните. Решават съдбите на останалите. А някъде, далеч от суета и суматоха, горди и благородни, живеят рицарите. Делфини, или хора – без значение.
********* |
|
История 11:
Дневникът на един харпунджия
31 април - Крапец
Вода-10-11 градуса след петия метър около 6 градуса Вятър югоизток. Ехххх,толкова чаках да се постопли тая вода че с тая 5-тичка ми се смръзва всичко.На 1ви май започва забраната,много искам да хвана някой голям калкан,а морето не е от най красивите.А тази студена вода толкова време се задържа...както и да е –влизам дано имам късмет.
Още в брега намерих куп бебета и се забвлявах да ги вдигам и карам да се шашкат,с едно калканче се пробвах да се надгледваме да видим кой ще се изнерви по бързо...е аз загубих ама заради липсата на по голяма апнея .Прескочих няколко ката мрежи, ама калкани вече не видях-реших че трябва да забия по в дълбокото,само дето там вече мътнееше и задачата ставаше все по трудна,защото здраво започнах да замръзвам. И най-накрая,гмуркам се и падам точно отгоре му-прекрасна риба около 4 кила...идеална за новия ми тиган.
Бързо се изнесох на брега че студа нахлуваше във всяка пора на тялото ми,все пак добре че деня беше слънчев....
PS:Ще ми се да си напомням това-прибрах се,бяха спряли водата и не можах да се изкъпя-смрадддд..... Велина обаче все още повтаря че това е най вкусния калкан който е яла......а сега вече сме женени и нещата са други.....
11 май Обзор
Вода -16 гр. Равномерна в рамките на 2-3 м
Вятър- североизток,по късно обърна в югоизток.
Тръгнахме доста неподготвено,трябваше в 10 часа да сме във водата ,а какво излезе...чак в 12:30 едвам се заобличахме,а то едно слънце.Нищо,идеално точно ще е по вкуса на девойките ни-няма да се сърдят ако се поувлечем в морето. А то едно моренцееее,приказка.Бистро-та чак не вярваш...само дето ...само дето преди нас са минали бомбаджиите и в плиткача се въргалят умрели и умиращи платерини....грозно е!
Реших ме да излезем и да вървим до по южния борун че тая гледка доста ни подтисна(те и жените после казаха че тая риба не била толкова вкусна),а там ситуацията е съвсем различна,доста по силен прибой ама за сметка на това едни кефалчета щъкат,едни платарани –тънки ,дълги измършавяли и изгладнели вървят по техния си маршрут от поколения наред-аквариум! Еххх кава гледка,ама защо ми трябваше точно преди това да си сменям стрелата.....нищо не уцелвам,а приятечето има 2 хубави кефала,а аз само една платерина някъде към 500 гр.
PS:Да запомня-къде съм тръгнал да си правя експерименти с нов сетъп при положение че предния беше перфектен?!
21 май Дружба,яхтено пристанище
Вода –около 16 гр. в горните 1-2 м.
Лек север-североизток-валеше леко
Минаваха риби в границата топло- студено(около 2рия метър),като цяло нищо не направих...да,една успешна засада и дабъл...Платеринка към 300-400гр и една около 800-900 която въобще не видях,голям късмет-първия ми дабъл....Чувставам се прекрасно!
28 май Дружба,яхтено пристанище
Вода-18гр. Разбира се студено по в дълбочина-силно северно течение особенно в северния край.
Влязохе с идеята за платерни,по възможност от тия по кило и нагоре,ама НЕ!Два пъти видях едни хилави пасажчета,ама не съм и стрелял дори че много малки рибките.Велико каза че ще влезе за лихнуси и аз реших да го последвам с хавайката,равносметката накрая е 2 кукана лихнуси за Велико(огромни бяха),а аз 1 кукан раци + дребна кая и наполовина загубена хавайка-бойника изчезна някъде в дълбокото,доста зле се представих определено.
PS: Да запомня-никога 2 дини под една мишница,да бях влязал само за попчета къде и за платерини се зазяпвам и накрая нищо!
9-11юни-Одисеята Камен бряг!
Ех как чаках тези дни,едни легенди се носеха от преди това за едни огромни и безкрайни пасажи от кефали и платерини,че дори и тук таме по някай лаврак се мярвал....
Пристигнахме по обяд и аз още дошъл-недошъл влязох в морето-леко северно течение,превъзходни условия.
След 10 минути плуване си намерих чудесен камък с цепка в който да се крия пред „разпилените” такива-идеалното укритие!Риба минаваше на всяко гмурене,основно кефали и платерини.Веднъж с платерините минаха и лефери и то доста добри,ама нали са хитряги минаха в периферията на ятото и въобще не ми дадоха шанс да стрелям.Водата беше доста топла,поне 18-19 гр. Въпреки че след 8мия -9тия метър започваше доста рязък термоклин-там незнам ако имаше 8 гр. пак добре ще е...Ама на кой му пука като има риба. Кефалите бяха разгонени и летяха ато изстеребители около мен или идваха фронтално пред стрелата-което ми напомня да не бързам при стрелбата,просто трябва да се усети момента за изстрела когато рибата е в най добро положение и също така да не се пуца като на сватба,защото гадинките усещат всичко.След като най-накрая уцелих един мамин хубавец(кефал) към 2 кила...всичко приключи-къде се дяна тая всичката риба!?
Провесил нос тръгнах да си излизам и.....ето ги!Те рибенцата ме надушили и започнали да минават съвсем в плиткото зад мен. Равносметката е накрая един кефал 1,8 кг и 6 платерини по 500-600 гр. Сега ,седейки в кръчмата на Косьо и пишейки това ,мога с удоволствие да кажа че по вкусен кефал на скара не бях ял-дано утре съм по мъдър и не повтарям глупостите от днес.
10 юни
Надъхан сутринта нямах търпениеда да гмурна и пак да си проверя „бойницата” на онова камъче.Този път миахме по лявата пътека и излазохме от лявата страна на „северния борун”-едно прекрасно малко заливче ,пълно с огромни пагури.Течението беше леко северно,но вчерта беше обърнал юг и термоклина се беше качил до около5тия метър.Явно това непостоянство на времето караше и рибите да са доста непредсказуеми и разбира се доста нарядко,което си е кофти все пак.Както и да е,започнах да гмуркам на северния борун заедно със Стефан,а то една бистрота сигурно бяхме на 15 м. един от друг и се виждахме под водата.На 3-4то гмуркане ми мина един хубав кефал,който не уцелих-якото е че рибека не се стресна и продължи в посока Стефан-чу се пляс и рибата как вибрира на стрелата.Супер,пак осигурихме вкусна вечеря,ама и Чефо им умее... Реших да плувам до южния борун,да видя Сашето какво е направил че ни заряза доста на скорост,е да все пак той е майстора на лавраците.След 15тина минути плуване стигах пак моето любимо камъче от предния ден,ех как обичам такива благодатни места още гмурнал се негмурнал ми налетя един кефал,същинско камикадзе-което успях да сваля успешно.Огледах се да видя накъде ли е Сашето ама нещо не го видях и реших да плувам по „ръба”,така след още няколко гмуркания ми налетя още един кефал-супер вече имам 2,явно ще мога да занеса риба и у нас !Междувременно беше станало вече към 13 :30 и реших че е време да излизам.Като наближих северния борун гледам Стефан седи на един камък ама се разсъблякъл и нервно си оправя ластиците на харпуна.... -Два бяха! -Какво?
-Лавраци!Поне три пъти ме въртяха преди да доближат,щях да се удавя! -Ама удари ли? -Че как иначе! И усмихнат и изпълнен с гордост Чефито си изтеглия буя,на който висеше едно лавраче към 2 килограма.Еха каква риба,не риба а кит направо.Лаврак,за това митично същество бяхме слушали легенди само,а сега го държахме в ръцете си...По късно Сашето ни обяви за герои,защото той беше ударил само 4 платерини и ни предупреди утре да сме още по внимателни защото явно има лаврачета които се навъртат наоколо.Думите му бяха нещо от сорта „Ще стреляте риби само над кило и то ако е необходимо,лавраците не трябва да ни усетят!”
Да ама сърце юнашко може ли да трае на тез хубави кефали да не ги посрещне със салют от стрели..... Вечерта мина доста превъзбудено в чертаене на планове и стартегии за утрешния ден,хапнахме раци и отново прекрасен кефал на скара-приказка,нямам търпение да се съмне.....
11 юни
В 8:00 бяхме на „ръба” да видим какво е морето.”Огънчето” беше пълно с „водолази” и решихме да ходим на малката Яйла.Сашето убеден че зане къде са лавраците се юрна към външната сека,Стефан застана на южния нос,а аз заплувах към сверния.Водата беше топла в горните 2 м. и студена от там надолу поне с 7-8 гр. заради юга предния ден,сега духаше север и това предвещаваше добри перспективи.Не се лутах много ,видях един хубав пасаж платерини и започнах да гмуркам....и тогава стана чудото,сякаш някой отключи рога на изобилието.Още непаднал на дъното отгоре ми се изсипа една река от платерини . Току между тях изскачаха и пасажи от по 5-6 кефала гонещи някоя женска,в периферията на ятата се мяркаха и лефери-приказка,голяма красота!Аз каточели доста се опияних от гледката и на няколко пъти просто забравях да стрелям.....Реших че трябва да намеря Чефо и да споделя с него тази емоция-дали е видял цалото това изобилие и той?Бавно започнах да се нося по течението в посока юг ,а реката от риба си втърви с/у мен и въобще не се трогва.Няколко пъти гмурках в пасажа и стрелях риби и така се накичих с 3 доста големи палатарани и един кефал,а дори не съм се и постарал да се скрия кой знае колко! Очарован от гледката и плувайки в риба,стигнах южния борун и се разтърсих за Стефан,а той милия при това изобилие от риби решил че трябва да бие кая и беше подпукал лихнусите.Подвикнах му че е луд да изтърве най малкото гледката и се нагнездих на едно местенце точно на най-острата част на южния нос,а реката от риба не спира да тече.Незнам,сигурно накрая нямах място на кукана и току се чудех какво да правя когато от дълбокото се зададе Сашо,с широка усмивка на лицето...Хехе ,явно му е провървяло,на буя му се мъдреха един пеленгас към 2 кила и един лаврак над 3 кг.
