Разглеждане на всички мнения на Wishbone
|
История 5:
Баласт
Беше през юни 1980-та година - първото ми море след казармата. Приятели ни заведоха с гаджето ми, понастоящем моя съпруга, на едно село по южното Черноморие, където се събираха предимно хора, отдадени на морето - яхти, сърфове, риболов. Там за първи път видях истински харпунджии. Гледах ги като омагьосан на скалата, когато се приготвят за влизане. Неопрени, харпуни, всичко, както си му е редът. Още по-внушително беше излизането, особено с богат улов. Усещах възхитените погледи на останалите, особено на женската част. Искаше ми се и аз да съм в групата на тези мъжкари в черно, покорили подводния свят. Копнеех и моето гадже да е в групата на нежните нимфи, изтегнати по евино облекло върху спални чували на скалите, които с часове обменяха опит за трудното съжителство с опиканите си герои.
Решението беше взето без никакво двоумение. Вече бях станал харпунджия в мислите си, но ми липсваше останалото.Отне ми един ден, за да вкарам в ред един захвърлен от някого руски пневматик. След настоятелно усукване около харпунджийската група, успях да спечеля някакво доверие и ми отпуснаха за временно ползване едни стари плавници, маска и шнорхел. Върхът беше, когато един от сърфистите ми даде и един попрокъсан неопрен - шорти. Тогава вече се издигнах на една педя над земята. Единствено нямах баластен колан, което много нараняваше самочувствието ми и ограничаваше района ми на действие до плиткача около близкия риф. С този фатален пробив в екипировката обяснявах и на себе си, и на околните, защо уловът ми се свежда основно до лапини и морски кучета. Въпреки това нямаше по-щастлив от мен и не усетих как се изнизаха две седмици. Парите свършиха и се наложи да се прибираме у дома, твърде далеч от рая.
Вместо обаче да се потопя в ежедневието, акълът ми беше все в морето. Планирах амбициозна програма по набавяне на екипировка. Обикалях като луд спортните магазини, но през лятото по онова време беше равносилно на шестица от тотото да уцелиш кога получават плавници, шнорхели и маски. Логиката беше желязна – няма, защото много се търси! За харпуни изобщо да не говорим!
Когато обаче имаш ясно набелязана цел, съдбата винаги е склонна да ти бутне едно рамо. На една сбирка с приятели, които ходеха на палатки на къмпинг “Градина”, стана дума за новата ми краста. Набързо обсебих разговора и им изнесох пространна лекция на тема подводен риболов. С огромно вътрешно убеждение, авторитетно и компетентно произнасях думите “изравняване”, “раздишване” и “хипервентилация”, а те ме слушаха с респект.
Една от девойките спомена, че е получила от брат си подарък от Италия маска и шнорхел и това лято се кани да ги пробва. БИНГО! Друг приятел пък се обади, че имал някакъв руски пневматичен харпун, но не му работел надеждно спусъкът и така си стоял. Пак БИНГО! В главата ми вече екипировката започна да се попълва и аз със задоволство отметнах две важни позиции. Примирих се с условието да отидем на “Градина”, но това беше цената да ползвам така ценните такъми на заем.
Оставаха плавници, неопрен и баластен колан. Открих някаква връзка през трети човек в спортен магазин и един ден се сдобих с чисто нови български плавници – черни, гумени, не помня каква марка. Когато ги занесох в къщи се оказа, че са ми малки, но и дума не можеше да става за рекламации. Щеше да се изтълкува като нагла неблагодарност. Поизрязах ги тук-там с ножицата и с малко зор успях да ги обуя.
Идея обаче нямах от къде да търся неопрен. След няколко опита с връзки и познати ударих на камък и започнах да обмислям алтернативни варианти. Сетих се, че през зимата си бях купил нов скиорски клин - черен “Серджо Такини”, с висок цип отпред, малко наподобяващ “лонг-джон”, на чийто етикет незнайно защо се мъдреше и вълшебната думичка “neoprene”. Реших, че нямам по-добра идея за момента и с клина и една тениска ще закърпя временно нещата. Доста се колебах дали да не му отрежа усилените клоширани платки с ципове долу на крачолите, но здравият разум надделя – бях дал 120 долара в Кореком за него.
Остана баластният колан. Умишлено оставих този компонент от мечтаната екипировка за накрая, за да му се посветя изцяло. За мен това беше нещото, което отличаваше истинския гмуркач от хилядите “шляпачи” с плавници и маска по плажовете.
По онова време почти всички коли бяха с вътрешни гуми и не беше проблем да си изрежа лента, както и направих. Внимателно бях огледал катарамите на онези харпунджии и имах проект в главата си. От дебела алуминиева ламарина и след доста търкане с ножовка и пила си стъкмих чудесно подобие на катарама “Спиротехник”. Коланът се получи.
Стигнах и до тежестите.Бях виждал в общото мазе на блока една стара оловна тръба от тоалетно казанче и без да се консултирам с евентуалния и стопанин, си я разфасовах за моите нужди. Оформих от стиропор макет на оловна тежест, като за формата и големината се доверих главно на зрителната си памет. С макета оформих трамбована дупка в мокър пресят пясък и в нея отлях една тежест. Стана малко шуплеста, но ми се видя добре и продължих, докато не претопих цялата тръба и още няколко оловни неща, които бях посъбрал. Излязоха дванадесет тежести, три от които бракувах за лош външен вид. Преминалите успешно “ОТК” позагладих с пилата и ги нанизах на колана. Редих ги, докато го запълних от катарама до катарама и според мен заприлича на коланите, които бях виждал на кръста на моите идоли. Бях готов за дълбините. Липсата на ръкавици, чорапи, кукан, буй и други дреболии не ме притесняваха. Е, наложи се да купувам палатка, но това го отнесох към “съпътстващи разходи”.
Дойде краят на юли и тайфата застяга багажа за “Градина”. С тръпнещо сърце през ден-два прозвънявах по телефона всички наред, за да съм сигурен, че никой от набелязаните “донори” няма да ме предаде и да си отложи заминаването.
Слава Богу, в един прекрасен слънчев ден оформихме “кварталче” от четири палатки на първа линия на плажа в къмпинга. Още същата вечер се възползвах от доброто настроение на бандата и поставих ребром моя въпрос. Момичето с маската охотно я извади и ми я подаде. Не вярвах на очите си! Технисуб Фалко! Лепна ми като излята. И шнорхелът беше супер. Рибите ги чакаха тежки дни!
Собственикът на харпуна също го извади и плахо се опита пак да ме убеждава, че нищо не става от него. Беше същият като този, с който преди месец и нещо бях натрупал значителен опит, затова възразих решително и прибрах оръжието на отчет при мен. Беше си в оригиналния калъф и с непокътнат “ЗИП”, с чиято помощ на другата сутрин го разглобих, почистих, смених му един семеринг с резервния, сложих му ново масло, напомпах го до дупка и се застягах за първото си гмуркане.