Излязохме и направихме разбор,Стефан обяви че още го „тресе”адреналина от предния ден и няма да влиза отново днес,а Сашето взе рибата и тръгна да търси из селото фризер където да можем да я съхраним.
Аз влязох отново и за моя радост ситуацията беше същата-риба почти на всяко гмуркане.Вче имах достатъчно платерини и насочих вниманието си само в/у нещо наистина едро.Така след час излязох с един кефал който по късно установих че тежи 2,8 кг и 4 платерини по около900гр. до килограм.... Какъв ден,винаги ще го помня!Легендата се оказа истина.Жалко че утре трябва да потеглям и после работа ,работа...Но пак ще дойда ако ще и за 1 час,само да имам малко време!
23 септември-Камен бряг
Един приятел ме накара да отидеме за да му покажа”местата”.Добре ама морето беше с мъртва вълна поне 2-3 бала и него го достраша да влезе,то и за мен беше екстремно – нищо че познавам мястото,ама бях чувал че в такова море най се навъртат едни големи сребристи риби-лавраци.Облякох се и влязох,едвам преборвайки се с прибоя,когато на повърхността ме завъртяха няколко едри кефала,гмурнах се и към края на апнеята ятото пак се появи.Да,определено изстрела ми беше доста далече от целта,ама и аз бързах(за кой ли път).Реших че ще гмуркам малко по на дълбоко пред едни камъни които излизат на пясък но имат една много хубава цепка,точно да влезеш в нея със страхотна бойница отпреде.Да ама как да намеря цепката в тая вълна и мътилка?След около поне 10тина несполучливи гмуркания,компроментирани или заради това че падах на пясъка отпреде или някъде където не можех да се задържа,най –накрая нацелих мястото...раздишах си колкото можах и си кацнах точно в процепа като по учебник-супер!Точно привикнах с светлината и ето го-от нищото се появи царя на черно море,легендарния лаврак.Появи се от нищото,материализира се точно пред мен и харпуна.Всичко после се случи за един миг,стрелях и рибата изчезна,не усещах напрежение в/у кордата на стрелата което да показва че е там...започнах леко да се разочаровам от възможностите си на ловец и изведнъж...рязко дръпване което винаги ще помня,а как иначе- щях да си изтърва харпуна.После всичко беше лесно.
Едва по късно изморен,щастлив и разказвайки за н-ти път как ми е дошла тази риба,осъзнах каква емоция ми е било всичко това-все пак това ми е първия лаврак,а не всеки може да се похвали с 5 килограмов първи лаврак!
PS:Да запомня-Велина ми каза че ако още веднъж отворя фризера и изкарам тая риба за да я показвам на приятели,ще ме изгони-ама какво ли разбира тя!?
28 септември-Черни нос Денят в който разбрах че нищо не зная....
Лек мъртвак ,почти пълно безветрие-аз забих директно в дълбокото към „плевнята”т.нар.вътрешен риф,но разбира се ,нищо интересно не видях освен една разтревожена морска котка с огромни размери.Платерини минаваха от време на време и толкова.Така мина поне час и половина,докато не дойде Велико с три пеленгаса м/у 2-3 кила и не ме върна в първи клас-хубаво ми каза той да мина първо през плиткача,където са шавали доста пеленгатори-дори и не е уцелил още няколко и е скъсал един.Ще се изям от яд! На връщане решихме пак да минем през плиткото с тайната надежда че пеленгасите са се завъртяли отново.Аз по пътя гмурках и успях да си изкарам поне малко яда на платараните,а те едни небрежни и спокойни,охранени,лакомо примлясват пред стрелата-много нагло поведение!
Екшъна стана като току доближихме мястото.Изведнъж пред нас се вдигнаха две огромни риби,сакаш изпод камъните и отпрашиха навътре...това става на не по вече от метър дълбочина.Велико каза че сме попаднали на „гнездо” или лаврашка засада.Тези две риби са седяли в очакване на нещо да премине пред тах и те да го атакуват –точно каквото и ние смятахме да правим....Отдалечихме се на около 10-15 м .един от друг и започнахме да гмуркаме.Естествено след петото-шестото гмурване на мен ми писна и с мисълта че нищо няма да мине толкова на плитко,тръгнах напред към малко по дълбочкото.Това се оказа и грешката ми,точно се бях гмурнал и нагнездил добре м/у камъните ,чух изстрела на Велико,а след това и шума от съпротивляващата се риба-лаврак към 4 кг.Еххх защо не си останах на мястото,а съм тръгнал напред-те рибите са минали точно от моята страна и са продължили към Велико,а аз сам си изпортих улова.Дебела глава съм явно-да бях слушал „старото”. По късно на брега гледах моите десет платерини и мислено ги налагах върху лаврака и трите пеленгаса......Това ми беше добър урок-не винаги този който е ударил два пъти по-вече риба като бройка се чувства също толкова удовлетворен.Ако цял ден си се гмуркал само за една риба и си чакал точно нея и накрая търпението ти се увенчае с успех,то тогава няма нищо по добро ако ще и другите да са препълнили лондите....Но никой от тях няма да е с това усещане в себе си ,като теб.....
Днес почти 20 години след първото ми съзнателно гмуркане,четейки стария си дневник,а малкия ми син разнася харпунчето за попчета и се крие м/у диваните....си мисля за това какво ще бъде,дали наистина ще мога да предам своето послание и да го науча че наистина не винаги „бройката” е това към което трябва да се стреми,а едната, единствената риба която после споделена с приятели е по-вкусна от всичко друго....
А после заспивайки уморен,все още чуваш шума на вълните и се чувстваш съпричастен с една стихия която за пореден път те е приела като своя рожба и ти е дала да се докоснеш до душата и......Дали наистина ще мога да предам тази емоция,това послание....?
 |
|
История 10:
МОМЧЕТО, СТАРЕЦЪТ И МОРЕТО
Момчето скачаше от скала на скала, от време на време се спираше и поглеждаше към морето, взираше се към безбрежната шир, с някакъв неясен и за самия него копнеж. Обичаше морето, беше израснал край него и от година на година чувството му за привързаност се увеличаваше все повече и повече. При вида на тази синьо-зелена, пропита от тайнственост голяма вода, в душата му се зараждаше възторг и страхопочитание. Не веднъж беше виждал различните му състояния. Сега то беше притихнало и само леките вълнички разбиващи се в брега, напомняха, че то е живо и че е въпрос на време когато може да се разсърди и да покаже с цялата си гигантска мощ, колко силно и страховито може да бъде. Подсъзнателно в момчето съществуваше убеждението, че то ще бъде свързано с морето за цял живот, но все още не знаеше по какъв точно начин. Не подозираше, че разхождайки се по брега, само след минути ще намери онова нещо, което безвъзвратно ще го свърже във вечна любовна прегръдка с морето.
„Ладата” бръмчеше монотонно, а стрелката на километража беше заспала на 80 км. Старецът сякаш се беше сраснал с волана и не изпускаше пътя от погледа си. Страховити черни джипове със свирепи муцуни и изцъклени светещи очи, просъскваха покрай него и за секунди изчезваха в далечината. Всички бързаха за някъде по някакви спешни, неотложни и важни задачи. На където и да се обърнеше виждаше строителство, безумно строителство, бетонни чудовищни сгради надвиснали заплашително над морето, превзели бреговата ивица. Това вече не беше неговият морски бряг, който през годините беше пребродил и опознал. За това сега му се налагаше да пропътува много километри, до скалистият борун, едно от малкото все още незастроени и достъпни с автомобил места. След малко комбито вече пълзеше по отъпкания черен път, водещ към морето. Беше средата на месец май, потънали в зеленина поляни, изпъстрени с диви полски цветя. Баба „Лада” изпъшка за последно и спря непосредствено до стръмна козя пътечка, водеща към скалистия бряг. Старецът слезе бавно от колата, все така бавно пое дълбоко дъх и следващият момент очите му потънаха в ширналото се отпред сапфирено синьо море. Гледката го опияни. Отново, за кой ли път, беше омагьосан от величието на тази природна красота. Постоя така известно време, беше се развълнувал много силно. За първи път след дългите и тягостни зимни месеци, се срещаше отново със своята дългогодишна и чаровна любовница – морето. За това трябваше да преодолее емоцията и да се успокои няколко минути. След малко вече вадеше екипировката от багажника, която се състоеше от черен омърлян сак, събрал в себе си стар избелял неопрен, маска, шнорхел и чифт къси плавници. Отделно се мъдреха още, баластен колан с очукани оловни тежести и старият верен „Марлин”, харпуна с който беше прострелял стотици риби, имали лошия късмет да попаднат в обсега му. Натоварен с всичко това, възрастният мъж заслиза бавно и внимателно по стръмната и тясна пътека.