Докато аз се бях разположил на импровизираната обща маса и задълбочено провеждах последен оглед на всеки компонент от екипировката си, компанията ми хвърляше разсеяно по едно око. В общи линии през първия ден всички се занимаваха предимно с незначителни и безинтересни за мен неща, като благоустрояването на палатките и прилежащите им площи. Когато обаче нарамих чувала с такъмите, групата реши, че ще дойде с мен. Бях им напълнил главите с харпунджийските си раздувки и бях успял да ги заинтригувам. Образува се нещо като малко шествие, начело на което важно крачех аз, не спирайки да разяснявам тънкостите на подводния риболов.
Поехме към северния край на плажа. Там, срещу Черноморец има едно скалисто заливче, където избрах подходящо за влизане място и започнах да се екипирам. Бях с черната тениска, определена за гмуркане, та само навлякох скиорския клин. Преметнах презрамките, дръпнах ципа и добих още по-важен вид, защото реших, че на дизайн съм неотразим. Някой нескопосано се пошегува, че сме забравили скиорските обувки, но аз го подминах с презрително мълчание. Когато запасах баластния колан, вече ми се стори, че усетих “онези” погледи и адреналинът ми се покачи. Седнах на ръба на една скала, нахлузих плавниците, авторитетно наплюх маската, захапах шнорхела, придърпах харпуна и се огледах за ефекта. Всички ме наблюдаваха с любопитство, но на мен ми се стори, че е по-скоро възхищение. Каквото и да беше, безспорно бях център на вниманието. Помотах се още минута-две, за да се насладя на момента, след което поех въздух, отблъснах се от скалата и..... потънах като камък!
Дълбочината беше не повече от два-три метра, но в случая и това си беше проблем. Баластът явно беше достатъчен да потопи дебел чех заедно с надуваемия му дюшек, защото мен с наличните по това време 72 килограма, тениска и клин, ме завлече за миг право на дъното. Всичко стана толкова бързо, че и през ум не ми мина да хвърлям колана. Започнах трескаво да блъскам с хилавите плавници и успях да се покажа над водата, но веднага пак потънах. За части от секундата мернах усмивки по лицата на публиката, а на мен странно защо, хич не ми беше весело. Драмата продължи не повече от минута, но ми се стори цяла вечност. Разбрах, че с плуване няма да стане, затова инстинктивно приложих нова техника, която най-образно бих нарекъл “водолазене”. Когато след време я описах на един по-напреднал колега, той пък без колебание я кръсти “бригадирска количка”. В общи линии изглеждаше така: с ръцете се подпирах по дъното, а с плавниците се бутах напред. Все пак успях да изпълзя по камъните, наподобявайки според очевидци движенията на престарял морж с ясно изразена коксартроза. Когато се измъкнах от водата, всички се заливаха от смях, а аз гледах тъпо и бавно осмислях събитията.
Разбира се, веднага намалих драстично баласта, като от девет топуза на колана останаха само два, но заедно със свалените тежести си отиде и цялото ми самочувствие. Авторитетът ми по въпросите на подводния риболов се спихна като сцепен плондер.
В следващите дни последваха още разочарования. Харпунът наистина стреляше когато си иска, плавниците ми изядоха краката, а клинът повече ми пречеше във водата. С избилите белезникави концентрични петна от засъхнала морска сол по него вече не ми носеше и естетическо удовлетворение.
Единствено маската и шнорхелът не ми създаваха проблеми и постоянно си намирах повод да ги искам от момата. Както се случва между истински приятели, на нея това взе да и омръзва и реши да ми ги подари, за което от благодарност по-късно и станах кум.
За следващото лято успях да се екипирам по-прилично, започнах и риба да вадя понякога, а с годините подобрих и такъмите, и уменията си. Онези самоделни тежести обаче още ги пазя, като и в момента имам няколко от тях на баластния си колан. Най-вече от икономия, но може би и от малко сантимент, защото всеки път, когато ги сложа на кръста, си спомням урока, който получих с тяхна помощ.
С онази група приятели и до днес сме много близки, често се събираме и още се смеем на случката. Думата “баласт” трайно се настани в речника на компанията, като я употребяваме по различни поводи, обикновено нямащи никаква връзка с гмуркането. Например, когато някой много се разпали по някаква тема, все ще се намери друг да подметне нещо в смисъл: “Опа, полека с баласта!”. Скоро чух и жена ми да си мърмори пред телевизора по адрес на някакъв политик, че пък му бил малко баласта. Ами, то това се оказа най-трудното - всеки да си уцели мярката... |
|
История 4:
***********
Седях до прозореца, гледах купчината багаж и си мислих какво съм забравил да взема. Винаги става така. Като тръгна и съм вече по средата на пътя, се сещам, че нещо е останало у дома. Децата щъкаха из къщата и радостно викаха "Палаткаа, палаткаааа... ще ходим на палаткаааа!", а жена ми както винаги нервничеше и мърмореше, как за моя багаж винаги има място, а за нейните и на децата якета, панталони, обувки, мазила и какво ли не още, все недостига. От три години се канех да сложа един теглич на москвича, но така и така все време не оставаше. Може би повече ме мързеше, но това сега не е важно.
Погледнах за последно брезентовата мешка, останала за спомен от
казармата: две маски - едната руска, другата италианска - Марес, руските плавници Акванавт, шнорхела, който го правих сам и руския алуминиев с който си играеха децата, колана с тежестите, неопрена, лепен вече не помня колко пъти, двата харпуна стария и верен руски и чисто новичкия Блиц, на който щях да му правя сефтето, резервните стрели, които бяха плод на странни инженерни хрумвания, плажната топка с пазарската мрежа, макарата с рибарска корда, макарата с месина за лефер, два ножа - единия собствено производство с дръжка от пяна, аптечка, тиксо, ножица, лепило, кутийка някакви джаджи, фенерче "направи си сам", надувен пояс, още една мрежеста торба, швейцарско ножче и друго несъществено лично имущество.
Всичко необходимо като, че ли бе на мястото си. Реших да хвърля и един поглед на дрехите, когато на вратата се звънна. Докато се обърна, децата вече я бяха отворили и с изпълнени с радост гласове завикаха "Вуйчоооо, вуйнааа, вуйчооо, вуйнааа, Гогоооо, Гогоооо".
- Айде бе браточка, не си ли готов? Айде, че докато стигнем бирата щеше да истине - занарежда шурея - Ама не сте ли готови още? Ааааа, няма да ви чакаме. Тръгваме!
- Стига си бързал - му отвърнах - давай да сваляме багажа. Знаеш, че сестра ти няма да носи, а аз сам ще се бавя доста - още ме болеше ходилото заради счупеното стъкло, върху което стъпах миналата седмица.