Да, мъжът беше харпунджия – ветеран. Един от малкото, а може би и единствения на неговата възраст все още практикуващ този спорт, един от пионерите на подводният риболов в България. Може би точно заради тази си страст към гмуркането, като се има в предвид напредналата му възраст, близките и приятелите му го мислеха за малко луд. Къде на майтап, къде от уважение му бяха лепнали прякора Кусто, на името на онзи легендарен французин, гмуркал във всички морета и океани по света, почти до смъртта си. Старецът приемаше прякора си с усмивка, въпреки факта, че самият той вече се беше отказал да гмурка на дълбочини, поради физиологични причини.
Именно месец май, бе неговият месец. Туристическият летен сезон още не беше започнал, нямаше ги тълпите плажуващи, нямаше джетове, яхти, сърфове и най-важното, точно по това време започваше пролетната миграция на кефаловите риби. Стотици ята платерини и кефали се движеха покрай брега и бяха сравнително лесна мишена за харпунджиите. Точно от това обстоятелство смяташе да се възползва и стареца. Тактиката му беше проста и единствено въэможна за него. Малко след боруна имаше една скална ниша на около един метър дълбочина и точно там мъжът лягаше и чакаше в засада минаващите ята от риби.
Последни махове на плавниците и най после пристигна на мястото където щеше да ловува. Макар и с малки плавници усети страхотна умора в краката. Чувстваше се много слаб и изнемощял. Още докато си обличаше неопрена се почувства изтощен, а след това плуване, беше вече грохнал. Предстоеше му още едно изпитание, зареждането на харпуна. С треперещи ръце хвана ластиците и напъна, успя да зареди, но му костваше огромно усилие. Започна да раздишва, но не можеше да влезе в ритъм, беше прекалено уморен. Отпусна се на повърхността и зачака да му се нормализира дишането. Методът му на лов беше следния, раздишваше десетина пъти, след което с минимална чупка в кръста и пестеливи движения, успяваше да легне на дъното на около метър дълбочина и абсолютно неподвижен, с насочено напред оръжие, чакаше на пусия да се появи ятото от бели риби. Апнеята му достигаше 25-30 секунди, до толкова му стигаха възможностите, а и така се уморяваше сравнително по-малко. Друг път, когато умората взимаше връх, заставаше зад някоя скала на повърхността и само на шнорхел изчакваше рибите да преминат покрай него, но при този начин на ловуване, шанса да простреля риба намаляше многократно. Не мина много време и се появи първият пасаж от платерини. Минаваха спокойно покрай него, но тъй като със зрението не беше много добре, се напрягаше да различи по-големите екземпляри. Най-после успя да вземе на прицел една по едра риба и натисна спусъка. В следващият момент я видя как бясно се върти на кордата и започна бавно да я придърпва към себе си. Не можеше да види къде точно е ударена и осъзнаваше риска, че тя всеки момент може да се скъса, но нямаше сили и желание да подходи по класическия начин т.е. да гмурне след рибата, да я улови с ръце и да не и даде възможност да се мята насам-натам. За щастие рибата беше простреляна добре и той успя да я закачи на кукана си. Повторното зареждане на харпуна, се превърна в мъчително изпитание. Едва на петият опит успя да зареди, но това изцеди силите му напълно. Ръцете му трепереха, сърцето блъскаше лудо, дишаше учестено и хрипове деряха гърлото му. Минаха 10-15 минути докато успокои дишането си и едва тогава продължи с риболовната си тактика. На третото „залагане” го изненадаха десетина големи кефала, които като сребърни торпеда се стрелнаха пред него на скорост, подминаха го и в следващият момент два от тях се върнаха и го заоглеждаха с любопитство. От опит стареца знаеше, че този оглед щеше да трае само няколко секунди, за това се прицели на бързо в едната риба и стреля. Облак от люспи се разнесе пред него и с огорчение видя как празната стрела пропада към дъното. Този път късметът му изневери, а кефалът се отърва със загубата на десетина люспи. Сега отново му предстоеше изнурителна и непосилна за него задача, трябваше да се пребори с ластиците и да зареди оръжието. След многократни и неуспешни опити, беше на път да се откаже и безславно да се отправи към брега. С върховно усилие на волята си опита отново и......успя. След цялата тази неравна борба със зареждането на харпуна, ясно осъзна факта, че риболовът му започва да се обезсмисля и най-вероятно повече няма да успее да зареди. Беше сломен. Даде си ясна сметка, че в създалата се ситуация трябва да вземе решение, дали да се откаже от лова, да излезе и да си тръгне, или.... Решението му беше да остане, но като за последен път, да стреля само по риба с изключителни размери, ако имаше късмет да се появи такава. Беше твърде уморен за да гмурка, затова прибягна до по-лесния начин. Премести се десетина метра по-напред и само на шнорхел остана на повърхността на водата, скрит зад голямата скала, пред която имаше дълбочина от няколко метра. Понякога именно от тази дълбочина, се появяваха ята от риби и минаваха непосредственно пред скалната издатина. Мъжът се хвана с лявата ръка за кафявите водорасли, изпъна дясната с харпуна напред и зачака. Периодично преминаваха многобройни ята от платерини, а между тях имаше и много добри екземпляри, но той не се поддаде на изкушението да стреля, защото знаеше, че ще е за последно и предпочиташе да чака „своята” голяма риба.
„Старост – нерадост”, така гласи една народна мъдрост и в нея се съдържа една неопровержима библейска истинност. Повечето мъже на неговата възраст, седяха на пейките в градинките, оплакваха малките си пенсии, мърмореха за скъпотията, нищеха „компетентно” политиката, откриваха си все повече болести и одумваха младото поколение. Той по никакъв начин не се вписваше в тези компании от стари мърморковци. Единственното нещо което го свързваше с тези хора, беше възрастта.
И в действителност годините наистина безпощадно бяха оставили своя хищен отпечатък. Бяха оглозгали плътта му до неузнаваемост и от едно времешното мускулесто, красиво младо тяло, бяха останали само едни кокалести крайници, с бледа съсухрена кожа, обсипана с кафяви петна. Безмилостното време бе заскрежило веждите, косата, брадата и отнело блясъка в очите му. Спомени изникваха в съзнанието на стареца. Връщаше се в миналото и виждаше как един хубав, здрав мъж, приличащ на гръцки бог, излиза от морето. С харпун в едната ръка и с натежал кукан от едри сребристи риби в другата, предизвиква овации и аплодисменти от приятели и непознати. В главата му се нижеха стотици спомени от една незабравима младост, отлетяла безвъзвратно от живота му.
Болките по цялото тяло и тръпките от проникващия през вехтия неопрен студ, го върнаха в действителността. Започваше все по често да потреперва, което значеше, че не след дълго време ще трябва да приключи с риболова.
Старецът наблюдаваше безучастно как се изнизва покрай него поредния пасаж от платерини, когато в синкавата далечина се появи малко сребристо петно, движещо се в посока към него. Мъжът пое въздух, сниши се между водораслите, изпъна ръката с харпуна напред и напрегна взор. Само след няколко секунди, малкото сребристо петно прие очертанията на риба и миг след това пред харпуна му заблестя в цялото си великолепие, огромен лаврак. През всичките отминали години той беше харпунирал десетки лавраци, но толкова голям екземпляр, не беше виждал никога. Рибата забави ход, спря и застина на метър пред него. Погледите им се срещнаха. Студените рибешки очи сякаш пронизаха душата на стареца. Две стари, дълго живяли създания, от два различни свята, се гледаха очи в очи и сякаш виждаха отразен в тях, целият си живот. Някаква странна, необяснима връзка, усещане за близост и съдбовност, изпита човекът към това водно същество. В този момент, времето спря. Нямаше болка, студ, позив за дишане, кръвообръщение, пулс, нямаше нищо, имаше само една праисторическа обвързаност между две същества, различни по вид, но живеещи по едно и също време, в една и съща вселена. Ръката държеше оръжието, показалецът лежеше върху спусъка, но нямаше я волята която би го накарала да натисне този спусък. В случващото се безвремие, нямаше ловец, нямаше жертва, те бяха едно цяло, съществуващи в една голяма космическа магия, наречена живот. Точно в този момент старецът разбра, че вече никога няма да стреля по каквото и да било. Това бе краят на дългогодишната харпунджийска приказка.
Голямата риба трепна, сякаш излезе от хипнотичен унес, обърна се бавно и елегантно се заотдалечава, докато се превърна в малко сребристо петно, което постепенно се разтвори и изчезна в синкавата далечина.
Прегърбен, със сака през рамо, възрастният мъж пое бавно нагоре, по тясната и стръмна пътечка. Спря за момент, обърна се назад и погледна към скалите. Там, на светлите скали, се открояваше неговият дългогодишен морски спътник – харпуна „Марлин”. Избледнелите сини очи на стареца, заплуваха във влага. Буца заседна в гърлото. Сподавен стон се изтръгна от гърдите и последващ хлип разтърси тялото му. Той знаеше, че всяко нещо си има край и този момент беше настъпил за него, това бе краят на подводният ловец.