Децата взеха дреболиите и хукнаха напред. Просто нямаха търпение.
Помислих да ги скастря, но се отказах. Същия бях на времето като дете.
Цяла година с нетърпение чаках отпуската на татко за да ме заведе на палатка на Черни нос (Кара бурун). Изкарвахме почти по цял месец там - от края на юли до втората половина на август.
За по-малко от половин час бяхме готови. Москвича приличаше на, на... не знам на какво но на багажника на покрива имаше камара приличаща на слон без краката и главата с хобота. За да събера всичкото се налагаше да свалям задната седалка и съндъка от артилерийски 122 мм снаряди, който ползвах за инструменти.
- Ейиии големи сте гевезета с тези чаршафи и възгланици. Като, че ли не може без тях - завиждаше шурия. - Ние като че ли сме взели.
Не му обърнах внимание и влязох в колата.
- Тръгваме ли? До кога ще ви чакам? - ми беше отговора.
- Ейииии - това успя да изрече Иво - брата на жена ми.
След още малко препирни тръгнахме. Най-после. Излязохме от града и с газ колкото позволяваха колите, отпрашихме към Шкорпиловци. От там щяхме да вземем пресни плодове и зеленчуци и после по черния път до самия бурун.
Пътя мина нормално. Децата заспаха и ни оставиха с жена ми да си побъбрим за странични неща.
Ранния следобед пристигнахме без проблеми. Редовните палаткаджии бяха там. Естествено, че бяха заели най-добрите места, но пък ние си имахме нашите до един огромен вековен дъб. Вдигнахме палатките, подредихме багажа, почистихме района, изкопахме дупките за хранитерлните продукти, жените нарязаха салатката и със шурея заседнахме на сладка раздумка с блага ракийка и сачна салатка.
Шшшшш... шшшшш... любимия ми звук на тихото утринно море беше първото, което чух като се събудих. Излазах на вън и с невероятно удоволствие вдишах утринния въздух със смесения аромат на море и гора. Беше рано, прохладно и жътварките още не бяха почнали да жужат. Направих си чайче и закусих с малко хляб, сиренце и вкусен селски домат. Нарамих багажа и за слизах по стръмната пътека към плажчето на носа.
Всяка година пътеката беше различна. Сега забелязах, че около нея беше копано от иманяри. Явно са действали по карта, защото дупките не бяха безразборно разхвърляни, а имаше някаква система в тях. Продължавах надолу и с удоволствие наблюдавах гущерчетата, които притичваха по пътеката и се нагласяха по камъните за предстоящата си слънчева баня.
Спомних си как като дете с приятелите ги ловихме и събирахме в буркани за да си ги носим у дома после.
Слязах на пясъка и без изненада забелязах "Гринго" - един софиянец, който всяко лято беше там със жена си. С една малка палатка - алпийка и две раници багаж. Пътуваха с автобус от София до Бяла и от там на стоп и пеша през полето и гората, до заливчето, на което му казвахме "Синята лагуна" - малко плажче на около 700 м на юг от Изсипания бряг и на около 400 на север от рибарската хижа. Беше станал рано, рано и от брега замяташе за сафрид.
- Здрасти бачо, дава ли? - попитах с усмивка софианеца, който вече беше с двуседмична ала алпинист брада.
- Охооо, морски - приветливо отвърна на поздрава ми той - дава, добре дава, една торба като твоята чироз направих. Чакай ще ти дам да го опиташ и да кажеш как е. И за теб риба има, аз с моя пуловер и хавайката храня себе си, каката и добричлиите от "Гъзобрък", но те вчера си заминаха.
- А добре, че са заминали. Половината плаж заемаха с палатките си и оградата. - искрено се зарадвах. Не че, пречеха, но доста място заемаха на малкото плажче, след тях трябваше да се почиства и сутрин се получаваха понякога конфузни ситуации, когато ги засичах по време на сутришните им ритуали по освобождавене на хранителните отпаддъци от предния ден.
Терена на плажа бе леко променен от миналата година, но моя камък си беше там на място. Вярно малко повече засипан с пясък, но си беше там - с ямичките в които си нареждах такъмите, със седлото на което се намествах докато се обличам и нишата в която сгъвах мешката с нещата, които не вземах в морето. Скочих до един от по-високите и се загледах в гладкото море. Деня щеше да е чудесен. Дано до края на почивката да се задържи така времето.
Приготвих се, надух топката и я сложих в пазарската мрежа, а за дръжките и закачих месината за лефер и ... Естествено, че бях забравил нещо - поплавъците. Ползвах ги за да придавам положителна плаваемост на проволката. Е какво да се прави. Ножчето и набързо стъкмих плувки от разхвърляните по брега леки и загладени от морето клончета. Лошото беше, че бързо поемаха вода и ефекта им се губеше, но намерих и малко изхвърлен или забравен от някого стиропор. Пак спасих положението, но няма как - щеше да се ходи до Бяла после. Закачих за "буя" руския харпун и с надеждата да направя сефтето на Блица, влязох в морето.
Водата беше кристална. Супер! Това беше нормално за района пред носа, но този ден като, че ли бе по-бистра от всякога. Вероятно кефал или платерина нямаше да ударя, но поне щях да направя първия секс с морето за сезона и да напълня кукана с кая. Знаех едни огромни камъни с добри лихнуси в дупките. Те бяха резервния вариант.
Маршрута ми беше обичайния - 100 м навътре, инспекция на рифчето, още 100 на изток - североизток, инвентаризация и лягане на него риф, ако няма нищо придвижване около 300 м на север - североизток и обхождане на района с дължина около 400 и ширина 150 м. След това обратно, защото трябваше първо да вляза във форма. За следващите дни бях запланувал да посетя и ловувам на рифа, който е на 4-500 м пред Падналия бряг.
Още с потеглянето си , на първите метри съзрях, две пластмасови чинии и един буркан на дъното. Явно като са ги миели, морето си ги е прибрало.
Навръщане щях да ги прибавя към инвентара. Придвижвайки се към първия риф се наслаждавах на гледката около мен - рачета, любопитне кучета, морски игли и някоя друга дружелюбна лапина. Това ми беше първото влизане за лятото и всичко около мен ме радваше. Зелените водорасли ми приличаха на пролетна морава, а кафевите сред тях бяха като цветя. След двайсетина метра крайбрежните камъни свършиха и започна пясъчната ивица.
Започнах да подгрявам апнеата и да плъзгам над дъното за да напълня с вода неопрена, който пропускаше поне от дузина места. Стигнах до първия риф и слязох да го огледам. Странно, миналата жодина беше целия покрит с водорасли, миди, актинии и бъкаше от живот. Сега някак си беше посивял.
Пак ги имаше водораслите, мидите, но нещо липсваше. Легнах и разбрах.
Всичко си беше там, но беше покрито с някаква сива конкиктенция. Подобна на тиня, но не точно това. Лошо си казах. При всяко по-рязко движение това се вдигаше от дъното и разваляше хубавата работа. "Ще трябва да внимавам" реших безгласно, оглеждайки наоколо.
Реших като за начало да не лягам да дебна, а да поогледам. Нямаше за къде да бързам, а и тук видимостта беше над десет метра. Дори и на петнадесет от мен виждах. Вдигнах се на повърхността, раздишах и слязах пак долу. Дълбочината беше малка - има няма 3-4 метра и за това тук първо щях да проверя до колко съм във форма. В началото на миналото лято изкарах много тежка пневмония с усложнения и за това днес ми беше първото гмуркане от две години на сам.
По едно време докато бях на дъното видях сребрист облак, който се стрелна пред мен и отлетя на дясно по посока Кара дере. Започнах да изплувам когато пред себе си видях делфин! За пръв път се срещах с това прекрасно животно и се стреснах. Яко се стреснах, може би повече от него. Изплувах и го гледах шашнато. Той се спря на почтенна дистанция и ме загледа недоверчиво. След като се окопитих, отпуснах харпуна надолу, изтрелях стрелата към дъното и го пуснах от ръка. Исках да му покажа, че не съм въоръжен и нямам лоши намерения към него. Протегнах си ръцете с открити длани и разтворени пръсти, надявайки се да реагира както кучетата, т.е. да разбере, че съм приятелски настроен. Заплувах бавно към него, но той явно не беше в настроение да се занимава с мен, защото в следващия момент усетих водния тласък от силното му тяло, водата побеля от мехурчета и той изчезна. Трябваха ми няколко минути за да се съвзема от срещата. Така се бях развълнувал, че щях да забравя да харпуна.
Поощопитих се, взех харпуна и продължих по плана към следващия риф. Не точно риф, това бяха разхвърляни камъни по дъното, без някаква определена форма или очертание. Тръгнах нататък и някъде по средата на пътя, нещо ми проблесна, видях пред себе си и леко в ляво самотен кефал.
Дори нямаше време да се целя. Пуснах стрелата ей-така сватбарската, а тя да вземе да го уцели. Добро парче, към 3,5 - 4 килограма. Просто не вярвах на очите си. Съвсем случайно и то най-голямата риба която бях удрял през живота си. Дори и не бях виждал под водата такава. Перфорирах и черепа и протягам ръка. Изненада. Какво мислите? Забравил съм си кукана. Е, не. Това вече ми дойде много. Ядосах се, но после ми стана смешно. Всяко зло за добро. Ако не бях забравил кукана, сигурно нямаше и са забравя поплавъците. А пък тогава нямаше да се забавя с влизането във водата и нямаше да срещтна делфина и този рибок, дето го кръстих "Балканджи Йово". По едно време реших да прекарам два пъти месината на буя през главата му и да го закача точно в основата му където висеше "руснака", но се отказах. Тя все пак е тънка и можеше да му пререже главата и да остана без него. Абе тя кратуната му здрава, но...
Заплувах наобратно като държах с една ръка рибището, а с другата харпуна. Реших да се прибера по обходен маршрут и да оглеждам дъното.
Водата беше толкова бистра, че едва ли не се различаваха отделните песъчинки. Плувах по дъга от външната страна на скалните струпвания, на около двеста метра от брега, като знаех, че от ляво има няколко масивни самотни канари, но никога не бях ходил до тях. Казах си, че ако утре е така бистра водата ще ги потърся. Само знаех, че ги има, но къде точно нямах представа.
И тук беше леко променено. Същата консистенция на места по камъните. Но не на всички. Една от канарите, която си я знаех като "Козирката" се беше променила много. Явно силно вълнение или нещо друго беше срутило свода и. Уютната ниша отдолу вече я нямаше. Беше запълнена с прясно нацепени блокове - люспи. Все още не напълно обрасли с миди и водорасли.
Реших, че тук ще трябва да направя една подробна инспекция за раци през някой от следващите дни.
Вече бях на най-външната извивка на дъгата от маршрута ми когато нова изненада! Пред очите ми мина един чудесен лефер. Перфектен! Трябва да имаше около пет килограма. Ясно му видях злобния поглед и блясъка на зъбите в лакомата му уста. Гледаше злобно като махмурлия с празен стомах след снощтна запивка. Просто не вярвах на очите си. За един ден... Три такива срещи... Та дори бай Леферов, не си направи труда да бяга. Мазно
- мазно ме подмина, огледа ме, обиколи около мен и накрая замахна с опашка и изчезна. Това ми дойде множко, направо беше невъзможно! После се замислих и си казвам, пък може и да е във реда на нещата. След като има толкова много сафрид до брега, какъв е проблема и гофан да се навърта за да плюска? А дали пък няма нещо общо с това с което бе покрито дъното? Тази невероятна бистрота на водата - като, че ли нямаше грам планктон в нея.
Кроящ велики планове за утрешния ден, запраших директно към брега.
Отказах се от обиколката. Каквото видях ми бе достатъчно за деня. Стига толкова "стрес". Следващата среща можеше да ме докара и до инфаркт.
Следобеда го изкарах с децата. Направихме една чудесна разходка в гората край брега. Качихме са на вишката, която стърчи точно на буруна в най-високата му част, събрахме бръмбърчета, долу на Изсипания бряг събрахме една кесийка шипки за чай и наядохме с къпини. Слязохме долу до марето и решихми по брега да се приберем. Минахме край фургона на водолазите и за мое щастие той не беше пуст. Девненци бяха там и този път бяха взели работещ компресор. Пълнеха бутилки и седяха под плътна дъбова сянка на отрупана с всякакви морски вкусотии маса. Бяха докарали от някъде и един газов хладилник, в който дължаха студени бирата и мастиката.
На вестници бяха ръзхвърляли раци, миди, дребна осолена рибка, варени и пържени скариди, стръкове лук и чесън, доматки и други разни неизвестни на мен продукти. Седнах при тях и оставих децата да се катерят по дърветата наоколо. Заприказвахме се, разказаха ми няколко шантави истории, като една особено ме развесели. Как като обучавали един ученик с голямо самочуствие и ужасен характер, на упражнението за дишане от един регулатор, вместо наустника му подали едно попче в устата. Ей луди хора. Добре че не удавили човека.
Разбрахме се тези дни да намина към тях, да ми дадат една от Украйните и да отидем заедно зад рифа с разпиляните корабни останки. Навревемето доста контрабандистки гемии са се разбили в района и все още можеше да се намери нещо интересно на дъното. През петдесете годин на миналия век, гемия натоварена с контрабанден алкохол се е била разбила и потънала в района. Когато моряците видяли на къде отива работата започнали да изхвърлят съндъците с товара през борда, но това но гемията потънала.
Спасили се нямало. Всички до един завинаги останали заложници на Нептун.