Момчето продължаваше разходката си по брега, скачаше от скала на скала и си тананикаше нещо. На душата му беше леко, чувстваше се щастлив, ей така без причина, усещаше прилив на сили, младото му тяло тръпнеше от удоволствие при всяко движение, скачаше му се, бягаше му се, лудуваше му се. Приповдигнатото му настроение се подхранваше най-вече от настъпващото лято, а това значеше ваканция, спане до късно, плаж, гмуркане, компании, момичета, приятели, купони до зори, едно желано безгрижно лято. Погледът му бе привлечен от играта на двойка делфини. Неприсъщо за тях, животните се бяха приближили съвсем близко до брега и при всеки техен скок лъскавите им черни тела, заблестяваха от огряващото ги слънце. Прииска му се да поплува с тези митични същества. Наблюдава ги с неспадащ интерес, до момента когато двете морски създания свърнаха зад боруна и изчезнаха от полезрението му. Момчето продължи да върви по морският бряг когато изведнъж се натъкна на неочаквана находка. Остана стъписан от това което виждаше. На скалите пред него, лежеше харпун. Заоглежда се на около все още не вярващ на късмета си, но никъде не се виждаше човешко същество. Посегна боязливо и взе оръжието в ръце. От вълнение сърцето му запрепуска в бесен ритъм.
Старият „Марлин” си бе намерил, нов собственик!
Момчето пое дълбоко въздух, направи грациозна чупка в кръста, изправи рязко нагоре крака и гмурна в лазурната вода. Плавниците ритмично тласкаха тялото му на долу и само след няколко секунди достигна дъното. Намери си подходящ камък за укритие, легна зад него, насочи харпуна напред и зачака. В синкавата далечина се появи малко сребристо петно, движещо се в посока към него. Момчето стисна здраво дръжката на „Марлина” и само след миг, пред него блесна туловището на огромна риба. То се прицели и натисна спусъка, но стрелата не излетя, пак натисна спусъка и пак нищо и пак натисна....и пак....и пак....и пак....и пак....
Събуди се облян в пот, задъхваше се, а сърцето му щеше да изскочи. Светна нощната лампа и седна в леглото. Присегна се и взе „Марлина” в ръце.
То, момчето, още не знаеше, че това е първият, от стотиците сънища за риби, които беше обречен да сънува, на сън и на яве, години, години за напред..... |
|
История 9:
Как закупих първата си екипировка
За да започна тази история трябва да се върна далече назад в детството си, за да мога да пресъздам в най-пълната им светлина образите на главните действащи лица.
Предварително искам да подчертая, че героите на тази история са реални хора поради което съм изменил имената на някои от тях, поради пикантния характер на историята.
Моите родители са както казва народа „едни на майка и баща” поради което и аз самия не мога да се похваля с първи братовчеди, но пък имам един втори братовчед, с когото винаги сме се уважавали и почитали. Това е Бай Деч.
Когато беше дете всички го наричаха Дечко - Дебелия. Прякор.Какво да се прави! Може би децата имаха някакво основание да го наричат така, защото Дечко в осми клас тежеше около 115 килограма.
Когато беше на около 16-17 години , след едно лятно къпане в противопожарния шадраван на тогавашния ДАП , Дечко беше погълнал вода, а след може би седмица започна да храчи кръв и тогава, след обстоен лекарски преглед, лекарите установиха, че се е разболял от кучешка тения. Горките му родители. Какво са преживяли, само те си знаят.Операцията беше проведена в София, ако не се лъжа във Военна академия.
Самата операция беше успешна, но тенията беше увредила силно дробовете на Дечко, поради което (доколкото помня), лекарите бяха поизрязали голяма част и от двата дроба.
След прибирането си в къщи, лекарите явно не бяха оптимистично настроени за бъдещето на брадовчеда. С това наднормено тегло, без дробове и със затлъстяло сърце, нещата не стояха никак добре.
Да, обаче Дечко успя да ги опровергае. След завръщането си, решен на всичко започна да спортува здраво. Използувайки електрожена и ъглошлайфа на баща си , по снимки от списания и вестници, Дечко успя да направи сам своя импровизирана бодибилдинг зала в една пристройка в двора на къщата им. Щангата беше направена от метална тръба за чешма, в края на която се закрепеваха дискови брани, зъбни колелета и какви ли още не железни тежести, откраднати от тогавашното ТКЗС и ДАП-а. Гирите – пак нещо такова но от по-малка тръба и пак тежести от „магазина на слепите”- шенкели, маховици и какво ли още не.Имаше си съвсем „истинска” лежанка, гладиатори най-различни такъми на „световно ниво”.По стените висяха плакати на Шварценегер и други знаменитости в културизма и всички се надявахме един ден да направим „баници” като техните.
По онова време нямаше кой знае каква литература по въпроса и методиката се свеждаше до ежедневно блъскане и прехвърляне на тонове железа, по методиката на тоя или оня велик културист, надлежно описани в една „свещенна” книга. А по онова време за хранителни добавки и протеини – кой ти е знаел.
Ходехме понякога при него и ние да „поблъскаме” та дано и на нас да ни пораснат „баниците”, но явно си трябваше постоянство.
Всеки ден Дечко обличаше анцунга и правеше своя няколко часов крос. Задачата му беше връх „Попък”. Спред една легенда, именно там преди много години турците са извели от селото поповете и са ги изклали, но от друга страна май това си беше само легенда. Никой не знае дали е било истина или не..По кози пътеки Дечко се опитваше с тъй познатия ни от казармата „марш на скок” да превземе върха. Нагоре , когато беше стръмно вървеше, а когато не чак толкова, преминаваше в тръс, Надолу – здрав спринт, колкото му душа държи, пренебрегвайки изгарящата болка в дясно от корема.
След обяда заниманията по културизъм се заменяха от „тренировки” по бокс, които се изразяваха в яко млатене по импривизиран боксов чувал, висящ от хасмата, със съвсем истински боксови ръкавици.
В началото му се подигравахме (детска ни работа) когато го виждахме да се клатушка със анцунга си, целия мокър от пот, но постепенно осъзнахме, че ние не можем като него.Така ден след ден , ден след ден. Всеки ден.
И той наистина успя. Отначало свали сигурно около 40 килограма от теглото си. Беше станал около 75 килограма. Кожата му висеше страшно от ръцете, краката, корема му. Страшна гледка. След това обаче, като че за миг увисналата кожа започна постепенно да се изпълва, но вече с мускули. Бицепси, трицепси, бедра... всичко си дойде на мястото, само кожата на корема остана някак си увиснала, но пък под нея на образувалите се плочки , можеше да завиди всеки майстор на бодибилдинга.
Тялото му придоби характерната форма тип „кофа”, а физическата сила и издържливост на Дечко си беше пословична.Теглото му достигна до над 95 килограма, но вече само „чист” мускул. Така приключи историята на Дебелия Дечко.
Сега на хоризонта вече беше Бай Деч.
След като завърши училище, с наследените от баща си – бай Христо железарски инструменти ,братовчеда Бай Деч отвори свой сервиз за автотенекеджийски и автобояджийски услуги.
Другия персонаж, изиграл една от главните роли в тази история, това е кака Дара. Истинското и имет в същност е Дарена. Кака Дара е един от малкото хора, които познавам, които наистина заслужават името си.
Когато хората се раждат, Бог ги дарява с различни качества, като красота, интелект и т.н. В случая обаче , явно беше се поувлякъл и от торбата с чара, красотата и интелекта беше насипал повечко. С две думи, външният вид кака Дара , може да се охарактеризира като брюнетка – миньонче.Перефктна фигура, със стегнато дупе и по-големи от нормалното гърди.Гарваново черни къдрави коси и маслинови очи. Винаги облечена и гримирана с вкус, минавайки през центъра на града, Дарена караше и мъжете и жените да се обръщат след нея, като първите го правеха с удоволствие и гонени от чиста похот, а вторите със завист и злъчна неприязън.
Поглеждайки назад, в живота на тази дама, с пълна сила разбираш какво означава българската поговорка „Червените ябълки свинете ги ядат”. Тя беше женена и разведена, защото мъжът и се беше пропил и сега беше забягнал някъде в северна България и никой не го знаеше къде е. Пък и никой не се интересуваше от него. Единствеото нещо, което напомняше, че той е бил някога свързан с Дарена, беше малката им дъщеричка, която тя сега отглеждаше сама , заедно с родителите си.
По онова същото време, аз вече бях завършил своето висше образование в София, и завръщайки се в родния град, нямах никаква възможност да работя по специалността си. С един приятел събрахме колкото имаше налични спествния и отворихме фото ателие.Единственото в града.
В началото имахме работа доволно. В студиото правехме снимики за документи, обикаляхме по детските градини и училищата за да заснемем поредния детски празник. Снимахме и сватби, кръщенета, и какво ли още не.
Инвестирахме и много сериозно в техника за художествена студийна фотография, но инвестицията ни се възвръщаше много бавно, да не кажа никак.
И един ден... О, чудо ! ! !
Кака Дара, дойде при мен, и с тих глас ме помоли да и направя снимки, но „по-така”.
-Как по-така ? – казвам и ,като се правя на неразбиращ. -Ами в смисъл актова фотография. Ще може ли ?
-Как няма да може. Попаднала си на вярното место и верния човек. - Бих те помолила обаче за дискретност !
- Разбира се. Не ще и дума. Говоря и аз, ама и сам не си вярвам.Стоя като гръмнат. Питам се, как ли ще се справя. И защо ли са и тези снимки. Попитах я.
- Виж какво - казва ми - Живота си заминава и виждам , че от ден на ден, фигурата ми се променя. Искам , когато остарея , да мога да си извадя снимките и да си ги погледам.
Брех, ами сега, рекох си на ум.
Уговорихме си час, за след работно време, когато спокойно ще можем да организираме една фотосесия, без да бъдем притеснявани от някого. До последно си мислех, че тя или няма да дойде, или ще дойде с някоя нейна приятелка, но се излъгах. На уречения час тя дойде, но сама, като със себе си носеше цял сак със бельо. Най-ралични по цвят и дизайн прашки, сутиени, чорапогашници, и каквото там още се сетите.
Фотосесията премина „нормално” . Дамата влизаше в пробната и обличаше поредния тоалет, а аз приготвях през това време стативите, Студийното осветление, фоновете и поредния филм във фотоапарата. Тогава работех с истински професионален Пентакс, като в студиото ползвах машина с ролфилми.С треперещи ръце (стараех се да не ми личи), боравех, като диригент с палката си с вариото, променях фокусното растояние, филтрите на обектива, като балансирах силата на светкавиците спрямо блендата и дъбочината на рязкост.
За около два часа и половина успях да видя, докосна и заснема, онова което много мъже само са мечтали да видят, малко са докоснали и почти никой не беше заснел.
Колкото до подробностите около тази фотосесия......има неща, които истинските джентълмени с никого и по никакъв повод не споделят.
След два или три дни снимките бяха готови, и между тях наистина имаше няколко, с голяма художествена стойност. Естествено и Дарена ги хареса много, защото бяха „бистри и ясни”, както самата тя се изрази.
Тази случка мина и замина. Просто след това , още няколко от приятелките и пожелаха да си направят подобни албуми (албумът беше подарък от фирмата), като естествено водехи от максимата „Желанието на клиента е закон”, успявах да направя това-онова, но почти никога не постигнах същото качество, както първия път. Моделът определено има значение, особено когато понятието „Фотошоп” не съществуваше.
Както и да е. Мина време. Дойде гладната Жан Виденова зима. Доларът достигна цената от три хиляди лева за един долар. Хората работеха за по пет – десет долара месечно Редяха се за парче хляб и салам с купони и въобще не им беше до снимки. Затворих студиото и се хванах да работя като автотенекеджия при братовчеда.
Отначало просто ей така, заради тръпката и докато си изкърпя моята кола, а след това, когато се разбра, че доста ме бива с инструментите, кита и заваръчната техника, вече бях назначен и на „трудов договор”. Чукахме калниците смело и подменяхме повредените чаркове.
Тогава настъпи и едно събитие, което в голям град не би направило никакво впечатление, но в малък град беше повод за безброй клюки и тема на не един разговор.
Дарена се появи с един „Фолксваген Пасат” – двойка. Вишневочервен. Вярно втора ръка, но пък изглеждаше безкрайно лъскав на фона на множеството Жигули-та, Лади и други соц. возила. Тръгнаха слухове, че е купен с пари от изгодна сделка с недвижим имот в северна България, че мъжа на Дарена е спрял да пие, заминал е за чужбина и и е купил колата от Австрия , а най-злите езици дори твърдяха, че е от подарък от богат бизнесмен. Никой не знаеше истината, пък и кого да попиташ.
Минаха два три-месеца.Случката поизбледня. Свикнахме с Пасат-а, когато една сутрин, не щеш ли, тъкмо си бяхме изпили кафето с Бай Деч, когато Пасат- а се зададе от края на уличката. Или по-точно онова, което беше останало от него. А как вървеше на собствен ход- нямам обяснение.
Въпросния немски автомобил явно беше претъпял серозна злополука, защото изглеждаше сякаш се връща от фронта.По-точно изглеждаше, все едно, че е участвал в битката при Курск и е загубил.
Ясно е кой го шофираше, и също така е ясно, че запретнахме ръкави веднага за да го оправим. Причини имаше поне няколко. Една от които, че просто нямахме работа за тая седмица.
Започнахме си както му е ред. Сваляме калници, подменяме прагове, изпъваме врати, ходова част и както там се прави. Табиетлийската.
На втория или третия ден от ремонта, Дарена беше дошла да се осведоми как вървя нещата. С черен чорапогашник на фигурки и къса черна съвсем къса ластична пола. Беше по-малко притеснена, отколкото се очакваше. Явно беше доволна от темпото с което напредвахме.
Бай Деч, веднага слезе в канала, за да прикапе левия праг, когото до този момент успешно прикапваше отгоре, аз пък се опитвах с Гедоре-то да се преборя с пантата на вратата.Да ви кажа честно, трудно е да монтираш панта на Пасат, при положение, че погледа ти е вперен другаде, а мисълта ти съсредоточена, но не в пантата. И в този иначе прекрасен миг......
Пред гаража спря една мъничка лъскава Тойота и като излезна от вътре една ми ти нафукана мадама и като се почна една. Не ти е работа.
Истински женски бой. Със скубане на коси, драскане, шамари, ритници с токчета и всичко друго достойно за световната федерация свободен уличен бой. А ругатните.... Не е истина. Може би цяла рота селски каруцари и един батальон чобани, не би могъл да отприщи такава лавина. Най-цензурните разменени думи бяха „мръсница” и „пачавра”. Екшън до Бога.
Докато се усетя Бай Деч беше изкокнал от канала и вече беше хванал с едната ръка през гърдите, а с другата за задника непознатата бизнесдама. С лекота я беше отлепил от земята и се опитваше да я изкопчи от създалото се меле.
Същото направих и аз, но с Дарена. За момент, не знаех вече какво става. Двама яки млади мъже не можехме да разделим две биещи се жени, всяка от които има-няма една трета от теглото, което Бай Деч вдигаше от леженка. Да се смееш ли, да плачеш ли?
Успяхме все пак. Дарена изчезна на някъде със скъсан чорапогашник и разчорлени къдрици. Братовчеда се опитваше да набута в Тойотата другата жена, но безуспешно.
Когато страстите поутихнаха и постепенно всички „влязохме в час”, „бизнесменката” (така я нарекохме), като нямаше вече на кого да си го изкара, се захвана с Бай Деч, като ръководител и пряк началник на „сервиза”:
- Няма да и оправятве на тъз мръсница колата ! Да остай мъжъ ми, чи ша я дявол вземе! Тъз кола аз съм я платила!
Бай Деч от своя страна започва да се залива от смях, като се държеше за корема.
Това явно не допадна на госпожата и само за част от секундата, Бай Деч бече беше изял една дамска чанта по главата, а маникюра на бизнесдамата опасно, със светкавични движения се насочваше към лицето му.
Процедурата беше ясна. С дясната ръка я хванах през гърдите, а с лявата за „дънцето” и отлепяйки я от земята я стиснах здраво за няколко секунди.Методът сработи моментално. Съпротивата беше излишна.Дамата се укроти много бързо, след като не можеша да си поеме „солук”. А кажеше нещо, а бях готов да я отлепя от земята и да я държа така колкото си поискам.
Тогава дойде ред на Бай Деч да се ядоса, и имаше защо. Една кървава дерюга се проточваше малко под лявото му ухо, та почти до рамото. Явно маникюра, все пак беше свършил работа.
-Слушай ма, аз с кво ш ги раня мойте дяца ма, утри кат ми цъфнат още две кат тебе? Туй е свободна жена, без ангажименти! Ти кат имаш мъж туряй му савак на онаа работа, кат не мош, н’дей оди да са излагаш!
Бизнесдамата го напсува на майка и тогава вече Бай Деч изкипя. С лявата ръка я сграбчи с два пръста зад врата, а с дясната посегна с юмрук към лицето и.
Казах си – край, свърши се с тая. Представих си я с пръснат като диня череп. Като знаех, как петдесет килограмовия боксов чувал се тресеше по ударите му.
Не знам. Може би само оная сила наречена здрав разум успя да спре юмрука му в този момент, на не повече от десетина сантиметра от главата и. Иначе положението ставаше страшно.
И тримата замръзнахме. Може би пак здравия разум накара „бизнесдамата” да си „подвие куйрука” и да се качи най-безславно в лъскавата си Тойота.С това „екшънът” приключи.
След десетина дни Пасат-ът беше готов. Само специалист с набито око можеше да забележи, че колата някога е била удряна и пребоядисана. Бяхме доволни от свършеното.
На Бай Деч му се наложи да отскочи за няколко дни до София. Някакви документи да оправя. Аз останах да „изчуквам” едно джипче Сузуки – Самурай. Ако дойдеха за Пасат-а, цената, която бяхме формирали за ремонта беше милион и двеста хиляди. Малко под хиляда германски марки, по тогавашните курсове.Съвсем прилична цена за такъв мащабен ремонт.
Седях след обеда на слънце и се припичах, изчаквайки да дръпне поредната ръка автокит по Сузуки-то, когато от края на уличката се измъкна тъмнозелено Ауди. На такива коли си им викаме „чистак бърсак”. Лъскава и нова. С тъмно зелени потъмнени тунинговани стъкла.
От лявата врата слезе едър мъжага. Много елегантен с тъмнокафяво кожено елече и бяла копринена риза. Културен човек. Истински баровец. От дясната първо се показа един крак с идеален глезен (познах го веднага), а после бавно слезна и кака Дарена.
Огледаха Пасат- а от всички страни. Видимо бяха доволни и двамата, но ме подразни онова, че „барото” се държеше така, все едно, че ме няма там.
Използвах момента, в който той се отдръпна на десетина метра до Ауди-то, и насаме до Пасат-а останахме аз и Дарена.Попитах я:
- Цена казвала ли си му ?
- Не, но няма да имаш никакви проблеми- усмихна се тя. След секунда беше отново с каменно лице.
Баровеца дойде , като носеше в ръка мъжка ръчна чантичка:
- Колко, майсторе?
- Ами.... (сега си викам е момента за неопрена, който от толкова време мечтаех, а все малко не ми достигаше ) Шефа каза милион и шестстотин. (четиристотин не ми достигаха).
- О’кей !- каза оня и извади пачката от чантичката.