Все още се намираха остатъци от товара. Не всичко е извадено и винаги имаше шанс да попаднеш на някоя бутилка качествен западен алкохол.
Обещаха да претърсим едно районче, което е останало още неизследвано.
Знаех, че така ми приказват под влиянието на мастичката, но пък, защо не? Бяхо много готени момчета, единия дори беше родом от Русе - луд дунавлия, който като ученик плувал за изтрезняване до румънско и обратно. Казахме си довиждане, поех децата и така по пясъка и камъните се върнахме до синята лагуна и после оп пътеката до палатките.
Вечерята беше кефал с варени картофи и бира. Стояхме късно пред огъня и си разказвахме историите, които сме ги разнищвали сигурно дузина пъти поне. Децата си приказваха за духове и брояха падащите звезди на небето.
Направихме нощтна разходка до плажа, поплувахме на лунна светлина и се прибрахме да спим.
Сутринта бях пръв на вън, закусих леко и този път прегледах внимателно цялата екипировка. Пропуски този път не трябваше да има. Нарамих мешката и заслизах по пътеката. Утринта беше също толкова прекрасна като вчерашната. Въздуха бе свеж, прозрачен и ухаещ. Долу забелязах, че Гринго беше облякъл пуловера плетен специално за целта от жена му и с хавайката бодеше попчета на отсрещния риф. Реших да не му се пречкам и направо да тръгвам към камъните, зад които видях вчерашния лефер.
Приготвих се набързо защото нямах търпение и влязох във водата. Не беше кристална като вчера, но пак беше много по-бистра от това на което се надявах преди да започне отпуската ми. Отправих се с повдигнато настроение и самочуствие право на вътре когато нещо ме разтърси сило.
Отзад, по гърба по раменете. Помислих си делфина или още по-голям гофан, когато се обърнах и видях, че това е Гошо. Големия Гошо - "Доктора"
както му казвахме. Неприятна корумпирана личност, но от него зависеше да се гмурнем в спомените и мечтите си и да изживеем това, което най-желаем или безвъзвлатно сме изгубили. Някои използваха услугата за да се отдадат на долни страсти убийства и изнасилвания, други да живеят живота на милионерите от близкото минало, трети да се отдадат на силните усещания, а четвърти да изживеят отново мигове с най-близките си хора.
Уклугата беше скъпа, ужасно скъпа - повече от триста кредита и за това много хора не можеха това да си го позволят повече от веднъж месечно.
Цял месец чакаш за няколко минути контролиран от най-дълбоките тайни в мозъка ти сън. Вярн,о че в съня това което го изживяваш изглеждаше, че продължава с дни, но на практика ти спиш само няколко минути. Ако продължи повече, можеше никога да не се събудиш.
- Приятелю, времето ти изтече. Съгласих се да направя компромис и за двеста да те пусна да сънуваш, но това не означава, че ще заемаш морфеотрона докато друг чака за него. Имаш една минута да станеш и освободиш леглото - най-безсърдечно изсъска Гошо Доктора. Мразех го, но нямаше как.
- Добре, добре Докторе. Махам се. Още ли не си съгласен на бартер? Ще ти работя безплатно ако трябва?
- Не. Знаеш цената. Днес беше компромис. Следващ път няма да има. Триста или стоиш навън.
Сведох глава и излязах. Ледения въздух на вън ме сряза. Дишаше се тежко.
Прахоляк във въздуха и тази ужасна миризма изгоряло - въглища, мръсотия, плът... След удара на кометата по земята останахме малко живи хора. За късмет или нещастние някои оживяхме. Аз останах съвсем сам. Семейство, роднини, приятели... няма ги вече.
Тръгнах бавно към едно от неоткритите бомбоубежища, непознато на останалите хора. До сега съм преодолял три от вратите му. Трабва да има още две. Като ги отворя ще стигна до провизиите и ако успея да продам достатъчно преди да са ме усетили, ще отида при Доктора да поспя пак. Да се върна в миналото и отново изживея това, което никога повече няма да видя и усетя.
Дано този път не се събудя.
|
|
История 3:
Как Морето обиди Томата
Пътуваме преди няколко години с Томата към морето. А Томата е един дангалак - два метра висок, с очи силно вдлъбнати в очните кухини и дава вид че те гледа от пещера, и общо взето не е от хората, дето като им подхвърлиш ключовете ще ги хванат с едно ловко движение, намигвайки. По-скоро обратното: неловък е, да не кажа „патрав”, ама се старае и като цяло е много забавен. Та така... това описание беше нужно, за да се разбере странния хумор, бликащ от тялото на моя спътник при всяко негово движение.
Цяла сутрин пътуваме и към обед вече подминаваме Бургас и надолу, а Томата взе да става неспокоен като видя вълните. Морето та морето, не го бил виждал цяла година и такива. А такъмите подрънкват тихичко в багажника, обещават ни много готино лято, идилия. И в тоя момент Томеца не издържа и взе да ръкомаха нещо с ръцете и краката, как не изпадна през прозореца не знам – наближавали сме Германката, вика, дай да се бухнем като за първо от високото. Идеята ми се стори на място и сурнах колата по дупките – тогава още можеше да се стигне почти до ръба с кола. Томата взе да се върти, май искаше да слезе и да ме надбяга през поляната, а аз притихнах, щото си знам че следобед слънцето се извърта и като застанеш на скалата, долу е тъмница и шубето се удвоява, ама карам. Стигаме вече, оня хвърли дрехите в движение, притича, препъвайки се и аха да си сцепи тиквата по камънака, ама се балансира някак, скокна през ръба все едно си влиза у тях и след секунда се чу Буф – дангалакът уцели водата на бомба, викам си. Спокойно се надвесих да гледам, а Томата нещо шава долу, ту се гмурка, ту изплува и ръкомаха. Целият се завил с едни водорасли и на главата като корона. Аз се разсмях стабилно, щото тая гледка не е за изпускане, оня долу върти очите и ще излиза вече ама не по лесното, ами някаква скала наблизо избра дето само той може да я изкатери. Накрая пристига вече, махнахме пелерината и короната, той нацупен и обиден. Викам му кво стана долу, брат, и той заразправя: как бързал цяла година за такъв момент, как не очаквал от неговия приятел морето такава изненада и така. А всъщност какво се случило: Томата скочил „със заученото движение” и долу в тъмното към третия метър опрял гъза в нещо слузесто – медуза, по неговите думи над метър, а то предния ден имало буря и верно беше докарало едни парцали и ги заклещило на Германката. Оня нали си е голямото шубе и тръгнал нагоре като ракета, даже при старта забил два шута на враждебното животно. Каква била обаче изненадата му, когато се гепил за скалата и набирайки се почти целунал една кротка водна змия, която „съскала и се опитвала да го захапе”. Паникьосан, Томата погледнал към небето да не би и по въздуха да го заплашва някоя твар, и с въртеливи движения се отдалечил от мястото на инцидента. Точно в този момент се заплел във водораслите, които пристигнали заедно с медузите на предния ден. Тогава усетил, че нещо става и май не е желан в тази опасна среда, и се заоглеждал за път за отстъпление...