Преброи бързо исканата сума и добави още няколко банкноти.
- Ето ти още сто хиляди за да си траеш, че си ме виждал въобще.
- Гроб съм. – казах аз и зад рамото му, с крайчеца на окото, долових дяволитото намигване на Дарена.
Два дни след това, в седем сутринта вече бях във влака „Чайка експрес” с билет за София.
В джоба ми имаше вече достатъчно пари за мечтаната екипировка, а след няколко часа вече я имах - Неопрен О.МЕ.Р , планици О.МЕ.Р, готина маска Беша, чорапи, ръкавици, шнорхел и най-важното- първия ми харпун Беша- Кавалеро 90см.
Бях безкрайно горд. Вече бях „ВОДОЛАЗ”. |
|
История 8:
Трагичната съдба на една гладна акула
Солени струйки пот се стичаха от челата и лютяха на очите, краката затъваха дълбоко в пясъка и всяка крачка изискваше неимоверно усилие. Приливът бе достигнал най-високата си точка, принуждавайки ни да се тътрим из мекия и горещ пясък на плажа, настрани от идващите вълни. Пладнешкото слънце изгаряше безмилостно, а морският бриз дори не полъхваше за разхлада. Свободна ръка да избършеш потното чело нямаше – в едната бяха харпун и такъми, а в другата бе ръкохватката на пластмасовата каса, в дъното на която мъкнехме повече от 30 килограма акулско филе. Спасителната сянка на паркинга беше все още на безкраен километър в далечината, слънцето жареше , потта се лееше и се чудех кой е повече за съжаление – ние, двамата изтощени и дехидрирани харпунджии, или двуметровата чернопереста акула, чието филе влачехме в касата …?
Историята започна рано сутринта на този горещ летен ден, когато с приятеля ми скочихме рано-рано в морето, надявайки се да срещнем някои от първите за сезона мигриращи ята кралски скумрии – вече им беше време. Водата, за съжаление ни разочарова – беше зеленикава и мътна, с не повече от 3-4 метра видимост и с колегата се разделихме скоро след влизането ни в морето. Аз имах късмет сравнително скоро след това да попадна на единичен, около 3-килограмов екземпляр, който получи една стрела и увисна на кукана .
Обикновено хищни риби с остри зъби, каквато е кралската скумрия, нанизвам през черепа и челюстите – да си стоят затворени и да не ме закачат зъбите и, докато буят се мята от вълните, особено на излизане в прибоя. Острието на кукана закачих за предния край на буя, като рибата увисна по средата на неръждаемото въже на кукана, точно под буя. За буя е закачено 30-метрово въже, което от своя страна е вързано с карабинка за ръкохватката на харпуна. Точно този начин на нанизване на рибата на кукана и стъкмяване на буя се оказа ключов при развитието на последвалите събития. Продължих да се гмуркам наоколо, за съжаление без особен резултат – никаква риба не се мяркаше …
Раздишвах се ритмично на повърхността в подготовка за следващото гмуркане, когато нещо с неимоверна сила изтръгна назад харпуна от пръстите ми. Ръкохватката ме удари толкова силно в гърдите, че ми изкара всичкия въздух. Успях все пак да хвана изпуснатия харпун, когато рязкото дръпване се повтори, почти изтръгвайки го наново от ръката ми.
«Акула!» Блесна като светкавца мисъл в главата ми. «Краде ми рибата от буя в момента!» Не един и два пъти съм попадал в подобна ситуация и усещането на изтръгнат от ръката харпун ми е познато много добре. Ясно ми беше, че докато стигна до буя, най-вероятно голяма част от рибата вече няма да я има, наръфана и открадната от акулата. Колко са акулите обаче - една .., две .., повече …? Лошата видимост този ден и зеленикавата, мътна вода не помагаха за изясняване на ситуацията.
С рязко движение дръпнах въжето, опитвайки се да придърпам буя към мен – все едно се опитах да помръдна закачен парен локомотив! Не само, че буят не поддаде, ами и нов, мощен тласък почти изскубна наново харпуна от дланта ми ! Сърцето ми биеше бясно и залят от приток на адреналин, вече разбирах, че акулата е голяма и ситуацията е сериозна. Не ми беше ясно единствено с какъв вид акула си имах работа - дали е тигрова …, Замбези …, или друг, опасен за човека вид …?
Решавайки, че е по-добре да имам точна представа какво се случва на края на въжето, вместо заобиколен от мътната вода да тъна в догадки, се обърнах назад и заплувах към буя. В движение извадих един експлозивен накрайник и го надянах на върха на стрелата. Тези експлозивни наконечници са последното защитно средство за отбрана срещу агресивни акули и по същество представляват патрон от автоматично оръжие, поставен в специално изработен неръждаем насочващ държач. При изстрел и попадение, върхът на стрелата възпламенява патрона и куршумът излита, причинявайки сериозно нараняване на акулата. Необходимо е да подчертая, че личното ми предпочитание винаги е било да избягвам употребата им, а ако в краен случай се наложи - да стрелям в опашката . Обикновено това е достатъчно да подплаши и прогони акулата, без да я убие.
Вдигнах глава над повърхността да се ориентирам и не можах да повярвам на очите си – морето около буя беше като пералня машина , вреше и кипеше! Водни пръски хвърчаха като фонтан на всички страни, като от време на време се мяркаха ту буй, ту опашка, ту перка, ту бял корем ... Акулата очевидно беше побесняла, въртеше се като пощурял пумпал около буя, само дето не подскачаше изцяло извън водата. Приближавайки пощръклялата акула, която идентифицирах като чернопереста, и държейки харпуна готов, попаднах в разпенената вода, което още повече снижи видимостта. От време на време във врящата вода пред мен се мяркаше големият силует на рибата, въртящ се и мятащ се неистово ту наляво, ту надясно. Зървайки акулата на няколко пъти, по за част от секундата , обаче ми бе достатъчно да осъзная невероятната и безизходна ситуация, в която тя сама се беше поставила ...
Очевидно гладната акула бе надушила висящата на кукана кралска скумрия, моментално бе доплувала, бе захапала рибата и се бе завъртяла като пумпал, за да откъсне хапката. За лош късмет, обаче, рибата е била здраво нанизана и акулата в ентусиазма си да отнесе вкусното парче, се беше завряла като тирбушон между въжето на кукана и буя. Буят беше на гърба на акулата, а кукановото въже - зад гръдните и перки, улавяйки я като в своеобразен капан. Шансът и да се освободи сама от якото стоманено въже на кукана, впито в тялото и бе нищожен, направо нулев - дори и да отрежех въжето на буя. Щеше да продължи да се мята бясно на повърхността, без възможност да се гмурне надълбоко, заради изключително здравия буй, пълен с несвиваема пенопластмаса. И така – до пълно изтощение. Най-вероятно щеше да стане естествена жертва на гладните си черноперести посестрими, които привлечени от борбата, 100% вече обикаляха наоколо в мътната вода. А да я помоля да стои мирно, докато откача буя – надали щеше да ме разбере. С две думи , тъжната истина бе повече от очевидна – акулата сама бе подписала смъртната си присъда ...
Продължавайки да се бъхти из водата около мене, акулата се обърна на гръб, излагайки за миг бялото на гърдите си на прицел. Насочих харпуна с две ръце , за да го стабилизирам в разпенената вода, прицелих се и дръпнах спусъка.
Това което последва, се разви пред очите ми за секунда-две най-много, но в спомените ми все още се върти като на забавена лента…
Стрелата попадна почти от упор в средата на гърдите, точно между двете гръдни перки. Облакът на разширяващия се газов мехур от възпламенения патрон обви върха на стрелата, последван с моментно закъснение от разтърсващия трясък на подводната експлозия. Излетелият куршум направи сериозна дупка в гърдите на акулата, стрелата потъна в нея, продължи полета си и изскочи от другата страна, опъвайки кордата. Изумен до безкрай и все още стискайки дръжката на харпуна, започнах да осъзнавам новосъздалата се ситуация – вече нямах оръжие, а акулата все едно комар я ухапал.
Махна с мощната опашка напред и ме повлече след нея. Пуснах дръжката, като грабнах все пак въжето на буя. Когато акулата достигна края на въжето, разбрах отлично как се чувстват каубоите, опитвайки се да обуздаят с ласо разбеснял се жребец …По-лошото беше, че зъбатото туловище направи обратен завой и се отправи рязко към мен – едва успях да се мръдна от пътя му, почти ме закачи . Извадих ножа, като че ли щеше да ми е от полза срещу няколкото редици заточени , здрави зъби, и го стиснах нервно в очакване на неминуемия сблъсък с ранения хищник. Продължихме да се гоним безмълвно из водата известно време , докато не забелязах как акулата видимо почна да забавя движенията си и да губи сили. След няколко неуспешни опита я докопах най-накрая за едната гръдна перка и я яхнах някак си, ловко избягвайки устата и острите и зъби, които се мятаха наляво-надясно. Обхванах здраво силното тяло между колената си и се опитах да я доубия с ножа, който все още стисках в другата ръка. Оказа се не особено лесна задача – черепът на акулата бе извънредно твърд и ножът въобще не можеше да го пробие. Най-накрая налучках края на черепната кост, и забивайки ножа по диагонал под нея, успях да я довърша. Акулата беше около 2-метрова, чернопереста (Blacktip) – вид, който се счита умерено опасен за човека. Установих, че стрелата , минавайки през тялото е излязла от другата страна, случайно налучквайки един от хрилните отвори. Извадих стрелата, заредих отново харпуна, откачих въжето от буя и го вързах за опашката на рибата . Оставих акулата вклинена под буя, който поддържаше плаваеми предната част на тялото и главата и заплувах бавно към брега, който беше на около 500 метра, влачейки я зад мен.