Оттам насетне историята я знаете, а на мен ми тръгнаха сълзи от смях. За малко и аз да посетя дълбините, както се превивах, а Томата отстрани попържваше под сурдинка.
В резултат на силните емоции момчето влезе в морето чак след няколко дена, естествено с аплодисменти. |
|
История 2:
Неочакван обрат
Беше късна есен – края на ноември. Един приятел, запален харпунджия като мен ми се обади и каза, че в района на Шабла излязал калкан. Повече уговорки не бяха нужни, още повече, че и времето беше само за гмуркане – слънчево, пълно безветрие, а морето – гладко и спокойно. Според сводката, която взех от Интернет, температурата на водата беше 10-11 градуса, което не е проблем, ако имаш подходящия неопрен.
След час вече бяхме на път. В багажника на колата бяхме подредили харпуни, плавници, маски, неопрени. Аз бях много нахъсан да се гмуркам, защото преди седмица бях си купил чисто нов 5 милиметров, френски неопрен и нямах търпение да го пробвам на вода.
Влязохме и започнахме гмуркането като постепенно увеличавахме дълбочината. Беше много красиво, различните цветове водорасли преливаха един в друг, а прозрачността беше около 15-16 метра. Влязохме доста навътре, може би на около 400 метра от брега, на дълбочина около 13-14 метра. Минаха около 30-40 минути. Колегата беше ударил вече два калкана, а аз все още нищо. Казах си, „не може така, поне една риба трябва да хвана” и точно на следващото гмуркане се случи това което най-малко очаквах. Получих остри коремни спазми и изплувах веднага, но това не помогна. Огледах се и видях, че брегът е много далеч и няма начин да го достигна навреме. Ами сега! Водата – ледена, брегът – далече, а това, което беше в стомаха ми напираше да излезе навън, но не през устата ми. Примирих се с мисълта и освободих напрежението. Усещането не беше приятно и със сигурност не го бях правил от съвсем малък, но нямаше как – беше неудържимо. Реших, че трябва да излизам, но след като напрежението отмина си казах, че трябва да уловя нещо. Така и стана – след малко видях един калкан да плува между камъните и го застрелях. За пръв път виждах калкан да плува в естествената си среда. Преди това винаги съм ги срещал легнали на дъното или зарити в пясъка. Ясно беше, че бягаше от миризмата. Както и да е – сложих го на примката и тогава... о, боже, отново коремни спазми и всичко се повтори. Неопрена вече се беше издул отзад. Хванах си буя, харпуна и калкана и заплувах към брега. Докато изляза нещата се потретиха. Колегата ми и той тръгна да излиза.
Като започнах да свалям неопрена се оказа, че имам от лепкавата смес чак в ръкавиците, чорапите и качулката. С две думи, бях се омазал целия. Влязох гол в морето на десет градусова вода и започнах велико миене – без сапун, без гъба! Трия се с пъсък, а около мен вони. Добре, че миризмата си е моя, иначе не се търпи. Колегата ми се залива от смях, а на мен хем ми е смешно, хем ми се плаче, хем си мисля, че не всеки може да се „похвали” с такова преживяване. Изпрах и неопрена в морето, колкото беше възможно.
Как да е, прибрахме се вкъщи. Аз изпих два имодиума и нормализирах положението. След това дойде най-неприятната част – трябваше да се пере неопрена. Само него ден го изпрах пет пъти – с веро, прах за пране, тоалетни сапуни и с какво ли още не... Прах, мих, трих, суших, проветрявах... Перях го с препарати след всяко гмуркане, но нищо не помогна. И до ден днешен си мирише. Все още го ползвам, въпреки, че си купих друг неопрен. Всеки път, когато го обличам, с леко „ухание” той ми напомня за премеждието и интересно – става ми готино и смешно.
Що се тнася до калкана, който хванах тогава, мога само да кажа, че това беше най-вкусната риба, която съм ял. |
|
История 1:
ШЕЙТАН
Беше преди около 6-7 години. Предстоеше ни внедряването на нова система в завода на стари наши делови партньори и аз, като водещ конструктор, трябваше да направя организацията по внедряването и от началото до края на проекта, което само по себе си предполагаше многократни разпокъсани във времето командировки. Еднодневни или с преспиване, според случая.Самия град е на малко повече от стотина километра от дома, така че ме устройваха и двата варианта. На второто или трето ходене, преговорите се проточиха до късно вечерта и по предложение на заместник директора на завода , напуснахме заседателната зала и преговорите се пренесоха в уютно ресторантче, а самите обсъждания можеха вече да се назоват "делова вечеря".
Сами по себе си деловите вечери са като нормалните вечери, но с разликата, че продължават до късно през нощта, а менюто е по-изискано от обикновеното и напитките са по-скъпи от традиционните.И.... главното отличително това са деликатесите.В случая "деликатес" беше порция (по-скоро цял поднос) езерни раци, приготвени по традиционния начин, но самите те бяха с превъзходен вкус.
В края на вечерта, когато вече бяхме останали сами в заведението, при нас на масата дойде и собственика на заведението - много приятен млад човек.
Не се стърпях да го попитам (ей така, както си бях с вратовръзката), от къде са тези превъзходни раци, при което той с нескрита гордост ми каза, че специално му ги ловят от намиращ се наблизо водоем, известен с кристалната си вода.Каза и името на водоема.
Излишно е да ви казвам, как на другия ден , още на обяд, служебния автомобил вече беше паркиран на съответния водоем за предварителен оглед. С мен имаше и "вътрешен" човек - рибар от града, който бях изнамерил сред работниците.
Мястото наистина беше фантастично. Идеално бистра вода. С полароидните си очила виждах предметите по дъното на дълбочина два-два и половина метра.Почти отвесен бряг, отвсякъде обрасъл с гъст пояс тръстика и.... почти никакви рибари. На няколко места имаше "просеки в тръстиката направени от рибарите, широки по три- четири метра, но хора не се виждаха. Не кълвяло почти нищо, както разбрах.
Междувременно, намерих и едно кръчме в покрайнините на града, в което цените такива, че в рамките на отпусканите командировъчни, можеше човек да вмести двуразово хранене на ден спокойно. Запознах се и със собственика му - Тошко, както и с неговата съпруга. Станах им редовен клиент.
Заведението се казваше "Шатрата" и стените бяха окичени с трофейни глави на сомове, бели риби и щуки, лично уловени и препарирани от майстора - въдичар Тошко.С една дума ... Сдушихме се от раз.
И така... на следващата и по-следваща седмица, и още, още по-следващата, в служебната кола освен необходимите ми вентили, управляващи блокове и куп други железарии, се мъдреше и синия сак с дайвинг оборудването включително и чисто нова торба за улов на раци.
Вечер, след приключване на работния ден, колата директно се отправяше към гореспоменатия водоем.
А там... красота. Все едно си в рая. Водата на повърхността, до около метър дълбочина, беше с леко зеленикав цвят от планктона.Видимост два-три метра. От първия до към третия и половина метър - кристал. Видимост десет метра че и повече.Хиляди малки червеноперки и уклейки се криеха из водораслите. Не ти се иска да изплуваш.
А раците - ония вкусните, си бяха там. Само че след третия метър водата ставаше постепенно жълта от тинята и вече след шестия-седмия метър почти не се виждаше нищо.
След всяко едно такова посещение на водоема, в къщи беше малък празник и дори синът ми, който се учеше да говори тогава отвори лаф по темата:
-Атити-готити... С една дума : Раците да сготвите.
И така.... гмуркам пак веднъж и си ловя раците, торбичката се пълни и изведнъж виждам пред мен, на около десетина метра, пред една от "рибарските просеки" виждам плувка.
Приближих се по вода много внимателно, със съвсем притаен дъх. През пролука в плътната стена от тръстика видях един мургав циганин, приклекнал между тръстиките. До него имаше полегнал велосипед,а в ръката си държеше въдица от лескова пръчка, дълга около четири метра.
Малко ми стана смешно, но все пак реших да проверя как върви риболова. Поех си внимателно въздух и придърпвайки се по стъблото на една тръстика, се потопих на около метър и половина под водата.
Почти идеално виждах тежестта и стръвта му. Нещо бяло беше, може би хляб, но около кукичката му нямаше и хабер от риба.
Изчаках в рамките на три-четири гмуркания, но ми омръзна и реших да продължа със обиколката си.Раздишах много тихо и пак по тръстиковото стебло се потопих до дъното на около четири мера дълбочина.Там отблъсквайки се внимателно с плавниците и бавно заплувах с идеята да изскоча от другата страна на просеката като остана незабелязан от рибаря.
Да ... ама не. В този момент го видях НЕГО. Огромен рак.Голям като лобстър. Дядото на дядовците на най-старите раци. Може би най-големия който бях виждал до момента. Стоеше на жълтата тиня и ме гледаше. Беше вдигнал заплашително щипки и мърдаше мустачките си като малки антени.
Съвсем внимателно приближих към него планирайки. С лявата ръкавица се опитвах да привлека вниманието му, а с дясната да посегна зад него за да го хвана за опашния плавник. Ракът бавно отстъпваше назад с вдигнати отбранително щипки.Явно бяхме на различно мнение относно вечерното меню в къщи.Почти бях успял, когато... Бум. Ракът стартира с бясна скорост назад. Удари се в дясната ми китка и с рязък завой "полетя". Стартирах и аз. Видимостта на тази дълбочина беше не повече от метър и половина, а ракът "летеше" с толкова, ама в секунда. Изпуснех ли го от очи... край.
Веднъж посегнах , още веднъж, пак,пак... Ураааа. Докопах го.
Въздуха ми понамаля, а адреналина покачи пулса. Бавно изплувах и нададох радостен вик през шнорхела.Нещо като : Ииииихххххххууу За рибаря бях изключил напълно.
Приключих след около час и нещо обиколката и с полупълна торба хубави раци, между които и "дядото", пътувах към кръчмата на Тошко, за да наваксам обезводняването от гмуркането.
Появявайки се на входа на заведението, Тошко, който беше застанал зад бара започна да се залива от смях.
-Виж го, ей го де е. Ама ти ли си бил ?ХА-ха-ха, Хи-хи-хи.Хо-хо-хо..
Излезе и съпругата му от кухнята. И тя се захили.
Пипам се. Вярно рошав съм от бонето, ама к'во от това. Пипам си ципа на дънките - закопчан. Недоумявам. А те двамата-смях, та смях.
Седнах на една маса и чакам да им мине. Тошко ми носи моите си две Кока-Коли и ще изтърве таблата като да хихика. Аз си пия и почвам да се дразня . Питам се какво ли чак толкова смешно има у мен ?
След (може би) пет минути Тошко дойде и седна до мен.Очите му насълзени от смях.
Разказа ми как преди около час, при него влетял разтреперан като лист един кривоглед циганин - там комшия от махалата. Познават се.Захвърлил колелото и поръчал голяма ракия на вересия. Чак след като обърнал половината на "екс", разтреперан му заразказвал, как ходил за риба и от водата изскочил "чер ШЕЙТАН" - с ей такива ококорени очи, с ей такива рога. Ръцете му били черни с ей такива нокти... И последвал разказ, който може да разкаже само уплашен кривоглед циганин.... Как "шейтана" изревал страшно и тръгнал към него!!!......Бррррррррррррр Тошко и дума не повярвал, като си мислел, че това е поредния трик за изпросване на ракия на вересия от страна на мургавелкото, та не му обърнал много внимание.
В този момент, в кръчмата смеещите се увеличиха с още един. Беше започнало да се свечерява, та трябваше да се стягам за път, че сто километра са си сто километра. Сметката която платих на Тошко включваше две Кока - коли и три големи ракии.
Кока-колите ги бях изпил аз, двете ракии бяха от вересията на моя "приятел" мургавелкото, а другата беше в "аванс", за компенсация на "неимуществените" поражения, които нанесох на човека.
Понякога и шейтаните правят жестове.
От тогава много неща се промениха: Проектът завърши успешно.Шефовете, които до момента бяха богати, станаха още по-богати. Аз напуснах предишната си работа. От водещ конструктор, сега съм обикновен шлосер (но не се оплаквам, защото вече имам време за семейството си).Тошко се отказа от занаята заради купищата бюрокрация, която го притискаше от всякъде. ХЕИ, данъчни, наем за общината, здравни осигуровки... Продаде заведението и стана стругар някъде из града.
А какво стана с кривогледия циганин......... НЕ ЗНАМ. |
|
КОНКУРС ЗА ГМУРКАЧЕСКА ИСТОРИЯ
ГЛАСУВАНЕ!
 rong>В 24:00 часа на 15.04.2008г. приключи първата фаза на Конкурса за гмуркаческа история на Spearfish!, спонсориран от Suunto! Конкурсът е вече във втората си фаза - гласуване!
Гласуването е отворено само за членове на Spearfish!, които имат право да гласуват еднократно, за една или повече истории. Това означава, че ако ви е харесала повече от една история, имате право да изберете повече от една опция от анкетата по-горе. Въпреки това, грласуването е еднократно, така че преди да гласуване обмислете внимателно избора си!
В анкетата историите са поставени според реда на публикуването им.