По едно време отнякъде се появи приятелят ми, без риба :
- Къде изчезна, удари ли нещо ?
- Погледни на буя …
- А! Къде си помъкнал тая шиб…..а акула?
- Изяде ми рибата, мамка и, и трябваше да я гръмна .
- Дай да я изкормим, рибата сигурно все още е в корема?
- Ще я изкормим на брега, тъкмо да си направим снимки ...
За щастие вълните този ден не бяха големи и преплуването на прибоя не беше кой знае какъв проблем. Бях отпуснал пълната дължина на въжето на буя и като излязох на плажа, започнахме двамата да я издърпваме през прибоя. Докарахме я до пясъка, хванахме я за опашката и я затеглихме нагоре по плажа. Мамка и, тежи ! Трябваше да изчакваме помощта на няколко прииждащи приливни вълни, та да може да я дръпнем настрани от морето. Буят все още беше на гърба на акулата, доста усилия ни отне да го откачим. Захапката й беше впечатляваща, макар и дължината на акулата да бе само 2 метра. Особеност на черноперестите акули е, че зъбите им са остри и дълги - като захапят плячката си, те трябва да се завъртят като пумпал, за да откъснат хапката. Други акули, като например голямата бяла, имат триъгълни зъби, с назъбени режещи ръбове – като захапят, те въртят главата си наляво-надясно, отрязвайки като с трион захапаното парче. Именно тази анатомична особеност на черноперестата акула, доведе до печалния и край …
Оставих приятеля ми да пази акулата, а аз отидох до колата да донеса пластмасовата каса за риба и фотоапарата. Наближаваше обяд и горещината вече ставаше нетърпима. Направихме няколко снимки на акулата и се заехме с изкормянето.
Каква беше само изненадата ни, когато установихме, че коремът и бе празен, абсолютно празен! Без съмнение акулата е била освирепяла от глад, когато е надушила рибата ми. Очевидно е също така, че след като се е заклещила в клопката на буя, акулата е повърнала току-що погълнатата скумрия , което е типично за повечето хищни риби, попаднали на тясно.
Необезпокоени нито за секунда от тази констатация , сръчно отрязахме филетата на акулата и ги метнахме в дъното на пластмасовата каса. Черноперестата акула спада към ядливите видове акули и са разрешени за улов – по една на ден.
Това, което остана от акулата, го дръпнахме обратно в морето и го пуснахме по вълните – да нахрани гладните и посестрими, които без съмнение обикаляха наоколо…
Нарамихме останалите такъми, грабнахме по една ръкохватка на пластмасовата каса и поехме в задуха на обедната горещина. Слънцето печеше точно над главите ни, а нас ни oчакваше мекият, парещ пясък към далечния паркинг...
Разделихме си филетата, които се оказаха повече от 30 килограма чисто и вкусно месо. Цяла вечер ни отне разфасовката и изкисването в няколко солени води – да махнем амониевия дъх, така характерен за акулското месо. Фризерът пое замразените филета и след подходяща кулинарна обработка от тях излязоха няколко тенджери рибни кюфтета. Гощавахме се с приятели от акулата цял месец. По-важно обаче е другото - останаха завинаги незабравимите спомени за невероятните подводни случки и моменти, с които само морето е способно така щедро да ни дари.
Ден след ден, година след година ... |
|
История 7:
Чехкинята
Беше далечната, но скъпа за мен романтична 1969.
След многомесечни теоретични занимания и изпити, последвани от изтощителни плувания в ледената вода на открития басейн в Парка на Младежта в Русе и подробни медицински прегледи, най-накрая група от около двайсетина момчета и момичета на възраст 16-18 г. бяхме допуснати до практическо обучение – леководолази!!
Скоро след пристигането ни в базата на ДОСО в Поморие, курсисти и инструктори бяхме изцяло погълнати от напрегнатото ежедневие на първият за мен курс.
Сн.1
Славните Гигант, вълнен костюм, неземния дъх на автоматите Мистрал и Аквилон, стоманени бутилки, маска с място за хващане на носа и... „Всичко е наред!”
За курсистите това беше и първо докосване до истински апарати, истински спускания, в себе си преживявахме страх, мъжество, възторг, дори екстаз когато с всеки изминат ден покорявахме нови елементи и „дълбини”... Лагерът беше в началото на юни, но дори всекидневното здраво мръзнене във вълнените костюми не можеше да намали радостта ни.
Сн. 2
Командването – на мостика.
Дали някой ще се познае?
Една от важните особености на обучението беше задължителният следобеден сън. След изморителната сутрин, прекарана в носене на екипировка, мечтаното спускане, дежурене на борда на корабчето и отново носене, миене и подреждане, следваше обяд и... 2 ч сън. В един тих, слънчев следобед, към края на курса, малко след заспиване, бяхме събудени от викове: „Ставай, всички във водата, чехкинята я няма!!” Бързо грабнах комплект № 1 + нож и изтичах до брега заедно с други колеги.
Един от инструкторите – Румен – си беше завъдил тънка, красива чехкиня. Прекарваше цялото си свободно време с нея. Постепенно почна да я води на корабчето по време на спускания... Крехкото създание се чеплезеше по мини бански костюм и скачаше във водата – усмихната и сияеща, а дежурните на борда трудно откъсвахме очи от нея... Въпреки умората вечер очертанията на 20-24 годишната и стройна фигура изпълваха доста леководолазни сънища!
Та, докато нахлузвахме екипировката на брега се разбра, че някой е дал апарат на чехкинята и я пуснал САМА да влезе в морето от брега – преди неизвестно колко време. Сега от нея нямаше и следа...
Двама човека влязоха с лодка на около 150-200м навътре и западно от пристана и хвърлиха котва. Останалите се наредихме по протежението на дълго въже, единият край на което беше в лодката, а на другия един инструктор бавно обикаляше в кръг. Гмуркахме по двойки на дълбочини от 2 до 6-8 м и търсехме чехкинята по дъното. Видимостта тоя ден беше не повече от 2-3 м. Завъртането на пълен кръг в трескаво темпо ни измори и като не открихме нито тяло, нито апарат, или друга екипировка, последва команда да излизаме. Моят приятел Рачо и аз продължихме с гмуркане към брега, все по-омърлушени и дори ужасени, гадаейки какво ли ще се случи сега, ако девойката се е удавила!? При едно гмуркане Рачо видя огромен паур и без колебание го прободе с ножа в средата на гърба, вдигна го нагоре и така го понесе към брега.
Сн. 3
Повечето от участниците в курса
Вече съвсем отчаян, излязох от водата, свалих си превъзходните плавници Гигант и тръгнах към станцията. Наоколо други колеги мълчаливо излизаха от водата, бавно сваляха плавници и маски, незнаейки какво да правят сега... Отчаянието, породено от най-мрачни предчувствия бавно ни обземаше. Никой не говореше.
Без конкретна причина свих леко на дясно, почти до основата на пристана. От другата му страна имаше голям камък и не беше територия на базата, но нямаше ограда. Докато се оглеждах безцелно наоколо, забелязах две стъпала, подаващи се иззад камъка. Приближих по инерция, приведох се да мина под пристана и.... застинах.
От другата страна на камъка, оставила апарата и комплект № 1 на една страна и всички части на банския си костюм – на друга, на горещия следобеден пясък лежеше... чехкинята!!! Жива, здрава, красива и... гола! Следобедното слънце щедро обливаше белите и гърди, корема, бедрата... Изглежда беше задрямала, щото не мръдна при моето (сравнително тихо) появяване. Вцепених се и няколко секунди съзерцавах... нещата, след това се обърнах, отдалечих и закрещях, скачайки - „Тука е, жива е, жива е, ей я там!!!!...”
Сн. 4
Това не е чехкинята но снимкато е от курса...Дори изнурителният режим не можеше да ни отнеме цялата енергия!
Няколко човека дотичаха обратно, начело с Румен и началника на курса и подозрително – изпитателно ме гледаха и заразпитваха – да не би да си правя майтап...
В цялата неочаквана развръзка допълнителен елемент на абсурдност и комичност внасяше Рачо, който стоеше вкаменен посред нарастващата навалица, с плавници в лявата ръка, маска и шнорхел на челото, а в полувдигната дясна държеше скъсен готварски нож с дървена дръжка и широко острие с набучения на него рак.
На въпросите, задавани едновременно от множеството и придружени с изтънчени, цветисти епитепи и пожелания към всички представители на семейството и, чехкинята с невинно изражение отговори, че като отивала към морето апаратът и дотежал много и просто решила да се попече!...
Повече не я видяхме. |
|
История 6:
Мостът
Чуваше се как някой стъпваше бързо и леко приближавайки се към него.
Тогава той се обърна.
- Катя! Казах ти... този път не може да дойдеш с мен!
- Но..но аз си написах всичките домашни и баба каза че вече мога да изляза и да играя.
- Да.. да играеш със другите деца а не със мен. Казах ти вече, този път трябва да съм сам. Но обещавам като се върна да ти разкажа всичко!
- Обещаваш ли ми..?
- Да! Знаеш че когато обещая винаги си спазвам обещанията. Сега имаш време да играеш докато не се е стъмнило. Отивай!
- Видях те как взе малкия бритър от гаража. Мама преди ми казваше че е забранено с него.
- Не зайченце! Забранено е да го ползваш а не да го носиш - усмихна се той - Отивай сега!
- Тате.. обещай ми че ще се върнеш!
След тези думи нещо се сви в гърдите му.. все едно стрела го беше пронизала през сърцето...
Как можеше да обещае такова нещо, след като той самият не можеше да бъде сигурен.
Докато траеше този момент, той забеляза че тя не се е нуждаела от отговор. Беше преминала през пътя и вече беше на отсрешния тротоар забързана към своите приятели.
Той погледна за секунда през гръб за да се увери че вече е сам, бръкна във вътрешния джоб на якето си, изкара ребритъра и го пъхна в чувала с екипировката.
"Деца.. попиват всичко което виждат и вярват на всичко което им кажеш.
Колко невинна душа трябва да имаш за да можеш това"... си мислеше той, докато отмяташе брезента от колата.
.. След няколко часа изморително каране той пристигна до мястото от където смяташе да влезе във водата. Беше нещо като малко плажче отвсякъде обградено със високи камъни и полу-пропаднали борове, някой от тях достигащи повече от 15 метра. Силата на вълните и морската вода си бяха оставили кървавите следи по целият бряг, който се простираше километри на запад. Ако трябваше да се опише само с едно изречение. то би било - Мястото където се водеше вековна битка за право на собственност между морето и сушата. Колкото повече водата подкопаваше каменистият бряг, толкова повече отломките от срутилите се скали се придвижваха на вътре в морето.
Мястото беше вълшебно за него, защото именно тук той никога не се е чувствал сам.
След няколко минути шляене и проверка на екипировката той беше готов.
Качи всички ненужни торби и пособия в багажника, заключи колата и скри ключовете под един от познатите камъни.
Слънцето отдавна беше подминало най-високата си точка. Времето беше идеално за .. лавраци..
...Със крайчеца на окото си той видя сянката да спира. Всичко в неговото тяло беше толкова спокойно, нито един мускул не беше в напрежение.
Едиственното което беше там за да подскаже че е жив, бе усиленият звук издаван от биещото му сърце и мехурчето въздух самоцелно изпуснато само мигове преди това. Лавракът се спря отново и след секунди започна да плува право срещу него. Той хвана плътно дръжката на харпуна без да го помръдва и милиметър от посоката на където беше насочен. Две секунди още..секунда още ..лавракът беше почти в идеалният обхват на стрелата ... секунда още
...Зениците му се свиха светкавично.. лавракът изчезна като призрак.. а ръката му вибрираше толкова силно че той трябваше да пусне дръжката на харпуна за да не изтреля стрелата неволно.
Беше се включила времевата контрола на неговият компютър.
..Компютрите са хубаво нещо.. те са способни да те върнат от границата която никога не трябва да пресичаш.
Знаейки това, той изплува с минимални усилия и погледна отново към компютъра на дясната си ръка. Той показваше: underwater time: 5:20 min.
Господи... 5:20 минути под вода. Поемайки първите глъдки въздух от почти
5 минути насам, той започна да придърпва буя към себе си.
"6 риби.. и половина" - помисли си той и се засмя тихо на себе си.
Погледна отново своят часовник и реши че е време да се прибира. Катя щеше да се тревожи, а и чистенето на рибата щеше да отнеме известно време.
...Беше почти тъмно. Открояваха се само бляскавите елементи на буя, част от стрелата и най-светлата част от горницата на неговият неупрен. Видимо спокоен той посегна към чувала и изкара тъмно-жълт, тежък на вид и морално остарял подводен прожектор. Неговият верен другар през отминалите години. Но дори и без него всичко си беше както преди - камъкът под който са ключовете на колата, захвърляните плавници и шнорхел върху изсъхналите водорасли, наклоненият бор който дни на ред му е давал назаем така нужната сянка, както и единственото нещо което не се вписваше в красивата райска картинка - старият мост на петдесетина метра построен преди незнайно колко години и оставен на дивият гняв на вълните.
Дори и без грам светлина той можеше да прибере всичко от местата където беше разхвърляна екипировката му само по памет.
Той вкючи прожектора и го насочи към мястото където със сигурност лежаха плавниците. В този момент се чу силен плясък във водата, идващ от отдавна изоставеният и забранен за ходене по него мост.
- Какво по дяволите? - изрече той, и в главата му се заизреждаха няколкото възможни начина това да се случи.
Това със сигурност не беше нещо което морето можеше да издаде като звук.. Не бе и възможно да бъде падаща скала, тъй като входа на моста е засипан със пясък и около него няма такива места от които счупено парче скала да падне директно във водата.
Той се почувства несигурен.. никога преди такова нещо не се е случвало..
Хвърляйки бърз поглед на екипировката която беше свалил и която бе все още по него, той реши че трябва да провери какво беше станало.
Нахлузи за секунди плавниците, откачи буя, който със сигурност щеше да го забави, закопча колана с тежестите на кръста си, прекара въжето на фенера през китката си, стисна здраво маската и шнорхела и се потопи във водата.
Отне му по малко от 2 минути да достигне до края на моста. Той бе направен от стари железни релси които се използваха на времето за направата на пътища за влаковете. Прогнил и прояден от солта и вълните,приличаше на полу-разрушен скелет на нещо което е оставено там с цел да плаши и в същото време да напомня за силата на морето и неговите вълни.
Дълбочината около моста варираше от двадесетина сантиметра до около шест-седем метра в края на моста.
Най-добре беше да започне огледа от началото на моста, като малко по малко обхожда и двете страни около него. След минута той беше достигнал до най-дълбоката част. Вълните които се бореха с металните релси и мътилката която се образува по принцип около такива конструкции, сега играеха заедно и правеха огледа много по труден. Дори старият му приятел
- прожектора, имаше трудности да осветява на повече от два метра пред него.
Морето се бунтуваше сякаш някой го беше уплашил. Хвърляше на ляво и на дясно всяко едно водорасло, всяка една песъчинка, усмилила се да поеме сама по пътя си.
Камъни.. водорасли... пясък...и пак камъни..
Погледна си часовника... underwater time: 3:16 min.
Посягайки да премести прожектора в лявата си ръка, въженцето му се заплете в каишката на часовника и той го изтърва. Засили се да го хване, но не успя и реши да го последва до самото дъно знаейки че откъсне ли поглед от светлината, ще го изгуби на момента, затрупан от водорасли и пясък. Просегна се и го хвана.
В този момент през цялото му тяло преминаха иглички, все едно беше ударен от мълния. На няколко сантиметра от неговото лице.. прожектора осветяваше друго...
..лицето и беше застинало в спокойствие, а нежните сини очи все още гледаха някъде към дълбините. Той се протегна да я хване за ръката знаейки че всяко същество поставя себе си пред всички останали, тогава когато животът му е застрашен. Той знаеше че ако тя не е все още мъртва и усети някаква опора около себе си, би могла да го удави с последните си сили опитвайки се да изплува на повърхността. Негов приятел многократно му е разказвал как най-големият неприятел на спасителя е самият удавник. За тази цел всички спасители са преминали тренировка през която учат няколко вида заключвания на китката, така че да се причини огромна болка на човека и той да ги пусне от смъртна регръдка...
Ръката му започна отново да вибрира. Компютърът му подсказваше че вече е преминал границата на неговата апнеа и той трябва да изплува веднага.
Захванал ръката й, той я обърна с гръб към него, прекара лявата си ръка под лявата и мишница и с китката си и хвана долната челюст. Така той беше сигурен че тя няма да се опита да го ухапе, и в същото време държеше главата и изправена. Опита се да се изтласка от дъното, но колкото и да риташе със плавниците, тежестта на двамата беше твърде голяма.
Тогава той осъзна че поради замайването от липсата на кислород, започва да прави немислими грешки.
Никога през неговият живот той не беше достигал до подобен момент в който да разбира че има буквално няколко секунди преди да припадне.
Тогава в неговото съзнание изплува едно единственно нещо. Единсвенното нещо което той винаги носеше със себе си, но нокога не бе ползвал.
Отпусна дясната си ръка и с премерено движение откачи ребритера закачен на задната част на колана му. Той беше толкова малък че в такава ситуация, количеството кислород което се съдържаше в него щеше да му стигне за не-повече от 4-5 големи вдишвания. Сложи го в устата си, и се опита да преодолее жаждата за дишане, така че да може да вдиша колкото се може по малко и на по-малки глъдки. Той знаеше че в такъв момент, атакувайки тялото със голвямо количество кислород, можеше да го докара също до загуба на съзнание. Умът му се избистри, жаждата за дишане беше надвита за момента, но няколкото глъдки въздух не бяха достатъчни да събере сили така че да надвие теглото и на двамата и те да изплуват на повърхността. Знаеше че вече е преминал всички граници.
За части от секундата той остави тежестта на двамата да долепи плавниците му до дъното. С премерено движение откачи токата на колана и се изстреля към повърхността...
...а в ума му плуваше това лице.. тъй-познато .. и тъй-спокойно..
тъй-желано и бленувано..
Възможно ли е?... Миличка?..
Та аз те загубих преди толкова години...
Той пое глъдка въздух... а в ушите му пищяха хиляди гласове...и само един познат... детски ... нежен...повтаряше ..
.. тате,.. тате .. ..обещай ми че ще се върнеш.
..компютърът показваше: underwater time: 5:23 min. |
|
Нови Продукти
Цена: 15.00 Лв.
Spearfishing
|
0:23:48 - 
662:58:14 - 
1407:54:52 - 
1407:54:54 - 
0:31:55 - 
0:08:14 - 
Вид Риба
Рекорди
Риболовни Зони
Рецепти
Потребители
Връзки