[/b]КРАЕН СРОК ЗА ГЛАСУВАНЕ: 24:00ч. В СРЯДА, 30 АПРИЛ 2008г.!
Авторът на историята събрала най-много гласове в анкетата ще получи голямата награда - Suunto D4!
Успех на всички!
Spearfish! Team
|
|
Абе нямате ли кантарчета, бе хора? Нямаме рекорд за калкан още!  |
|
Ачка, пак интересна риба показа!
Калканът на колегата също е много добър!
Колкото до коланът на снимката, мисля, че е същия като този, който аз ползвам. Ако е така, специално този колан е направен така, че в отворено положение иглата на токата щръква почти перпендикулярно на токата. Но коланът наистина има нужда от подкастряне, както Ачо вече написа.
Поздрави!
ЕDIT: писали сме едновременно с Gre6nik...
И напълно подкрепям написаното от него. Куканът по правило се носи на буя. Ако по някаква причина това не може да стане, то се поставя така, че да не може да се оплете (с други думи - да не се оставя да виси). Прекарва се отзад на кръста и влиза в "кания", или се навива около някое олово, но никога не трябва да прави пълна обиколка около тялото и да прехвърля токата. Иначе като откопчаеш колана, той ще остане да виси на кукана. При лов по дупки, когато се навираш често целия вътре, изобщо не трябва да имаш кукан на кръста, щото може да се закачи и оплете, дори когато минава отзад на кръста. Случвало ми се е и се оправих със силно дръпване, но не бих описал това гмуркане като най-приятните - стреснах се бая.
Оттогава винаги имам едно на ум! |
|
Мда, на мен един ми проби първо ръкавицата, после и палец докато не стигна до нокъта... Опасна и зла твар! |
|
Пречка е, но не трябва да те спира, особено ако си се приготвил с него да търсиш калкани. Недостатъците са повече, но има и едно предимство - можеш да го сложиш на сухо...
Ако не ти пуска студена вода през циповете, действай спокойно с него докато не можеш да си вземеш харпунджийски...
Поздрави! |
|
Аааа, Spear, няма невъзможни неща! Важното е да намериш нещо което да ти зарежда батериите - 100% си прав! |
|
Достатъчна ти е! Наблегни на техниките на прикриване и изучавай поведението на рибата... Не си поглеждай часовника... Накрая на сезона чак го погледни и ще видиш как всичко се е е променило.
Апропо, погледнах резултатите от световното на AIDA за 2006. От 113 души участници в състезанието по статична над 7 минути са само 7 души. Масата са 4, 5 и 6-минутници. А, има и 8 дисквалифицирани, но само Алексей Молчанов е с добро време - 6:14 преди да припадне...
През 2007 има 9 души над 7 мин., от които Наталия Молчанова е заковала 8 мин. - нов рекорд... |
|
Да, Юли аз не твърдя, че няма хора които го правят.
Между Стефан Мифсуд и анкетката във форума има разлика... На анкетката не вярвам... 
Мога да отида и да изгласувам и аз 7мин. и това ще я направи още по-недостоверна... това искам да ти кажа. Ако погледнеш статистиката, излиза че от 1000 потребители посетили темата 60% са над 7мин. Тука са 1600 потребители... Колко от тях правят над 7? Аз знам за един...
Виж резултатите от състезанията и ще видиш колко от участниците, утвърдени имена, успяват да прескочат 7.
А 550!?
Това имах предвид, като казвам, че не вярвам на тази анкета. |
|
Въпросът е докъде искаш да стигнеш, според мен...
Един единствен път съм мерил целенасочено personal best когато ме предизвикаха на маса. Повече не съм го правил, защото не ми е било нужно. Като софиянец с достатъчно напрегнато ежедневие гмуркам толкова, колкото ми позволява конкретната форма (която става все по кръгла!  )
За мен гмуркането е удоволствие и никога не е било свързано с постигане на някакви цели. Дори когато участвах в състезания. Още първата година от участията си разбрах, че когато постиженията станат цел и задължение изчезва и голяма част от удоволствието.
Твърде малко са нещата, които носят удоволствие за да ги прецаквам. Така поне разсъждавам аз и ако имам някакви добри резултати то те са постигнатипостепенно и са идвали от само себе си.
Разбира се, това не значи, че отричам тренировките! Даже напротив! Колкото по-трениран е организмът, толкова по-малък е шансът от злополука. Гмуркането е опасно само по себе си, да не говорим когато тръгнеш целенасочено да гониш постижения.
Формулата е проста:
Гониш постижения - увеличаваш риска.
Тренираш усилено - намаляваш риска.
Истината за мен е в баланса между двете. Наклониш ли везните в някоя посока и формулата се обърква.
Прав е Добс, че не бива да се бърка спортния фрийдайвинг с рекреационния. Тъмната страна на спортния фрийдайвинг все повече се "осветява", включително и по форуми. Но конкретните методиките и цялостната организация на подготовката на един атлет още са достояние на малцина "богопомазани". Sea Wolf редовно следи кариерите на гмуркачите и съм сигурен, че Сара Кемпбъл не е направила този огромен напредък просто ей така.
Иначе аз като се сетя да тренирам като Ачо, само дето не търча... Просто тренирам активна апнеа с ходене...
А на анкетата на Deeper Blue не вярвам изобщо... |
|
 spear написа: От 1200 човека гласували се оказва че 550 имат статична апнея 7+ минути. Направо не са хора тия там %-6
Мда, там очевидно е секта на анаеробни с обратен метаболизъм - тези с апнеа 3-4 мин. са едва 180 и има някакви 43ма ненормалници с мижава апнеа до 3 мин....
Аз мисля да пусна една анкета тука да видим колко са онези с обратна перисталтика! |
|
веднъж гледах едно рекламно филмче (май беше Гийом Нери), който търчеше като гламав. не правеше апнеа, или поне не си личеше, но определено правеше норматив като за атакуващ полу-защитник, при това по пресечен терен... |
|
Давай колега, на мен ми е интересно...
Няма проблеми за кирилицата щом си в Кипър и съм сигурен, че колегите ще приемат извинението ти... |
|
vektorz написа: ... чертежът явно е свален от форума...
Не е свален, просто при ъпдейтите на сайта, понякога се скапват някои неща! Оправих чертежите, които е постнал Lotdog.
Като видите такива, пускайте линк в ЛС и ще ги оправяме - сайтът вече е огромен... |
|
Весел, добавяй, че утре УНГ хирурзите ще имат странен бум на набити тапи във вътрешното ухо! |
|
Тапи за уши, позволяващи изравняване: [link] |
|
Нови Продукти
Цена: 864.00 Лв.
Spearfishing
|
663:34:08 - 
1408:30:46 - 
1408:30:48 - 
0:22:39 - 
Вид Риба
Рекорди
Риболовни Зони
Рецепти
Потребители
Връзки
